Още от сутринта Петър искаше да си играе на двора. Като видя, че след обяд всички от семейството се събират на терасата на горния етаж, реши да отиде при тях. Направиха му място да седне. Най-после реши да отдъхне след игрите.
- Мамо, жаден съм – каза той.
- Ей сега ще донеса вода – отговори тя, но се увлече в разговора и се забави.
- Мамо, много съм жаден – повтори умолително Петър.
Тя веднага стана, донесе една кана прясна вода и му наля пълна чаша. Той я изпи, защото беше примрял от жажда. Като възпитано дете благодари на майка си.
Остана при тях, понеже времето се промени. Скоро заваля дъжд. Всички гледаха как жадната земя поглъща всяка дъждовна капка. Петър също се загледа и каза:
- Тате, жадните коренчета на ягодите се напиха добре. Те трябва да благодарят. Жаждата е страшно нещо.
- Те нямат ум, Петьо. Ние трябва да благодарим на добрия Бог, че ни прати дъждец, защото ягодите цъфтят и зреят за нас.
- Татко, ние трябва да благодарим, че Бог напои и ябълковите дръвчета и доматите. Аз много обичам плодове и лютеничка.
Всички замълчаха и Петър се замисли дълбоко. Той реши в молитвичката си към Бог да благодари за дъждеца, за бистрото изворче до тяхната вила, за горското поточе. Спомни си, че веднъж, като се свечеряваше, той видя една сърничка на изворчето. Тя се наведе и жадно пи вода.
На другия ден в детската градина разказа как жадната земя пила дъждовна вода. След случилото се той каза на учителката, че в молитвичката си той винаги благодари на добрия Бог за всичко, всичко, но най-много за бистрата вода, която дъждецът дава на изворите, защото никой не може да издържи на жажда.
Когато настъпеше продължителна суша, и другите деца се молеха за дъждец.