Този е от нашия род” - така говорела Пресветата Дева за „бедния Серафим” при многобройните си посещения при него. Земният живот на Божия угодник и чудесата, които стават по негово застъпничество след смъртта му, говорят именно за това, че дивният подвижник е от рода Божи. Живеел сякаш на Небето подобен на ангелския живот. Живеел, за да изпълнява Божията воля и точно да спазва заръките на Небесната царица във всичко.
Отрано станало ясно, че Прохор Мошинин (бъдещият монах Серафим) е под особена Божия закрила. Бил 7-годишен, когато паднал от върха на висока камбанария на новостроящ се храм. Въпреки голямата височина детето останало напълно невредимо.
Десетгодишен бил, когато Божията Майка му се явила за първи път и по чудесен начин го избавила от смърт. Бил тежко заболял, болестта му все повече се усилвала. Тогава Прохор видял в съня си св. Богородица и тя му обещала да го навести и излекува. Събудил се и разказал на майка си за чудното видение. Няколко дни по-късно литийно шествие с чудотворната икона „Знамение на Божията Майка” преминавало по улиците на града. Внезапно завалял пороен дъжд. За да съкрати пътя си, шествието прекосило през двора на Прохорови. Майката Агатия изнесла болното си дете да целуне иконата. От този ден започнал бързо да оздравява. Небесната царица изпълнила дословно обещанието, което дала.
Местен прозорливец, праведен старец „юродив ради Христа”, от когото Прохор се учел на духовен живот, предрекъл на майка му в пророческо вдъхновение: „Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Св. Троица и горещ молитвеник за целия свят!”
На 17-годишна възраст Прохор взел окончателно решение да се отдаде на монашески живот. Когато поискал родителско благословение от рано овдовялата си майка, тя окачила на гърдите му меден кръст, който св. Серафим носел до края на живота си, и го оставила на грижите на Божията Майка.
В Саровския манастир Прохор пристигнал на 20 ноември 1778 г. Той бил въведен от Божия Промисъл в св. обител точно в навечерието на Въведение Богородично. В голямата църква служели всенощно бдение в чест на празника.
Божията Майка продължавала да бди над своя любимец. В 1780 г., още като послушник заболял от водянка, тялото му се подуло, три години страдал и гаснел. Игуменът предложил да повикат лекар, но рано съзрелият духовно послушник възложил упованието си на истинския Лекар на душите и телата и на пречистата Му Майка. Отслужили всенощно бдение и литургия, Прохор се изповядал и се причастил и много скоро след това оздравял напълно. Едва към края на живота си разкрил тайната на своето оздравяване. Пречистата Дева му се явила в неизказана светлина с апостолите Йоан и Петър. Посочила лежащия Прохор и се обърнала към ап. Йоан с думите: „Този е от нашия род”. Дясната си ръка положила на главата на болния, а с лявата, в която държала жезъл, докоснала дясното му бедро. От образувалата се дълбока ямичка изтекла всичката насъбрала се вода в тялото му. Ямичката останала да напомня цял живот на „бедния Серафим” за посещението на небесната му покровителка, а на мястото на килията, в която станало чудното изцерение, игуменът отец Пахомий построил болница с църква, чийто престол Прохор сам изработил от кипарисово дърво.
На 13 август 1786 г., след 8 години послушничество, Прохор бил постриган за монах с името Серафим. С пламенната си любов към Бога той напълно оправдавал това име. На 34-годишна възраст получил свещеническата благодат и се подвизавал с още по-голямо усърдие и любов.
След смъртта на игумена Пахомий св. Серафим се поселил в малка колиба в гората. Това станало пак в навечерието на празника Въведение Богородично, точно 16 години след пристигането му в манастира.
Животът му в пустинята протичал в труд и непрестанна молитва. След 10-годишен подвиг в самота, на 12 септември 1804 г. трима непознати го нападнали и го пребили, за да го ограбят. Св. Серафим едва успял да се добере до манастира. Лекарите установили множество смъртоносни рани по тялото. И когато никой не се надявал, че подвижникът ще оцелее, Пресвета Богородица отново го посетила, за да го върне към живота. Била в царска порфира и в небесна слава, придружавана от св. апостоли Петър и Йоан Богослов. Спряла до одъра и отново посочила болния с думите „Този е от нашия род”. Св. Серафим се събудил с неописуема радост от небесното посещение. Още от същия ден започнал да оздравява. Скоро се вдигнал на крака, но вследствие от побоя останал завинаги прегърбен. Този недъг само подчертавал още повече неговото дълбоко смирение.
