От времето на своето основаване, Христовата църква има двустранна мисия. От една страна - да разпространява и разгаря правилната вяра в Бога, а от друга – да охранява тази вяра, свободата и морала на своите членове - християните. През 4в. св. Киприян Картагенски нарича Църквата “майка” на християните. Макар като цяло Църквата да е интернационална, все пак наличието на поместните сестри православни църкви и е приписало една специфична роля в живота на вярващите, каквато роля е изиграла в българската история и БПЦ, не само да е двигател за духовната просвета и религиозен подем, но и да се грижи за социалното равноправие и национална свобода на вярващите.
От времето на княз Борис І и синът му Симеон, когато Българската църква придобива автокефалност, ролята и като институция грижеща се за духовния и културен подем на българите, я издига в ранг да бъде равностойна на държавническата и царска власт, при управлението на страната. Дори още повече, когато е имало слабо държавничество, църквата е изпълнявала и тази функция, в грижа за народа, както го потвърждава историята в лицето на последния български патриарх – св. Евтимий, преди падането ни под османско владичество.
Именно в този труден период на пет вековното османското иго, особенно важно е било делото на църквата в съхранение на българската идентичност и православна вяра.
В края на 14 в. се унищожава самостоятелността на Втората българска държава. При управлението на царете Иван Шишман и Иван Срацимир, България пада под османско владичество. С поробването на българсото население се стоварва и още една беда- Унищожава се самостоятелността на Българската православна църква /БПЦ/. През 1394 г. последния български патриарх-св. Евтимий Търновски е заточен в Тракия, в бачковския манастир. През 1767 г. е унищожен и последния бастион на родната ни църква – Охридската архиепископия.
Занизват се векове на робски страдания - разруха на крепости, градове, села. Унищожават се културни и църковни паметници. Масово се избива, отвлича и потурчва населението. Османската колонизация, феодална експлоатация и подтисничество, и етническа дискриминация, почернят живота на българина.
През 18 в., опитът на цариградската патриаршия за еленизация /фенерското иго/, налагането на непосилно данъчно бреме, ограничаването на просветната деятелност, възпрепятстването на църковната автономност и национална обособеност, допълнително удвояват страданията на народа.
Всичко това не успява да сломи духът на българина нито да унищожи православнато му вяра, за което огромна заслуга има най-вече БПЦ. Мисията на църквата в това направление, чрез множество свещеници и някои архиереи, се е проявила именно в две насоки:
-възраждане на народностното съзнание чрез просветителска и просветна дейност;
-подбуждането и съдействие в разгарянето на национално-освободително революционно движение.
Първоначалното служение на църквата в преданност на народа се предприема с “мирни средства”. Съпротивата се започва с идеологическа борба. В своите проповеди масово свещениците приканват вярващите да съхранят христовата си вяра и евангелска нравственост. Мохамеданството е изобличавано като богохулство, езичество, религия на подтисничеството. Правят се съпоставки с първите векове от живота на Христовата църква, когато християните също са били угнетявани от тогавашната езическо власт. Преследвани, измъчвани, убивани, те са свидетелствували за истината и усилията им не са били напразни. При такава проповед мнозина български християни не са се поддали на асимилацията и устояват за вярата и народността си. Някои от тях се явяват новомъченици на вярата в свое време.
Така на 11.02.1515 г. е умъртвен в София 18 годишния златар Георги /Софийски/ от Кратово. През 1514, на 26 май е убит 24 годишния Георги от София. На 17 май 1555г. е убит с камъни софийския обущар Никола. В 1750г. е умъртвен Ангел от Лерин. На 16. януари 1771 г. е обесен свищовския свещенослужител Дамаскин. Иван българин пък е посечен в двора на цариградската джамия Св.София /бивш православен храм/, в 1784 г. Игнатий – атонски монах от Стара Загора, е убит 1814 г. Онуфрий, хилендарски схимонах умъртвен в 1818 г. Злата от Мъгленското село Слатина е изтезавана и обесена в 1795 г. Можем да споменем Рада пловдивска и още много други имена на християни българи, които не са превили шия пред исляма. В съхранение на вярата и насърчение към запазването й са пострадали също, през 1670 г. – Смоленският епископ Висарион, и Симеон епископ Самоковски – обесен на 21 август 1737 г.
Един исторически извор описвайки отпора, който са давали българите срещу турците ислямизатори в Родопите, казва: “Народът като виждаше, че сред него се намира духовният му водач, епископ Висарион... окуражи се, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си”.
В епохата на робството десетки книжници възстановяват историческата памет на българите. Такива като преподобни Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и други монаси, обхождащи страната като таксидиоти са извършвали духовно - възрожденска и историко – просветителска дейност. Учели са народа на православна вяра, на четмо и писмо. Основавали са килийни училища и са положили началото на просветното и културно възраждане.
Другата форма на участие на бъргарското духовенство в съпротивата срещу османското иго и насилствено потурчване, е съпричастието на свещениците във въоръжената борба - хайдушко движение и повдигането на възстания.
