От дълбока древност, всред културните народи, където се наблюдават и изследват процеси на организирано образование на подрастващите, централно място винаги е заемала нравствеността. Няма епоха от световната история, където философията на добрите човешки отношения, ценностите и добродетелите, благородството и добротворството да не са заемали централно място в школите на древни мислители и нови идеолози. Преподаването на знания и умения, взаимодействието между учещ и учащ се винаги през вековете е стъпвало на здравата основа на морала и нравствеността като единствени гаранти за съвестното и отговорно отношение на човека към човека и към самия себе си. Нравственият кодекс се възприема и остава в миналото и днес като здрава основа на възпитанието в семейния институт, в училищното образование и в академичната аудитория. Впрочем, без морал трудно се градят и съществуват семейството, обществото, образованието, културата, политиката.
Светът в своята хилядолетна история познава и помни думите на много известни и мъдри личности. Още в стария свят се открояват имената на не един и двама люде, които, наблюдавайки атавистичните и жестоки човешки прояви, насилието, войните и робските теглила на своите събратя, някак си съвсем естествено започват да търсят по-висша мъдрост, да се въодушевяват от постиженията на изкуствата. Постепенно човекът става по-чувствителен към сложните социални отношения и творчеството в различните му форми, етиката и благоразумието на човешките действия, моралния кодекс.
Като че ли най-ранните защитници и проповедници на нравственост и хуманизъм откриваме в Индия, където възникват религиозните системи на индуизма, познат днес с най-известната си форма – будизма. Няколко хиляди години преди Христа местните брамини проповядват състраданието и милосърдието като важни за духовното състояние на човека добродетели. Най-сериозните изследователи на будизма твърдят, че техните послания оказват благотворен характер, като облагородяват човека и спомагат за развитието на медицината. Известно е, че в първите болници будистките монаси са лекували не само хора, но и животни.
Съвсем близо, в Китай, хилядолетие преди Христа се разпространява конфуцианството. Неговият основоположник първоначално бил учител на знатни деца, а после станал частен учител. Изградил нравствено-социално-политическа система, в която добродетелите били на висота – лоялност, приятелство, благородство, уважение към приятели, съседи и родители. Конфуций определя смисъла и целта на човешкия живот с една дума: взаимност. От нея той извежда основната максима на своето учение: „каквото не желаеш за себе си, това не причинявай и на другите“. Той проповядвал хуманизъм в доста по-широки граници. Мислителят учел: „Да обичаме човеците!“ и признавал стремежа към хуманност като най-висша човешка ценност. Желаейки да оформи истински благороден характер, той не отхвърля дори и жертвоготовността. За жалост, самият Конфуций категорично и многократно заявява, че той, въпреки нравствената си система и възпитанието и обучението в нейните принципи, досега никъде и никога не е виждал хуманността удовлетворена. Нещо повече, според него хората се страхуват от такова човеколюбие: „Аз видях хора да се хвърлят в огън и вода и да умират, обаче още не съм видял никой да се отдаде на човеколюбие и да се пожертва за него“.
В древния свят съществува и един друг културен народ, който е известен на историко-педагогическата наука именно със своето религиозно образование. Това е юдейският народ. Неговото образование се основава на боговдъхновените текстове на Стария Завет и се осъществява в синагогите. Бидейки изключително тежко и продължително, целите на юдейското образование са насочени към нравствената сфера и се постигат чрез четене на свещените текстове и наизустяване на нравствените им послания. Синайският декалог (Десетте Божии заповеди) е в основата на тази нравственост. Безспорно тя е най-справедливата и възвишена нравствено-етична система на своето време, валидна и днес.
Древногръцката философия със своя идеал за всестранно развитие на човека оказва силно влияние върху културния развой на цялото човечество. Платон, този божествен философ, както го наричат неговите съвременници, наистина е оставил невиждан за времето си анализ на думата „любов“. Казано накратко, според Платон тя е стремеж за обладаване на нещо ценно, което човек не притежава и от което има нужда. Любовта е желание за придобиване на липсващото с цел да се постигне определено удовлетворение. Макар че Платон прави сериозен психологически анализ на любовта, все пак той търси обектите на това желание и този стремеж извън субекта. Това го кара да развие чувството на любов и към красотата, към доброто, дори и към истината, която е висша цел и на неговите ученици, нещо нечувано и невиждано до неговото време. Човек е запленен от тези ценности и иска да ги постигне. Именно затова Платон насочва този стремеж на любовта не толкова към самите обекти – божествени или човешки, но към идеалните ценности и към самите идеи.
Друг велик мислител на Античността е Аристотел. Бележитият ученик на Платон разкрива схващанията си за нравствеността в учението си за човешките добродетели. За него основните добродетели са благородството, щедростта и великолепието. Първата добродетел – благородството или великодушието (от гр. – μεγαλοψυχια), носи изключително аристократичен характер и е присъща на избрани хора. Втората добродетел – щедростта, има конкретна цел – постигане на добро име и благодарност всред хората. Великолепието според Аристотел трябва да подбужда човека към велики и изключителни дела. Има и една друга Аристотелева добродетел, без която, според него, не може да живее никой. Това е приятелската любов (от гр. – φιλια. Слово, което в други сложни думи се превежда като любов).
