Всички ние знаем за изповедта, чели сме много неща по темата. Но как на практика вършим всичко?
Например - кога изповедта е Тайнство и кога тя прилича просто на формално признание на нещо, с цел да ни допусне свещеника до Причастие? Понеже и в полицията хората си признават някое престъпление, за което може да не чустват особена вина, но го правят за да им намалят наказанието.
Само заради Причастието ли трябва да се изповядваме или защото сме наскърбени по Бога за покаяние? (2 Кор.7-11 Сега се радвам не затова, че се наскърбихте, но че се наскърбихте за покаяние, понеже се наскърбихте по Бога, та никаква вреда да не претърпите от нас.Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт.Защото, ето на, това дето се наскърбихте по Бога, какво усърдие докара у вас, какво извинение, какво негодуване, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност, какво отмъщение! С всичко показахте себе си, че сте чисти в това дело.)
И още нещо - как е най-добре и полезно за душите ни: да се изповядваме пред един изповедник, който ни познава и ние него, или да се изповядваме пред повече от един? Ако видим някой грях, макар и малък в изповедника, трябва ли веднага да го сменим, или да понесем немощта му?