Пиша на ръба на света,
на предела на съществуване на епохата,
закриваща времената.
Думите се движат
с подемните си машини,
издигат ни към призрачното,
плъзнали по гърбовете на сенките,
забременели от миражи
ни спускат
в приземието на явствеността.
Не е летеж посоката
от звездите към бездънността
на човека.
Думите са хвърчила с образ на птица,
детски балончета от пяна.
Голотата им съблича духа ни.
Навалял е сняг за снежни човеци.
Разполовени сме като паднала ябълка
И с едната половина само сме човеци.
Излизаме от домовете си
и после се връщаме
по-малко човеци.
Как ще облечеш
върху душата си
тялото на греха,
дрехата без която
не може,
когато дойде Христос в Славата Си?