През VII в. се заражда монотеистично движение, наречено по-късно ислям. Нравствеността на исляма е представена в Корана, където се разкриват някои общовалидни, известни дотогава нравствени норми, като съвети за извършване на добро, милосърдие, почит към родителите и възрастните. Макар съвременният свят да поставя традиционната християнска нравственост и нейните етични норми на преразглеждане, у нас, в съседните ни държави, в цяла Европа и в по-голямата част от света, тя си остава традиционна и общовалидна етика. В тази перспектива има два важни аспекта, които са определящи за нашите разсъждения:
1) Християнската етика е залегнала в основата на нашите закони, макар името на Христос да не се споменава на всяка цена;
2) Над 90% от учениците в България, както и техните родители са православни християни.
Вследствие на гореизложеното ние можем да припознаем християнската етика и нейните нравствено-етични норми като съвсем близки и напълно естествени, поради духовната, традиционна и актуално-изповедна принадлежност към православието. Без дори ни най-малко да пренебрегваме различните религиозно-етични системи или пък другите християнски конфесии, оставайки толерантни към правото за самоопределяне на всеки човек, желаем това право да се упражнява и прилага и спрямо нас – православните българи – във всички сфери на нашия бит и живот, а най-вече в нашето свободно и демократично образование. Своеобразен духовен връх на християнската нравственост е любовта (гр. αγαπη) към Бога и ближния. Самата същина на християнската етика, и то не само на православната, е етиката на любовта. „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан. 13:34 35).
Високата темпорална компресия на нашето време ни задължава да пазим и съхраняваме ценностите на вярата си, защото има твърде голяма опасност те да бъдат потъпкани или пък изкривени. Всъщност те и правилното им разпознаване, преподаване и изповядване са допълнителен гарант за бъдещото съществуване на човечеството в любов и разбирателство. Българският народ повече от хиляда години е православен и остатъците от тъмния тоталитарен и атеистично-материалистичен период не бива нито миг повече да определят нашето бъдеще, нито нашето образование.
Съвършената християнска любов не е позната на човека до идването на Спасителя и Учителя Христос. Без задълбоченото ѝ изследване и изучаване тя остава неразбираема и за днешните поколения. Ние всеки ден сме свидетели на множество нежелани негативни процеси и перспективи в обществен план, които са вследствие на нравствената деградация на обществото ни. От друга страна, разглеждайки християнската общовалидна и вечна етика в дълбокото ѝ богословско съдържание, ние откриваме, че природата на любовта между Бога и човека е с божествен и нетварен характер и че самата тя е докосване до Божеството, до Неговите чудни енергии в света и до Неговата неузнаваема и абсолютна същност, „защото Бог е любов“ (Йоан. 4: 8). Християнската нравствена любов носи в себе си познанието за божествения произход на човека и света; за високата себестойност на човешката личност, без значение от пол, раса, националност или обществено положение.
Християнската нравствено-етична система издига над всичко в света човешкия дух като Божий образ и човека като единственото богоподобно същество. Само чрез нея, виждайки слабия, онеправдания и немощния човек, детето със специални образователни потребности, безпомощния и онеправдания, ние съзираме в тях пълнотата на Божеството и цялата красота на Божието творение, която е скрита в човешкия божествен дух. Християнската любов, съпътствана от вярата и надеждата, е най-мощната творческа сила, утвърждаваща преди всичко човешкия живот и човешката личност, затова преподаването на християнската религиозна система е връх на нравственото образование.
Известно е, че следосвобожденската ни история е сложна и превратна. Поглеждайки назад, дори и в края на робските лета, ние неминуемо ще съзрем една сила, една отявлена черта на българина, гинещ под агарянското владичество. Това е християнската ни вяра. Нейната животворна светлина дава едничка искрица за живот на потиснатия, дава сила на угнетения и надежда на погиващия. Това е за народа ни онази пътеводна светлина, която го държа пет века буден и силен, защото му бе завещана от великани на духа, като св. Иван Рилски, като св. патриарх Евтимий, св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански и др. Тези свети и просветени люде и още десетки и стотици като тях, започвайки от светите братя Кирил и Методий, техните ученици, през Цамблаковци и много други до днес, положиха началото, съзидаха, реформираха и превърнаха нашето образование в „слънце, що в душите грей“.
Но откъде и кога изгрява това мощно слънце, което озарява „вси словени“ и оставя на близко и далеч вечна българска следа, начертана не с огън, меч и кръв, а с тихата метеорна светлина на исихазма, преминала от падащия Цариград, чак до далечната руска степ, и от Парория – до манастирските библиотеки в Карпатите, Влахия, Трансилвания и Молдавия: Сихастрия, Агапия, Пятра Нямц и много други.
