Когато в полунощ камбаните тържествено известиха Възкресение, по улиците се разля море от малки, тръпнещи светлинки. Богомолците, които отдалеч приличаха на поток от тъмни сенки, крачеха тихо и предпазливо, носеха към къщите си малките великденски свещици, без да откъснат поглед от колебливото пламъче. Светлинките примигваха като малки звездици в християнскзта нощ и хвърляха неравни петна наоколо.
Не иде едно такова малко пламъче от малката восъчна свещица, а иде от много далече — от свещения град Йерусалим, дето е Гробът Господен. Там, над Гроба, се е родило то, когато Христос е възкръснал, и затова го пазят вече толкова века богомолците и не откъсват сега поглед от него, а светлината му е топла милувка за душата им и радост и щастие за всеки дом.
Божие пламъче е то и свети направо в сърцата на хората.
Един мъж, сам и угрижен, се е привел над своето пламъче и крачи по средата на улицата. Колкото по-нататък отива, толкова по-малко хора остават около него. Я той все върви, остава съвсем сам, излиза на край града, и пак върви по пътя през полето, към най-бедняшките къщурки, извън града.
— Христос възкресе . . . — мисли си този мъж. А дали сега и в Саръчево е ударила селската камбана? Дали сега и моите братя и сестри в Саръчево вървят като мене, със свещици в ръка, или вече им е забравено да служат на Бога? Колко хубаво беше там преди години. Ние бяхме деца, а там беше родне, българска земя. На Възкресение се събирахме всички селски деца, палехме огньове, греехме се и чакахме да ударят клепалото ...
И той разтваряше още по-широко очите си, а те бяха влажни и тъмии. Той се взираше като унесен в малкото пламъче, а то мигаше към него и го обливаше с немощна светлина.
О, това великденско пламъче, което той крие в шепата си като скъп дар от Бога - то не е като другите. То мъждука, подскача, смалява се около восъчните сълзи на края на свещицата, после пак пораства, закръглява се, оглежда лицето на мъжа, хвърля светлина наоколо и пак се връща навръх свещицата. После наново оживява, изправя се нагоре и се оглежда.
Мъжът го гледа унесен. По лицето му се разлива вътрешна светлина. В гърдите му се ражда някаква голяма надежда. А пламъчето го гали и шепне:
— Пусни ме, пусни ме да ида по света, искам да тръгна, да обиколя навред да разнеса твоята надежда в хижите на бедните и в къщите на богатите, да я извикам пред възрастните и пошепна на ушите на децата, да я вдигна като знаме над градовете и да я влея като молитва в сърцата на селяните.
— Иди! — отвръща с присипнал глас мъжът. — Иди! Пламъчето, малкото бледо великденско пламъче се откъсна от сълзата накрай свещицата, надигна се към очите на мъжа и пак му заговори:
— Отивам. Догодина ме потърси пак през тази нощ, пак в този храм. Дано тогава не ме пратиш вече да обикалям — дано до тогава надеждата ти се сбъдне.
И пламъчето се понесе по села и градове. То търсеше хората, огряваше за миг сърцата им с топлата си светлина, запалваше в тях радост и надежда и им нашепваше:
— Божият син Иисус Христос възкръсна тази нощ. После пламчето отиде по чужди страни — там да разнесе своята надежда. И вече не се върна. Защото там то угасна в сълзите на новите милиони роби.