Вън валеше пухкав сняг, а в стаята беше топло. Наближаваше Бъдни вечер. Всичко беше подредено за празника. Кандилцето гореше пред старата икона. Майката на Николайчо приготвяше постната вечеря.
- Изтичай до близкия магазин да купиш един пакет захар - помоли го тя.
- Веднага, мамо – каза той и тръгна.
Като вървеше все си мислеше какъв подарък може да поднесе на Малкия Христос, Който много обича децата. Мъчно му беше, че Той се родил в проста овчарска кошара, където било много студено. Бедните овчари му подарили агънца, а богатите мъдреци – злато. Той нямаше нищо.
Като се връщаше, забеляза един старец, който беше премръзнал от студ и просеше. Много го съжали, като си спомни колко топло е у тях. Още щом влезе в стаята, каза на майка си:
- Мамо, вън на студа стои и проси беден старец, премръзнал и гладен. Да го поканим у нас тази вечер. Христос иска да бъдем добри.
- Той е нечист. Ще изцапа стаята – каза тя и замълча.
- С татко ще се погрижим за него – побърза да обясни той.
- Веднага го доведете, защото няма време – каза тя и продължи да украсява трапезата с борови клончета.
Николайчо изтича и го доведе за ръка. Просякът беше нечист и трепереше от студ. Баща му го изкъпа, подстрига му косата, изряза му ноктите. Милостивото дете помогна да го облекат в чисти дрехи.
Сложиха го да седне на масата.Свещта на питката блестеше и осветяваше бледото му лице. Прочетоха молитва, прекръстиха се и започнаха да вечерят.
Старецът посегна да вземе една сърмичка, а ръката му трепереше. Николайчо го съжали и попита:
- Дядо, нали не ти е вече студено?
- Не! Толкова е топло на душата ми – каза просякът силно развълнуван, а една бистра сълза се търкулна по бузата му.
Тази сълза на радост беше най-скъпият подарък, който Николайчо поднесе на Малкия Христос.