Нашето просветно училище, родено в купела на православието ведно с буквите, църквата и първото ни царство на Балканите, още преди освобождението се таи в частните домове на свободолюбиви българи, където монаси и монахини тихо шепнат българското слово, срича Часослова и Евангелието в манастирските и черковни притвори, вкопани на метър в земята, под ниските безкуполни сводове на малките храмове, често превръщани от престоли в катакомби. От тях на трети март 1878 г. възкръсва и народът, и словото, и държавата ни. С тях възкръсва и българското образование, заклето да пребъде и да не умре никога. Първите околийски български училища събират децата на по-богатите българи, но не са забравени и по-бедните. Образованието е безплатно, а първият и най-важен предмет е „Закон Божий“. Така именуваната „История на Стария и Новия завет“ не е нищо друго, освен същият този християнски морал, оная нравственост, които нашият народ познава и пази повече от тринайсет века, но и която е написана дълбоко в невеществените скрижали на сърцата ни.
Множеството исторически перипетии, борбите за национално освобождение и обединение, както и настъпващите западни културни и политически влияния, особено след 1918 г., за първи път започват да променят чувствително тенденциите в българското образование. В България по европейски модел се оформят модерни политически партийни и надпартийни кръгове, които започват да внасят законопроекти с цел промени в българското образование. Някои от тях, като Народен сговор, Съюз на запаснѝте офицери и др., продължават да поддържат приоритетната роля на държавно-гражданското и религиозно-нравственото възпитание (Спасов, 2014). Други, като БКП, набираща бързо привърженици особено сред селското и малоимотно население, застават твърдо зад марксистко-ленинските позиции за реформи както в цялостната държавна структура, така и в българското училище.
Българската православна църква в този период осигурява стипендии за много българчета, които завършват елитни западни колежи и университети, или Московската академия (главно преди 1918 г.).Те задължително се завръщат у нас и продължават професионалния си път в сферата на учителското дело, медицината, юридическите и икономически структури, както и в областта на строителството. Емил Спасов съобщава, че през 1930 г. във Франция (предимно в Сорбоната) следват около 600 българи. За същата европейска държава – генератор на революционни идеи и жадна за съвременни, често безпочвени и регресивни философии, е известно, че вероучението се премахва от училищата още през 1831 г. Изследванията, които Лудвиг Хайлмайер е провел за френските училища, сочат следното: само за няколко години престъпността нараства от 130 000 на 280 000 случая, без да е имало някакви сериозни кризи или други причини. Отново е въведено вероучение от 1856 г. до 1882 г. и като по чудо за този кратък период престъпността спада със 140 000 случая!
След 1886 г. се забелязва ново нарастване. Всред престъпниците най-голямо е числото на младежите-престъпници, като само за три години (от 1886 г. до 1889 г.) тяхното число нараства от 23 000 на 27 000. Министърът на просвещението споделя: „Не подлежи на никакво съмнение, че нарастването на престъпността между младежите съвпада с нововъведенията, които бидоха направени в просветата“. Нататък данните са следните: през 1841 г. – 13 500, през 1901 г. – 34 000, през 1919 г. – 40 333. Само за една година са констатирани 17 000 престъпления, извършени от деца, от които: 69 убийства, 3 отцеубийства, 33 детеубийства, 153 изнасилвания. През същата година са извършени още 4213 тежки телесни наранявания и 11 852 други по-малки престъпления. Всичко това е описано в брошура, с автор блаженопочившия Неврокопски митрополит Борис, която през 1928 г. Българската православна църква, с благословението на екзарх Стефан, издава, и която стряска обществеността в България. Авторът предупреждава за настъпващите от следренесансовия „модерен“ Запад и атеистичния Изток заплахи в сферата именно на образованието. Той е разтревожен от подмяната именно на вечните общочовешки и общовалидни християнски ценности – епицентър на традиционната и основополагаща нравственост, липсата на която според него ще обрече делото на българското училище на провал. Най-страшния враг на родното образование той съзира в набиращата скорост пролетарска култура, която потъпква религиозния дух на нашето нравствено възпитание и се подиграва с всичко свято и свещено, като стига до неузнаваема циничност.
След 1923 г. правителствата на Демократическия сговор, със своите просветни министри проф. Александър Цанков и Никола Найденов, поддържат традиционната политика в образованието. Те са радетели за утвърждаване и усъвършенстване на родните културно-образователни традиции. На първо място, те поставят като цел издигането на образованието като средство за морално заздравяване и култивиране на висши добродетели у младото поколение. Наред с тази, те си поставят още много отговорни цели, една от които е „укрепване на престижа и утвърждаване на духовно-възпитателната роля на Българската Православна Църква, чрез подготовка на по-голям брой кадри от специално образовани свещеници“ (Спасов, 2014).