Така в началото на 16 в. са вдигнати няколко въоръжени бунта срещу поробителите. След възстанието на Константин и Фружин от 1404г, при което е опожарен Чипровския манастир, избухват двете Търновски възстания. При първото взимат участие няколко архиереи: Дионисий Рали /грък/ +1598 г., голям агитатор за физическа борба на християните срещу турците; митрополитите: Русенски-Иеремия, Методий – Ю. България, Ловчански – Теофан и Шуменски – Спиридон. От Никопол и Търново взимат участие 35 свещеника.
На оцелелите участници пък от второто Търновско възстание в 1686 г. им е осигурен приют от монасите в Рилския манастир.
През 17 в. отново духовници отстояват вярата, честта и достойнството на православния българин с въоръжена съпротива срущу османските турци. Такъв е бил и поп Марин от силистренско, известен водач на хайдушка чета.
Участието на духовенството в народоосвободителното движение през 18-19 в. се засилва, дори става първенствуващо. Така през 1835 г. дейно участие във “Велчовата завера” взима доблесния патриот-игумена на Плаковския манастир хаджи Сергий. В заверата са били посветени и духовници от Габровския манастир “Св. Богородица”, Дряновския- “Св. Архангели”, Келифаревския “Св. Никола”, и мн. други свещеници.
През 1794 г. съратникът в паисиевото дело и преписвач на “История славяноболгарская”, поп Стойко Владиславов от Котел, е избран и хиротонисан за Врачански митрополит с името Софроний. Като митрополит, Софроний започва пламенно насърчение на местните жители от целия северозападен край, при обиколките си в енориите им, във въоръжена съпротивителна борба срещу местния турски метежник от видин Осман Пазвантоглу, санал кошмар за населението в онези предели. При нападението и обсадата на Враца в 1796г, от шайката на същия агарянин, еп. Софроний благословил защитниците на града, дори лично участвувал в съпротивата с оръжие в ръка. По-късно забегнал във Влашко, издирван и преследван от споменатия Осман.
Св. Софроний пръв изразил надеждата в това, русите да подпомогнат братята си по вяра- българите, в борбата им за национално освобождение. Успява да организира делегация до Русия предвождана от българите Атанас Некович от Тетевен и Иван Замбин от Враца, които в Петербург осъществяват среща с ген. М. Милорадович, като описват тежкото положение на българите под османското иго. В писмо пък до външния министър Румянцев, епископът напомня за близкото кръвно и духовно родство между руси и българи. Митрополит Софроний дори изпратил две “възвания” до българския народ, които свещениците от различни краища на страната, чели в храмовете пред народа, преписвали и разпространявали. В Македонско били разпространени от тях ок. 500 екзепляра. В тях звучал призив хората безрезервно да подкрепят с всевъзможни средства руското войнство в последвалите руско-турски войни.
В избухналото през 1804 г. сръбско възстание, от населеното с българи селище Морава, при р. Тимок, като организатори, взимат участие свещениците Серафим и Радослав от с.Планинци. При праведеното от възстаниците съвещание в Гърлишкия манастир, се явяват много местни свещеници със свои енориаши и по-късно взимат участие в бунта. На въоръжена борба пък в Нишко, организира християните поп Тимо.
По свидетелството на генералите Тулчанов и Кутузов, при избухналата 1802-12 г. руско-турска война, по призива на еп. Софроний Врачански, много свещеници, като свищовския Пантелеймон, Димитър от Габрово, Трифон от Ловеч и др., чрез разузнаване съдействали на руските войски.
След подписването на Букурещкия мирен договор, много българи напускат родните си предели и предвождани от своите свещеници емигрират в свободна Бесарабия. По запазени списъци на руското командване, в Силистренско и тетраканско са действали активно 12 свещеника за организирането на емигрантски лагери, обхващащи 130 хил. души българско население.
При поредната руско-турска война – 1828-29г., отново участват множество духовници. Те, по думите на съвременници, не само посрещали руските войски в Созопол, Айтос, Бургас, Карнобат, с “хляб и сол”, но сформират и много добър корпус от доброволци, като разузнавачи и снабдители с храна на руското войнство. Така в Сливен е известен енергичния поп Сидер, организатор на сливенското “яташко” братство.
Св. Софроний еп. Врачански има още един важен принос в национално-освободителната борба. Преди Раковски и Левски, той пръв осъзнава и лансира идеята за организирано революционно движение в пределите на българия. На това основание създава в Букурещ комитет с конкретно начертана програма за действие. По къснешния приемник на софрониевата кауза Плевенския арх. наместник - архим. Константин, оглавява като председател този комитет в 1829 г., подпомага руската армия и укрепва българо-руските връзки.
Пръв деен организатор на народа за революционна борба става йеродякон Игнатий - Васил Левски. През периода 1870-72 г. той успява да разгърне революционна дейност, чрез основаването на комитети и оборудване на населението с оръжие, в почти всички големи селища в страната. Негови съратници са небезизвестните духовници: иеромх. Матей Преображенски, поп Харитон, иеромонах Генадий Драгалевски и др. Във всеки революционен комитет, местният свещеник е или председател, или участник. Много манастири стават огнища на предреволюционна подготовка: Троянски - с председателството на архим. Макарий, Сопотски - с поп Енчо Николов, Мъглижки - с архим. Калиник, Кюстендилски – с о. Аверкий поп Стоянов, и проч.
