Своя богат и интересен живот Петър Динев започва на 14 юли 1889 г. в с. Куманичево, Костурско. През 1895 г. семейството му се премества в Цариград, където той получава начално и средно образование във Фенерския метох и в Цариградската семинария. Поради добрите му музикални данни от трето отделение пее в хора към българската църква “Св. Стефан”, а от 1905 до 1911 г. пее в хора на църквата към руското посолство, чийто диригент е В. Кулаков. От него П. Динев получава първите си музикално-теоретични познания и учебници по хармония на Римски-Корсаков и Чайковски.
В семинарията учи и цигулка при Иван Кюлев, свири в гимназиалния оркестър и сам създава четиригласен мъжки хор от ученици-семинаристи, а по-късно и оркестър. Двата състава редовно концертират с успех, което стимулира младия Петър Динев да прояви и композиторските си заложби. На 29.06.1909 г. е изпълнена неговата поема за солисти, хор и оркестър “Демон” по текст на П. К. Яворов. Очевидно ръководството на семинарията е силно впечатлено и решава да изпрати талантливия си възпитаник на обучение в Русия. Така той постъпва в Петербургската консерватория, чийто ректор по онова време е Глазунов. Негови преподаватели са Н. Соколов (композиция) и Л. Сакети (теория на музиката), а сред състудентите му са Петър Райчев, Сергей Прокофиев и др. Близко приятелство го свързва и с Фьодор Шаляпин, който високо оценява П. Динев и го нарича “човек-богатство”. В Петербург се среща и с друг българин – Анастас Николов, който издирва източници на “болгарский роспев” в Русия.
През 1912 г. Петър Динев получава писмо, с което се прекъсва следването му поради променените от Балканската и Междусъюзническата война обстоятелства. За да се издържа, той започва работа като преводач на полици от френски език в застрахователното дружество “Россия”. Посещава редовно оперните спектакли в Мариинския театър и гледа Шаляпин, Собинов, Смирнов и други. В края на четвъртата година от следването си написва соната за пиано в четири части, чийто финал е в неравноделен размер.
Ректорът Глазунов съветва студентите по композиция да завършат висше образование и в някой от другите факултети на университета – юридически, философски или исторически, за да разширят кръгозора си и доразвият аналитичното си мислене и обща култура. Съобразявайки се с тази препоръка, през 1918 г. Петър Динев завършва Юридическия факултет, след което заминава за Казан при семейството на съпругата си.
През 1919 г. постъпва като преподавател по композиция и източно пеене в Казанската консерватория. Отдава се и на изследователска дейност, като издирва чувашки фолклор и търси сходствата му с българския по отношение на песни, обичаи, носии, имена и други. Избран е за редовен член на Научно-музикалната етнографска асоциация по изследване музиката на народите, населяващи Поволжието. Композиторското му творчество от този период включва фантазията “Босфорски нощи” за пиано върху турски напеви, изобилстваща с мотиви от VІІ енхармоничен Дамаскинов глас, считан за специфичен елемент на източната музика.
През 1922 г. Петър Динев се завръща в България. През 1923-1924 г. той е гимназиален учител във Втора мъжка гимназия в София. В периода 1925-1936 г. е лектор по църковна музика в Държавната музикална академия и паралелно с това е доцент по същата дисциплина в Духовната академия (1926-1934) и преподавател в Семинарията (1926-1944). След 1944 г. Петър Динев става инспектор по музика към Светия Синод на БПЦ и известно време заема поста подначалник на културно-просветния отдел.
Наред с преподавателската си дейност Петър Динев е диригент на хора към Богословския факултет и на църковния хор при храм “Св. Кирил и Методий”, като същевременно е избран за протопсалт на Светия Синод.
Той е първият български музиковед, който работи системно в областта на църковната музика. Той разкрива безценното съкровище на Йоан-Кукузеловата музика, превеждайки я на западна нотация. По поръчение на Светия Синод превежда 1300 страници с песнопения от византийската невмена на съвременна западна нотация. Най-напред излизат от печат “Духовно-музикални творби” на Йоан Кукузел (С., 1938) по преписите им направени през ХVІІІ и ХІХ век. След това в отделни сборници се публикуват песнопения за целия богослужебен кръг: “Кратък осмогласник и божествена литургия” (С., 1947), “Обширен възкресник” (С., 1949), “Триод и пентикостар” (С., 1951), “Пространни пападически песнопения от литургията” (С., 1953), “Църковни треби и слави от триода и пентикостара” (С., 1957). Подготвени са за печат и “Слави за всички Господни, Богородични и светителски празници”, но за съжаление ръкописът не е открит.