В българското училище се изучава Вероучение като задължителен учебен предмет. До 1944 г. всеки ден в българското училище започва и завършва с „Отче наш“, а т. нар. Вазова молитва е първото стихотворение, което всяко дете научава.
Дядо Господи, прости ме, моля Ти се от душа, с ум и разум надари ме, да не мога да греша.
Запази ми Ти сърцето от зли мисли и неща;
всичко виждаш от небето, зло на мен недей праща.
Дай на мама, дай на тате здраве, сила и живот; мир, любов на всички братя и добро на наш народ.
Aмин!
Само гениалният поет може да изпее такава проста песен, в която личи чистата му, искрена и неподправена вяра в Бога, и наред с това грижата за най-скъпото и дори безценно богатство на всеки народ по света - децата! Нима тези три строфи не са ясен, разбираем и лесно запомнящ се урок за всяко дете, че то трябва най-напред да се помоли на Бога от душа; да изрече най-важните и стойностни думи, чието високо достойнство ще разбере някога по-късно в живота си – „прости ми“. Поетът, познал житейския грях и неговата гибел, желае от най-ранна възраст невинното дете да придобие разум и мъдрост и да получи от Бога защита и оръжие срещу греха, срещу злото в света.
По-нататък той влага в чистото детско съзнание, което неминуемо някога ще познае болната грешна природа, надеждата и упованието в Твореца. Само и единствено Той, всевиждащ и всезнаещ, може да избавя от зло. И накрая, от съвсем ранна възраст поетът – изстрадал теготите и теглилата на робството – влага в детското съзнание ясната и определяща мисъл, че то освен за себе си, трябва да си спомня, да мисли и да се грижи за родителите си, братята и сестрите си, за рода и народа си. В тази творба, за дълго припозната от нашето образование като първи урок по нравственост, ние откриваме дълбок смисъл, огромно и важно съдържание, изказани по най-достъпен и разбираем начин. Словата ѝ звучат, като че ли отначало са изречени от невинните детски уста, и в това се състои нейното съвършенство.
Учебниците и статиите от този период се пишат от най-отявлените ни архиереи, корифеи на словото, а уроците в последния учебник по български език и литература са съставени от Елин Пелин, който тогава е известен повече като поет, заради прекрасните си детски стихове.
За нас тази образователна политика е видимо адекватна и съобразена с нуждите на народа ни, който претърпява трудни времена на изпитания, тя е доказателство как едни самоотвержени и будни български политици, макар и завършили на Запад, желаят, знаят как и могат да отстояват народните и държавни интереси в полза на добруването и духовното възраждане на обществото. Нравственото образование преди 1944 г. се провежда напълно естествено. Освен чрез Вероучението, то е най-силно застъпено в учебния предмет български език и литература, където основно се залага на поезията, и то на християнската поезия – дял на литературата, и до днес осъден на забвение. Стихът облагородява човешката душа; прави я нежна и чувствителна, но също така докосва и вътрешните ѝ рецептори за добро и зло, за красиво и грозно. Прави така, че ясно да различава благородното от мерзкото, величавото от низкото. Да се развие от най-ранна възраст поетично чувство за ясно изразените в българската поезия тогава, мелодика, ритмика и рима, е главна цел на учителите по литература. И тя е постигната. Българинът от началото на ХХ век не само чете поезия, но и пише поезия.
От 1938 г. в българските гимназии се въвежда изучаване и на друг учебен предмет с религиозно-нравствена насоченост – „Религия с история на църквата”.
Както е известно, нравствено-религиозното образование се осъществява и в неделното прицърковно училище, което води началото си от времето на османското владичество. Днес то е изцяло функция на Църквата, част от цялостната ѝ катехизаторска и мисионерска дейност. То се реализира на територията на Църквата, посредством нейните възможности, сграден фонд и средства. Неделното училище е естествено продължение на църковната литургична проповед, а неговата основна цел е изяснението на Евангелското благовестие и преподаване на благовестените от Христос истини – вечни и неотменни правила, определящи живота и добруването на всички хора по света. Според Галина Котова, първият опит за откриване на неделно училище се приписва на Хр. Данов като учител в с. Стрелча, Панагюрско, през1850 година. Подобни опити има и в Шумен през 1862-ра и 1864 г., както и в Прилеп през 1865 година. Тези първи неделни училища не успяват да развият сериозна дейност и съществуват само по няколко месеца.Те се утвърждават доста по-късно, когато с тяхното организиране и поддържане се заемат обществени просветни организации – читалища, женски дружества, църковно-благотворителни братства и др. Още от края на ХIX в. в уставите на почти всички подобни организации е заложена и тази дейност. През 1869 г. започва повсеместно откриване на неделни училища в страната. Народът вече чувства нуждата от тях и с доброволни помощи съдейства за тяхното откриване. Между много градове и села се стига до надпревара в това отношение. За популяризиране на неделните училища допринасят редица изтъкнати възрожденски дейци, като Хр. Данов, братята Димитър и Илия Блъскови, Йосиф Ковачев, Сава Доброплодни и др.
