Даниелка беше вече в предучелещна възраст. Можеше да рисува, да пее, да казва наизуст стихотворения. Не можеше да чете, но знаеше, че Иисус Христос е Бог, Който слязъл на земята да научи хората да се обичат. Знаеше още, че Той най-много от всички хора обичал децата. Те отивали при Него и като ги помилвал, ставали по-добри. Затова, тя много обичаше добрия Бог – Христос.
Живееха близо до църквата и често слушаше на празник как весело звъни църковната камбана. Днес й направи впечатление, че тя по друг начин звъни, като че ли плаче.
- Бабо, защо камбаната звъни толкова тъжно? – запита тя.
- Защото на днешния ден лошите хора разпънали на един голям дървен кръст Христос и го оставили да умре в големи мъки – отговори баба й.
- Той сигурно много е страдал, бабо. И на мене ми се плаче.
- Не бива да тъжиш, защото Христос, като умрял, отишал пак на небето жив и оттам ни помага. Той не е обикновен човек, а Бог!
Когато баба й се облече за църква и взе цветя, Даниелка пожела и тя да отиде. Баба й откъсна пролетни цветя и за нея.
Като влязоха в църквата, Даниелка се прекръсти, поклони се и постави цветята на масата, където видя нарисуван Христос, както е бил, когато го свалили от кръста. Баба й я изчака, но се чудеше защо се бави.
Като се върнаха у дома, тя разказа какво се случило с нея. Като размислила за лошите хора, които измъчвали Христос, сетила се, че веднъж блъснала Иринка и тя щяла да падне. Това оскърбило доброто й другарче и то се разплакало. А Христос иска децата да се обичат и да не бъдат жестоки като лошите хора, които Го разпънали.
Тогава тя Му се помолила да й прости и изведнъж на душата й станало много весело. Разбрала, че добрият Христос я помилвал невидимо, както милвал децата, които отивали при Него, когато бил на земята.
Оттогава Даниелка решила никога да не обижда другарчетата си. Тя станала много добра.