Изключителен принос в теорията и практиката на псалтикийното пеене представлява издаденото през 1964 г. “Ръководство по съвременна византийска невмена нотация”, базиращо се на последните достижения в тази област. То е оценено високо от специалистите, според които такъв пълен, сериозен и стойностен труд не е издаван и в съседните страни, Гърция и Румъния, които ползват същата нотно-музикална система. В рецензията на А. Константинов, поместена в предговора, се казва че, “Трудът на Петър Динев представлява пръв сериозен опит у нас да се състави едно пълно ръководство на византийска невматика, което на съвременен музикален език научно обяснява всички характерни белези и особености на византийската църковна музика и я прави достъпна за разбиране и усвояване от всеки, който има елементарни музикални познания.”
Самият автор обосновава нуждата от този труд по следния начин: “Няма съмнение, че певческите произведения създадени през Възрожденската епоха представляват ценен исторически принос към националната ни култура, по който принос българската музикология ще прецени музикалните прояви на нашия народ за един период, обхващащ около 150-200 години. (...) Но, за да се направи такава преценка, и за да бъдат проучванията резултатни, необходимо е да познаваме Хурмузиевата нотна система до степен правилно и безпогрешно да дешифрираме написаните по нея български и други музикални произведения.”
Със средствата на съвременната музикална терминология Петър Динев разяснява специфичните особености и характерните белези на византийската църковна музика, достъпно за разбиране и възприемане от всички. В труда основно са разгледани осемте църковни гласа, съставящи Дамаскиновия октоих, като се уточнява, че те не са просто ладове, а съдържат и типични мелодични ходове и формули, които им предават конкретна индивидуална специфика. За по-добрата приложимост на “Ръководството” всеки един от ладовете е илюстриран чрез съответния образец от музикалната литература. Особено ценни са стилистичните указания за интерпретация на източното пеене, касаещи динамиката, темпото, агогиката, щрихите, исонирането, интензитета и кулминирането на музикалната фраза и др.
Всичко това прави “Ръководството” епохален труд в историята на източно-църковното пеене, защото така се поставя началото на нов, достъпен начин на записване на църковните мелодии и тяхното изследване, приложение и художествено разработване от музиколозите и композиторите.
Утвърден специалист, практикуващ певец, ерудиран интерпретатор в естетиката на канона, през 1963 г. Петър Динев е поканен от БАН да изнесе лекционен курс по съвременна византийска невмена нотация. Това е едно изключително събитие, тъй като след 1944 г. за първи път се преподава псалтикийната практика като наука. Проф. Елена Тончева, която присъства на курса, споделя: “Грижлив учител, Петър Динев не само ни ограмотяваше в невмената нотация, но ни въвеждаше и в своеобразието на църковното пеене (а той беше негов вещ изпълнител), спонтанно и с увлечение ни разкриваше дълбокото си преклонение пред българския музикален гений, завещал ни удивително богато наследство и в областта на църковно-певческата традиция – музика, за която Петър Динев съжаляваше, че до тогава бе останала почти изцяло неизвестна на съвременната българска концертна практика”. Така той обучава и вдъхновява първите изследователи на старата българска музика в БАН през 60-те години на миналия век.
Научноизследователската дейност на Петър Динев е многолика и разнопосочна. Особено ценно е изследването на “Народно-песенни елементи в българския църковен напев”, публикувано от БАН през 1959 г. База за него авторът събира след щателно проучване на много източници: Синодика на цар Борил (богослужебна книга, където са открити музикални фрагменти, нотирани с византийски невми), ръкописи от Кукузеловия период – пападически песнопения, източници от Рилската певческа школа (ХVІІІ-ХІХ в.), Старобългарски роспев от руски ръкописи и новооткрити лично от него песнопения в околностите на Търново. Изследването показва, че източните напеви са променени и повлияни от български фолклорни елементи. Промените касаят интонационния материал, ритмиката, орнаментиката на мелодията. В цитираните пет, записани при обиколката около Търново, църковни песнопения са констатирани различия с първоизточниците им от писмената църковна певческа практика. Именно тази разлика се отъждествява от Динев като “болгарский роспев”, който според него се е запазил около манастирите на старата столица и се е предавал по устен път. По този начин се констатират две равнища на съществуване на църковната музика: писмено – високо професионално и устно – сближено с фолклора, за ежедневно ползване от необучени и слабо обучени певци.