След Освобождението тази дейност се засилва и в редица градове на Източна Румелия от 1880 до 1885 г. се вземат решения за откриване на вечерни и неделни училища. В тяхната дейност се включва и грижата за ограмотяване на неграмотните граждани, на които се препоръчва посещаването на последните. Това говори за осъзнаване на нуждата от повсеместно ограмотяване, затова в неделните училища се учат главно деца, младежи и девойки, както и възрастни хора, които не са имали възможност да получат образование в редовните училища. В периода от 1899 до 1905 г. се развиват множество неделни училища, най-вече в старите просветни центрове на страната: Търново, Ст. Загора, Сливен, Котел, Враца, Видин и др. Неделните училища са безплатни.
През годините, и особено в последно време, неделното училище се променя откъм дейности и форми на преподаване, като се разнообразява взаимодействието на децата с творчески занимания, игрови технологии и др. Неделни училища за възрастни съществуват и днес, но тяхната функция не се свежда до ограмотяване, а до нравствено-религиозно възпитание в светлината на православната ни вяра. Преподавателите в него са предимно свещеници, както и учители по религия, начални учители и др. Дейността му е насочена към целия възрастов диапазон, от деца в предучилищна възраст до пълнолетни. Обучението е групово или индивидуално, предвид неголямата посещаемост. Важен елемент е и семейното им посещение. Както в храма, така и в училищата при храмовете, се оформя една жива и благотворна семейна среда, където взаимодействието между деца и възрастни се усъвършенства и се издига на високо духовно-интелектуално ниво. Днес на територията на страната съществуват и по-големи духовно-просветни центрове с разнообразни дейности не само през учебната година, но и през летните месеци. Известен с широката си дейност е Духовно-просветният център във Варна, който функционира вече цели двадесет години.
Основен недостатък на тази форма на религиозното образованието е недостатъчния брой на неделните училища. Те и днес са концентрирани най-вече в големите градове, като дори и там тяхното число е крайно недостатъчно. Към днешна дата в София има регистрирани само единадесет прицърковни неделни училища. В Благоевград неделните училища са две; в Бургас – три; в Казанлък – едно, в Стара Загора – пет. Неделни училища към храмовете в българските енории има по целия свят. Макар и малко на брой, тяхната дейност е много важна и практиката показва, че там, където функционират такива училища, поведението на децата и семействата, които ги посещават, коренно се различава от заобикалящата ги обществена маса.
След преврата от 1944 г. тенденциите в нашето образование се променят коренно. Няколко години по-късно вероучението е премахнато от учебната програма, а обликът на българското образование става изцяло материалистичен и атеистичен.
Миналите години показват ясно и категорично, че в рамките на единственото научно-материалистическо и атеистично образование се крият някои причини за състоянието на съвременното ни общество. А по-конкретно, то е в липсата на нравствено-религиозно образование и възпитание. Ние считаме, че религиозното образование в началното училище, както и в другите училищни степени, не може, т.е. не бива да бъде отделяно от нравственото възпитание.
Защо смятаме така? - Защото нравствеността в човека не може да съществува отделена от религиозното чувство, защото самото религиозно чувство е неотменна част от човешката душевност, то е най-съществената нейна идентичност и именно в него се корени морално-нравственият сърдечен закон. Както всяко образование има за цел да открие, повика и развие заложбите и талантите, скрити в духовната, интелектуалната и физическа същност на личността, така е и с нейната нравственост. Последната не може да съществува като някаква теория, базирана извън човека и давана му наготово, не може да функционира по нареждане нравственият закон, превръщан днес в доброволен акт с пожелателен характер.
Нравствеността без религиозното образование е недостатъчна, за да се превърне в целенасочено действие и коректив на обществото. Тя има силно иманентен характер, сродѐн с най-дълбоката човешка душевност. И макар да е така, е трудно нравственото образование да постигне целите си, изключвайки религиозното му съдържание. Синайският Декалог е известен и почти всеки човек може да цитира някоя от десетте Божии заповеди. И какво от това… Повечето хора биха добавили: кой ще ме види, кой ще ме накаже, ако аз открадна, ако завиждам или не почитам родителите си, ако убия дори? Това е така, защото те са лишени от религиозното образование, защото тяхното съзнание не е концентрирано върху първото слово на Декалога: „Аз съм Бог твой, да нямаш други богове освен Мене!“ Тази заповед определя и осмисля останалите. Само тя може да накара мъдрия човек да следва и останалите. Но тя е обект на дълбоко осмисляне, на задълбочено изучаване, тя е предмет на едно ясно и определено религиозно образование, и то от най-ранна възраст, без което едва ли някой може да припознае Декалога като всевластващ нравствен закон.