Пред пролетта на 1810 г. св. Серафим от послушание се прибрал в манастира, но с благословението на игумена Нифон се отдал на доброволен затвор. В килията си оставил само един пън, който му служел за стол и икона на Божията Майка наречена „Умиление”, която наричал „Радост на всички радости”. Пред тази икона непрестанно горяло кандило. Пет години стоял в стаичката си и с никого не разговарял, но след небесната заповед от Пресвета Богородица старецът Серафим отворил вратата на килията си за всички. Потоци хора се стичали натам. Мнозина били преобразявани и прераждани под благодатното му въздействие. Всекиго наричал „Радост моя” или „Съкровище мое”.
На 25 ноември 1825 г. св. Богородица, съпровождана от св. Климент Римски и св. Петър Александрийски, се явила отново на св. Серафим, за да сложи край на 15-годишния му доброволен затвор. Мотовилов - предан ученик и почитател на св. Серафим - разказва, че старецът навлязъл в гората. Близо до „Богословския извор”, наречен така заради окачената там икона на св. Йоан Богослов, св. Серафим се спрял да си почине. На поляната пред него се появила св. Богородица с двамата Христови апостоли св. Петър и св. Йоан Богослов. Божията Майка ударила с жезъла си по земята и оттам бликнала бистра вода. После се обърнала към Саровския подвижник и му открила волята си за поверения на духовните му грижи Дивеевски манастир. Осем девици, които назовала по име, пожелала да се поселят в отделна община. Да обградят мястото с канавка и насип и там да се построят първите килии, мелница, за да се препитават девиците и двупрестолна църква. Пресветата Дева обещала сама да бъде игуменка на тази обител и да излее върху нея всичката си милост и благодеяния. Преди да си отиде, благословила чудесния извор с целебна сила. По-късно той бил наречен „Серафимов извор”.
На мястото на дивното явление св. Серафим всеки ден ходел за уединена молитва. Там му съградили малка килийка, т. нар. „близка пустинка”.
Св. Серафим нищо не вършел по своя воля, а във всичко се стараел да изпълнява наредбите на Небесната царица. Дивеевската девическа обител построили съгласно нейната воля. Най-близките му сътрудници в това дело били послушницата Ксения Василевна и Михаил Мантуров. Мнозина го одумвали, упреквали го, че позволява на сестрите да клисаруват, да четат псалтир и да нощуват в храма. На тези укори той отвръщал: „Сама тя, Пречистата, ми е дала заповеди”.
Небесната царица не оставяла св. Серафим без подкрепа през всичките му дни. Много пъти му се явявала, за да го укрепи и напъти. Отец Василий Садовски разказва за едно такова посещение, от което на стареца му останали неестествено бели сухари, които раздал за благословение.
„Небесната царица, отче, посети убогия Серафим и виж каква радост за нас. Майката покри с неизразимата си благост бедния Серафим.
- Любимче мой! - рече преблагословената Владичица, пречистата Дева - Искай от мене каквото желаеш!”
А „бедният Серафим” помолил Божията Майка да се спасят всички в Дивеевската обител. И тя му обещала.
1832 г. била последната от земния живот на св. Серафим. Цели 17 години той с рядко усърдие и любов изпълнявал най-тежкия си и последен подвиг - старчеството. Не се боял от смъртта. За него небето още тук на земята било родно, близко. Килията му била като земен рай, често посещавана от небесни жители. Запитан веднъж от един заминаващ за Курск офицер какво да предаде на близките му, св. Серафим посочил иконите на Спасителя и Божията Майка и се усмихнал: „Ето моите роднини”. Самата Богородица нееднократно свидетелствала за него: „Този е от нашия род”. А при последното й славно посещение го утешила с думите: „Скоро, любимче мой, ще бъдеш с нас!”
Оттогава старецът взел да се прощава с духовните си чеда и да ги подготвя за скорошната си смърт. Сестрите от Дивеевската обител поверил на Божията Майка с думите: „Поверявам ви на самата Божия Майка, на Царицата небесна. Тя сама всичко ще уреди.”
На Рождество Христово св. Серафим се черкувал в болничната църква, причастил се с Тялото и Кръвта Христови. След службата разговарял с игумена, дал препоръки как да го погребат, помолил го да се грижи за братята и се простил с тях.
На 2 януари сутринта го открили на колене пред иконата на Божията Майка „Умиление”. Така умрял великият подвижник на 19 век: застинал в молитва, с озарено от богосъзерцание лице.