През 1875 г. в следствие на развитата организирана революционна дейност се вдига Старозагорското възстание, с участието на 40 духовници. Някои от тях: свещ. Минчо Кънев, свещ. Стефан Стойков, Кузман поп Андонов и др.
Кулминацията на организираната борба и участието на свещенството в нея се явява Априлското възстание 1876 г. Вярна излиза поговорката, че свещенниците са там, където е народът. От четирите революционни окръга участвуват множество свещеници, монаси и монахини. Имената им са стотици и понеже не можем сега да ги споменем поименно, ще се ограничим в упоменаването само на числеността им по окръзи:
В І - Търновси рев. Окръг – 39 свещ., 17 монаси, 12 монахини, 5 послушници, общо – 73 духовници.
В ІІ - Сливенски рев. Окръг- няма запазена статистика.
В ІІІ - Врачански – общо -28, 16 свещ. и 12 монаси.
В ІV - Панагюрски – общо над 100. Имената на някои от тях: арх. наместник на Пазарджик - поп Георги Тилев, поп Грую Бански, поп Кирил Слепов - знаменосец в четата на Бенковски, поп Неделю Николов и мн. други.
Почти всяко селище е било представлявано от местния си свещеник във въоръжената борба. Голяма часто от тях, които са останали живи след потушаването на възстанието са или чрез мъченичество убити, или заточени в пределите на днешна Турция.
Сред висшия клир архиереите се разделят на два идеологически лагера. Едни от тях като екз. Антим І, Пловдивския и Скопски митрополит Натанаил и Старозагорският Методий, дейно подкрепяли революционната борба, а други като екзарх Иосиф, Варненско-преславския Симеон и Русенския Григорий, поддържали тезата, борбата за духовна и национална свобода да се води по мирен път.
Екз. Иосиф считал революционното движение за нецелесъобразно и прибързано действие на народа, като казвал: ”Когато плодът узрее той сам ще падне в ръцете ти”, имайки предвид естествения разпад на Османската империя, или разчленяването и от някоя велика сила като Русия. Той обаче, и неговите съмишленици, не са пречели на революционното дело. Единствено са се страхували данеби прибързаната революция да навреди на Църквата и тя да изгуби от своето ведомство някои от епархиите си, както се случва по-късно със Скопската и Охридската. Според тях националноосвободителната борба не трябва да е в ущърб на идеята, самостойната Българска църква от 1870 г., чрез Султанския ферман, да възстанови автокефалията си като Българска екзархия. Според тях първенствуващо е извоюването на църковна независимост, а после и на национална, както всъщност и става в последствие.
През време на самата Руско-Турска война от 1877-78 г., в редиците на опълченците отново фигурират духовници. В Кишинев на 20. ІV. 1877 г. пристига от бълг.църква в Букурещ – свещ. Петър Драганов, а също и архим. Амфилохий. На 24. ІV двамата заедно правят молебен в първия ден на войната. При ромънското село Сачия архим.Павел благославя ген. Столетов, а по късно към доброволците се присъединяват свещ. Иван Стоянов, Спас Вълчев, Иордан Розанов и дяк. Кирил Иванов.
След освобождението, за изграждането политически и църковно на българската държава, дейно участие взимат някои наши висши клирици: екз. Иосиф, екз. Стефан, митрополитите Варненско-преславски Симеон и Търновски Климент, Старозагорският Методий. Като преки участници в изпълнителната държавна власт - народни представители и министри, върли русофили, те се противопоставят твърдо на решенията на Берлинския договор. Съдействат за обединението на Княжество България с Източна Румелия. Организират училищно просветна дейност. Скопският и Охридски митрополит ревностно защитава населението в Македония от османските издевателства и прламенно подкрепял дейността на ВМРО.
След освобождението, мнозина български духовници като митроп. Серафим Сливенски, еп. Гервасий Левкийски - наместник на Пловдивско, архим. Хрисант, архм. Стефан - наместник на Търновско и др., са действали за спасяването и отглеждането на стотици деца останали кръгли сираци при опустошителното отстъпление на турските войски в Източна Ромелия. С лични средства са ги предозвали от разни места до епархийските центрове. Чрез пламенна проповед са изнамерили за голяма част от тях - родители осиновители, други пък приютени и обгрижвани в приюти и домове. Сиреч, онова, което държавата е било невъзможно да го стори, са го извършили духовници-патриоти, в дълга си пред народа и пред Бога, в изпълнение на християнския си дълг.
Така от гореизложеното, макар и в краткост, се вижда, че БПЦ изиграва важна роля в национално-освободителното движение и оказва важно значение чрез своята пастирска деятелност в следосвобожденското духовно и социално възраждане на българския народ. Църквата винаги е била защитник на националните ни интереси и ревностен противник на всякакви асимилаторски амбиций на родни и чужди политици, за запазване на православната ни вяра и национално съзнание.
Паметни остават думите на митрополит Климент Търновски: ”Докато има православие в България, ще има и България”.
Източник: www.hram-selotrud.org