Религиозното образование включва изучаването на Свещената история на Стария и Новия завет, където са примерите и доказателствата по отношение на горното твърдение. Едно от тях се съдържа още в първите уроци: когато Каин уби брат си Авел и се скри! От кого се криеше Каин, след като Декалога още го нямаше? Той ще бъде даден хилядолетия по-късно на Моисей. Каин искаше да се скрие от собствения глас на съвестта си, който го осъждаше, и който следваше заповедта „Не убивай“, начертана дълбоко в неговото сърце. Аз съм твоят Бог, аз съм твоят Творец и съм те създал със Своята творческа заповед, за да бъдеш творец като Мен, за да съграждаш, а не да рушиш, за да обичаш, а не да мразиш и завиждаш. Това е твоето предназначение: да бъдеш човек, да спазваш моралния и нравствен кодекс, който съм вложил в сърцето ти, за да живееш и след физическата си смърт, а иначе ще умреш, ще умреш духовно още приживе!
Само в тази естествена симфония между нравственото и религиозното възпитание в началното образование може да бъде положена здравата основа на една хармонично оформена личност, достоен член на всяко общество, независимо от нейния интелектуален капацитет.
Към настоящия момент в България учебният предмет Религия се изучава във факултативна форма или като избираем учебен час. В училищата, в които се изучава учебният предмет Религия, са предвидени три варианта на обучение по предмета: Религия – християнство-православие, Религия – ислям и Религия – неконфесионално обучение.
Една бърза справка показва, че в гр. София Религия се изучава само в единадесет училища. От 2007 година насам въпросът и възможностите предметът Религия да бъде включен в списъка със задължителните за изучаване предмети е многократно разглеждан. Основен носител и вносител на това предложение винаги е била Българската православна църква. Чрез своите вътрешни отдели за просветната дейност тя многократно приканва и призовава да се обърне по-голямо внимание на въпроса с религиозното образование, като част от нравственото възпитание в началните и по-горните класове.
След като през 2012 г. този въпрос отново е поставен на дневен ред и разгледан обстойно, статутът на учебния предмет Религия като факултативен или избираем се потвърди окончателно, като бяха взети мерки програмата по този тъй важен предмет да се реформира и съобрази с изискванията на ЕС. Това бе сторено през 2015 г. с разпоредбите на Закона за предучилищно и училищно образование.
Според нас, в този статут, дори и след множество реформи, обучението по учебния предмет Религия ще си остане непълноценно и слабо резултатно. Фрагментарното и неефективното му изучаване няма как да изпълни тази тежка и сложна задача – да остави у възпитаника трайна и отчетлива предразположеност към следване на разбираем и красив идеал на поведение и живот. Нашето скромно мнение се свежда до мисълта, че сегашната форма на обучение е просто един преходен формат към постоянния и задължителен предмет Религия. Българската православна църква – Българска патриаршия има изградена цялостна Концепция относно статута на учебния предмет Религия, съставена още преди 2008 година.
След кратък увод, тя се състои от дванадесет части: Църква и общество, Църква и образование, Църква и училище, Основни положения, Характер на учебния предмет Религия, Обхват на учебния предмет Религия, Общи цели, Очаквани резултати, Професионално-кадрово осигуряване, Съдържателно осигуряване, Отговорност и контрол на обучението, Заключение.
Още в първите редове се подчертава, че тази концепция изразява официалната позиция на Светия Синод на Българската православна църква по въпроса за религиозното образование в детските градини и българското училище.
В първия раздел, „Църква и общество”, документът напомня, че Църквата е богочовешки организъм. Църквата е свързана със света чрез своята човешка природа и го одухотворява чрез своята божествена същност. Църквата призовава своите верни чеда и към участие в обществения живот, което трябва да се основава върху принципите на християнската нравственост.
Изпълнявайки мисията за спасение на човешкия род, Църквата върши това пряко чрез проповед, но и чрез добри дела и християнска просвета, за подобряване на духовно-нравственото състояние на съвременното общество. За да осъществи това, тя встъпва във взаимодействие с държавата и нейните институции, без да си поставя като пряка задача да обърне всички в Православието като условие за сътрудничество. Църквата се уповава на това, че съвместното добротворство ще доведе и ще подпомогне да се възстанови верността към богоустановените нравствени норми, така необходими за съвременния обществен живот.
Втората част припомня, че при утвърждаването на образователно-просветната мисия в обществото ни, Българската православна църква има своето пряко отношение като създател, обединител и съхранител. Още преди Възраждането Църквата изгражда първите училища в страната, за да се просвещава народът в истинското богопознание и да се насажда у него любов към християнските добродетели и богоугодния живот. Тази идея ни кара да се върнем отново към дълбоките корени и възрожденските образци, които носят със себе си утвърждаване на любов, благост и сътрудничество, а не отрицание на българската вековна просвета и култура.
След това е отбелязано колко е важно да се запази тази традиция на взаимодействие и взаимно зачитане. За да бъде образователната ни система адекватна на съвременните европейски изисквания, задължително е православното религиозно обучение и възпитание да получи своя адекватен статут в българското училище.
