Тих мрак покри белите каменни къщи на Иерусалим. На Голгота забитите в червеното небе три големи кръста бавно почерняха и се загубиха. Загуби се и каменната пътека, която пълзеше нагоре към жертвения хълм между шипките и смокините. Преди пладне по нея, с наранени нозе, увенчан с тръни и тежък дървен кръст на рамото, мина Спасителят, а подире Му пъшкаше мравуняк от хора, настървени да видят нечуваното мъчение.
Когато вълнението на големия град утихна, и улиците запустяха, Юда излезе от подзелието на една стара срутена къща, прескочи тревясалата ограда. Той се промъкваше като сянка по озарените от лунна светлина улици и, ако на среща му се зададеше някой окъснял минувач, той се потуляше в мрачината под стрехите и притайваше дъх.
Пред една обкована с желязо порта той спря и протегна черната си ръка да отвори. Портата беше заключена. Удари три пъти с юмрук.
- Кой хлопа? – попита треперлив глас на жена отвътре.
- Аз съм твоят син. Отвори, майко!
- Разбойници или зли духове будят нощем мирните хора от сън. Защо си дошъл? Иди си! Аз нямам син! Не мога да бъда майка на оня, който предаде своя Учител. Днес на кръсто Божият Син издъхна със страшна мъка. Гореща кръв капеше от раните Му, а устните Му се напукаха. За тридесет сребърника ти Го предаде на палача. Иди си!
Юда се хвана с две ръце за покрива на оградата като куче, което иска да влезе в къщата на стопанина си, и рече с умолителен глас:
- Прибери ме, майчице!
- Махни се от прага ми и бъди проклет! – изпищя бабичката и затисна портата с един голям камък.
Божият предател като попарен се обърна и тръгна назад. Той се упъти към храма. В очите му натежаваха сълзи, но не можаха да капнат. Една далечна надежда, като мъничка свещ, ту пламваше,ту изгасваше в тъмнината на душата му. Вървя що вървя, стигна високия Господен дом. Намери вратата отворена, влезе и се струполи на плочите.
- Защо дигаш ръка от мене и ме оставяш, Господи!
Но щом прошепна Божието име, всичките кандила в храма веднага угаснаха, и тъмнината се струполи тежко върху главата му. Разтреперан от страх, Юда скочи, зачупи ръце и се втурна навън като луд. Два пъти се препъна и пада на очите си, додето излезе от Иерусалим. Когато белият град остана зад гърба му, той се спря под една палма и потърси близкото прохладно кладенче, което в най горещите дни утоляваше жаждата на пътниците, що идеха с кервани от пустинята.
От страх и тичане устните на Юда се бяха напукали. По шумоленето той намери кладенчето, подви колене, подпря се на ръце и протегна глава да пие. Но щом допря устни, кладенчето млъкна, и водата пресъхна. То не рачи да му разкваси устата.
Прижълтял като восък, Юда се изправи, издигна очи към небето и съзря високо над палмите, как тъжната месечина плува към града.
— Светни в душата ми!
Месечината, като срена погледа му, трепна, побледня и се спусна да бяга към пустинята. Подире и остана дълга огнена пътека.
— Почакай! — викаше Юда, — не ме оставяй на тъмно!
Месечината стигна един облак, потули се зад него и там остана. Юда потъна в мрак, и пустинята тежко забуча. Големите му като лопати крака ринеха пясъка. И както вървеше, ненадейно на среща му се яви един гладен лъв, от три дни и три нощи не срещал плячка. Лъвът настръхна, пристъпи и повдигна дясната си лапа да повали с един удар случайната жертва. Но когато впи големите си очи в предателя, позна го, стъписа се разтреперан, изрева тъй, че цялата пустиня оглуши, и тръгна да бяга. Най-големият звяр нема кураж да разкъса оня, който предаде Божия син за тридесет сребърника.
С помътена душа и празен поглед вървя Юда цялата нощ, извървя пустинята и призори навали към една зелена равнина, където мъждукаха дребни села и пееха ранобудни петли. Беше вече разсъмнало, и слънцето изливаше с котли светлина върху земята, когато умореният пътник спря до една суха крива върба, наведена над една долчина. На върбата имаше лястовично гнездо. Лястовичката чу стъпките му и подаде навън глава да види кой е.
Когато го видя, малката птичка размаха с писък криле над гнездото си, помами трите си пилета и те изхвръкнаха подире й.
Юда не се учуди. Бръкна в пазвата си, извади кожената си кесия с тридесетте сребърника, зарови я под сухата върба в пясъка, събра купчина камъни и затрупа мястото. Погледна с тъга наоколо Божия свят, който се пробуждаше — чист и ведър, разпаса пояса си, върза го на един клон и се обеси.