Музикологът Петър Динев целенасочено търси връзката между фолклора и църковната музика. През 1955 г. в списание “Духовна култура” е публикуван материал под заглавие “Мелодически преплитания в строежа на българската народна и църковна музика”. В него се прави преглед на зараждането на църковната музика у нас. Авторът предполага, че след 865 г. дамаскиновото пеене навлиза в България, но поради липса на документи от средновековната епоха счита, че по всяка вероятност църковното пеене се е пречупило през призмата на музикалната концепция на българския народ и в резултат от асимилационен процес се е създало старобългарското църковно пеене, пропито с народно-песенен елемент. Търсените аналогии от ладово и малодично естество между източно-църковното пеене и нашата народна песен са подкрепени с примери, анализиращи сходствата в мелодическите ходове, скоковете, диапазона, модулативните отклонения, ладовите характеристики и други.
Динев е сътрудник на редица периодични издания, които публикуват негови статии, рецензии, критики и научни материали. Това са: “Духовна култура”, “Известия на института за музика на БАН”, “Музикален преглед” – Ст. Загора, “Църковен вестник”, “Музикален живот”, “Музикален вестник”, “Родна песен”, “Българска музика” и др. Темите, които той засяга, са много разнообразни и винаги третират актуални проблеми в музикознанието, изпълнителството, теорията и композиционното творчество. Наред с изследванията за автентичността на “Болгарский роспев”, църковното източно пеене и връзката на фолклора с църковната музика, съществено място заемат публикациите за църковно-певческите школи в България. Тук са включени Рилската певческа школа и нейните представители, Великотърновска, Еленска, Сливенска, Солунска и Охридска школи. Паралелно с това са направени изследвания за църковното пеене и неговата историческа обусловеност в периода на Първото и Второто българско царство, през гръцкото и турското робство, преди Освобождението и след това.
Множество публикации са посветени на конкретни личности с доказани заслуги за утвърждаване на българската духовност, изявени музикоучители и интерпретатори на псалтикийно пеене – Живко Павлов, Манаси Поптодоров, Николай Трендафилов, Хаджи Ангел Севлиевец, Петър Сарафов, Тодор Икономов и др. Подобно изследване е направено за църковните певци от различните епархии през Възраждането, а също и за изявените църковно-хорови диригенти у нас.
Особено ценни и до днес са издадените: “Записки по църковно-богослужебен ред”, “Църковният диригент и светата Литургия”, “За Великопостните и Великденските песнопения”, “За музиката и литургийното пеене”, “Ролята на църковните хорове за развитието и напредъка на хоровото пеене в България” които съдържат практически съвети и полезни насоки за диригентите на църковни хорове.
През 30-те години на миналия век по инициатива на Светия Синод се организират семинари по църковно пеене и дирижиране, чийто ръководител е Петър Динев. Липсата на подготвени певци в градовете и селата провокира учредяването на 10-дневни курсове, в които взимат участие предимно учители. Семинарите обединяват теоретична подготовка по основите на богослужебния ред и особеностите на светата Литургия, практическа част – псалтикийно пеене, и хорово изпълнителство. Обучението завършва с участие в св. Литургия, осъществено със сборен хор от всички курсисти.
Историческите превратности на времето постепенно изместват определени жанрове и категории музика. В противовес на тази тенденция през 1937 г. в София, по идея на диригентите от столичните църкви се учредява “Дружество на църковните хорове в България”. На 28.10.1937 г. се избира и Управителен съвет в състав: председател – Добри Христов, подпредседател – Петър Динев, секретар – Боян Соколов, председател на Контролната комисия – Апостол Николаев – Струмски.
Въпреки активната дейност на Добри Христов, Петър Динев и техните съмишленици, Дружеството не намира подкрепата на официалната власт и Светия Синод, поради което постепенно се разпада. Негов край слага смъртта на председателя му Д. Христов през 1941 г. и политическите събития в България в периода от 1944 г. и след това.
През дълголетния си живот до смъртта си през 1980 г. Петър Динев получава заслужено признание. На 17.02.1970 г. в салона на Софийската митрополия се чества 80-годишният му юбилей. Патриарх Кирил и Светият Синод организират тържествен авторски концерт на композитора, в който участват шест изявени столични хора, произнасят се слова за делото и заслугите му, присъждат му и орден “Кирил и Методий” - ІІ степен. Девет години по-късно, на 1.06.1979 г. с тържествена света Литургия в храм-паметника “Св. Александър Невски” е отбелязана 90-годишнината му. Песнопенията, които се изпълняват отново са авторски: “Велика ектения”, “Святий Боже”, “Херувимска песен”, “Милост мира”, “Отче наш”, концертът “Радуйся, двоице священная”. Присъжда му се званието “заслужил деятел на изкуствата”.
Делото на Петър Динев в неговото енциклопедично многообразие и творческа пълноценност е особено актуално и днес, в контекста на европейската интеграция, когато въпросът за съхраняването на българската идентичност се търси в корените на националната ни духовност и култура. Личността му носи качествата на възрожденските ни просветители и поради това запазва своята непреходна стойност.