В този дух е написана и следващата глава от документа, където се изтъква, че: училището е посредникът, който предава на новите поколения натрупаните през предходните векове нравствени ценности. В това отношение Църквата и Училището са призвани да си сътрудничат. Образованието на децата и подрастващите не трябва само да дава информация, а и да разпалва в сърцата им стремеж към истинското нравствено чувство на любов към Бога и ближния, към Родината и към нейната история и култура. Църквата е призвана да съдейства на училището в неговата образователно-възпитателна мисия, защото от духовния и нравствен облик на човека зависи вечното му спасение, бъдещето на нацията ни и на целия човешки род.
След кратък исторически преглед на нравствено-религиозното възпитание в България, се уточнява, че през 1997 г. започва процес на възстановяване статута на религиозното образование в българското училище чрез въвеждането на новия учебен предмет „Религия“. Светият Синод на Българската православна църква настоява този процес да бъде доведен докрай чрез въвеждане на задължително религиозно образование.
Хвърляйки поглед към Западна Европа, авторите на документа установяват, че в 20 от държавите, членки на ЕС, има конфесионално обучение по религия.
В раздела „Основни положения“, след солидна обосновка, се настоява, че е крайно необходим в българското общообразователно училище да се въведе като задължителен учебният предмет „Религия“ („Религия-православие“, „Религия-ислям“, „Религиознание“).
В следващите два раздела се уточняват характерът и обхватът на учебния предмет „Религия“. Някои важни моменти са свързани с характера на предмета „Религия” в почти всички европейски страни, където религиозното образование се осъществява под формата на задължителен предмет или задължителна форма на обучение с алтернативен избор между два предмета и се определя в съответствие с народностните исторически, културни и религиозни традиции, основавайки се на конкретната култура, съставляваща идентичността на народа и на неговата традиционна религия. В Гърция, Кипър и Румъния предметът „Религия” се основава на православното изповедание. В Австрия, Белгия, Германия, Малта, Испания, Италия и Португалия преобладава римокатолическото учение, а във Финландия той се формира на базата на лютеранското християнско учение. Характерът на този предмет в споменатите европейски страни отразява и други аспекти на културата им и в него се разглеждат културните артефакти и на други религии и култури. Това отговаря на изискванията на демократичното общество за религиозна толерантност, уважение към убежденията на другите, веротърпимост и съжителство в разбирателство и мир. Характерът на учебния предмет „Религия” се определя от културно-историческите традиции и вероизповеданието за съответните профили:
1. За предучилищната – Желая да бъда добро дете! (Въвеждане в християнското нравствено възпитание);
2. За началната (І–ІV клас) – Православие, роден край, празници и обичаи (запознаване с българската православна култура);
3. За прогимназиалната (V–VІІІ клас) – Православието в неговата културно-историческа и нравствена перспектива (формиране на християнска нравственост и добродетели);
4. За гимназиалната (ІХ–ХІІ клас) – Историко-философски основи на Православието, на другите християнски изповедания и на основните световни религии;
~ 9 клас – Културна и църковна история на християнството (Християнска културология);
~ 10 клас – Християнско нравоучение (Християнска етика);
~ 11 клас – Християнско учение за човека (Християнска антропология);
~ 12 клас – История на религиите (Световните религии) и религията в съвременния свят.
По отношение обхвата на предмета „Религия“ се уточнява: „От 1997/1998 учебна година, учебният предмет „Религия” е въведен като свободноизбираема подготовка (СИП), а от 2002/2003 учебна година предметът „Религия” е въведен като задължителноизбираема подготовка (ЗИП). Светият Синод настоява: от учебната година 2008/2009 учебният предмет „Религия” да се въведе като задължителна подготовка (ЗП), като поетапно се реализира учебната документация от І до ХІІ клас. Учебният предмет „Религия” да се включи в учебния план за съответната възраст със седмичен хорариум 2 часа и оценяване, съобразно нормативите на МОН“.
Всред общите цели е формирането на духовна култура, културно-нравствена идентичност на учениците, личностното им изграждане и подпомагане на тяхната ориентация, адаптация и реализация в съвременното общество. От друга страна, целите на образователния процес са заложени според възрастовите особености на учениците и съобразно перспективата на тяхното развитие и усъвършенстване. Обучението чрез учебния предмет „Религия” подпомага ценностното укрепване и разгръщането на духовно-познавателните сили на ученика чрез облагородяване на неговата душа и сърце. По този начин той придобива възможност за непрекъснато личностно самоусъвършенстване. И не само това. Цели се още приобщаване на учениците към духовните и културните традиции на България, подпомагане на учениците в разбирането на историческото, културното, нравственото и житейското значение на религията, възпитаване на учениците в нравствено отношение и благочестиво поведение. Според Концепцията, предназначението на обучението по „Религия-православие“ е да затвърждава и поддържа в учениците тяхната православна идентичност. Предназначението на обучението по „Религия-ислям“ е да затвърждава и поддържа в учениците тяхната ислямска идентичност. Предназначението на обучението по „Религиознание“ е учениците да получат общо културно-историческо и религиозно-нравствено образование и възпитание в духовните ценности, за да могат да се изградят като достойни граждани на съвременното общество.
В същия дух са и очакваните резултати - утвърждаване на националната и културната идентичност на учениците; развиване на чувство за отговорност както за себе си, така и за другите, ближните, обществото, природата и околната среда; израстване на учениците като самостоятелни личности, които могат да мислят, да имат своя собствена позиция, да разрешават собствените си проблеми, да развиват способността да избират добри цели и средства за тяхното постигане; самодисциплиниране – възможност за контролиране на негативните емоции, изграждане на честността като личностно качество, развиване чувството на уважение към другите, независимо от възрастовата, социалната, половата, расовата, етническата, културната и религиозната принадлежност; както и постигане на високо общо интелектуално и културно ниво, посредством запознаването с богатството и дълбочината на религиозната култура и придобиването на много други знания, умения, качества и добродетели в нравствената сфера.
Следващите две глави изясняват важни въпроси, свързани с професионално кадровото и съдържателното подсигуряване, като в повечето аспекти се следва нормативната документация на МОН.
В частта „Отговорност и контрол на обучението по Религия“ документът разписва общи условия и уточнява контролните функции на Св. Синод на БПЦ като единствения компетентен по въпросите на православната религия.
В заключение се казва, че от православна гледна точка е желателно цялата система на образованието да почива върху основите на християнските ценности и култура. Въпреки това Църквата, като следва многовековната си традиция, се отнася с уважение към светското училище и е готова да изгражда взаимоотношенията си с него, като се ръководи от признаването свободата на всеки човек. При това Църквата смята за недопустимо умишленото налагане на учащите се на антирелигиозни и антихристиянски идеи, които водят към увеличаване на враждата, омразата и насилието помежду им. Не бива да се повтаря характерното за много страни през ХХ век положение, според което държавните училища се бяха превърнали в инструменти на войнствено-атеистично възпитание. Църквата призовава да се ликвидират последиците от атеистичния контрол над системата на държавното образование. Църквата напомня на хората, работещи в сферата на образованието и културата, че тяхното призвание е да усъвършенстват душите на хората, в това число и своите собствени, да бъдат в тяхна полза и помощ, като възстановяват у себе си помрачения от греха образ Божий.
От значение е да се спомене, че Концепцията е подписана от Св. Синод на БПЦ во главе с Българския патриарх Максим и от свещеноиконом д-р Захарий Дечев, свещеноиконом Силвестър Янакиев, проф. д.п.н. Клавдия Сапунджиева, доц. д-р Татяна Борисова, доц. д-р Нели Бояджиева, д-р Десислава Панайотова. Изключително постижение е и фактът, че в България вече има учебници по религия за всички училищни класове (1–12 кл.). Те са официално одобрени от МОН и са изготвени от видни български богослови и религиозни педагози. Всред тях се открояват имената на проф. д-р Магдалена Легкоступ, доц. д-р Ваня Сапунджиева, прот. проф. д-р Людмил Малев, проф. д-р Димитър Попмаринов, прот. доц. д-р Павлин Събев, доц. д-р Мариян Стоядинов, доц. д-р Свилен Тутеков и др.
Главното мюфтийство на България също има изготвени учебници, одобрени от МОН.
С поглед непременно устремен към бъдещето, макар и за кратко, в живота си ние често обръщаме взор и назад към нашето минало и навътре – в себе си. Това са важни мигове, защото ние сме хора: имаме нужда да си припомним истината, както и често да заставаме сами пред собствената си съвест. Хвърляйки поглед назад към ХХ в., ние лесно ще си спомним, че в близкото минало в обществото и в българското училище с победоносен ход шестваха атеизмът и материализмът. Ние не припомняме това с морален укор, а по-скоро с тъга. Защото всички ние знаем, че човекът твърде много се различава от заобикалящия го материален свят по своя божествен дух. Психичната природа на хомо сапиенс винаги е надхвърляла и най-сложния физиологичен анализатор, и най-финия сензитив… Затова и днес нито едно друго земно същество, освен човека, не може да стане художник или композитор, а още по-малко – писател или поет, или учен, способен да научи другиго.
Някъде дълбоко в човека, там където може да надникне единствено и само нашият Творец, пламти онази божествена искра на сътворението, която ние искаме да се разгори от най-ранна възраст и в душите на децата ни. Защото Творецът остави образа и подобието Си единствено и само в Своето любимо творение – човека. И ние трябва всячески да разпалваме в децата творческия плам, чрез възпитание в доброто и възвишеното, като сигурен залог за духовно-нравственото им развитие.
Свещ. Лъчезар ЛАЗАРОВ, Емил СПАСОВ,
ВТУ „Св. св. Кирил и Методи”, Филиал – Враца