В наше време нито едно заболяване не предизвиква такъв ужас и отчаяние у хората, както ракът. Въпреки че съвременната онкология разполага със средства за ранна диагностика в доклиническия период и за пълно изцеление на заболяването, у човека, получил такава диагноза, а и у неговите близки тя предизвиква паника и чувство за обреченост. След първоначалното лутане между “Това не може да е вярно!” и “Защо на мен?” човек неизбежно стига и до въпроса: “Ами сега какво да правя?” Най-общо три са посоките, в които може да поеме, за да изживее оставащото му време живот.
Да си поживея като за последно
Невярващият човек, за когото човешкият живот продължава до смъртта и после нищо, най-вероятно ще реши да вземе всичко от оставащите му дни живот. Това за някой може да означава да си поживее без всякакви задръжки, да се отдаде на разгулен живот. За друг - да направи всичко, което е искал, но по една или друга причина е отлагал и не е успял да направи, например да предприеме мечтано пътешествие, да остави омразната си професия и се заеме с нещо, което винаги е искал да прави. Този подход към живота може да е гневна реакция срещу несправедливата съдба, но може да бъде и последен опит човек да бъде себе си, да следва сърцето си, да отхвърли подменената си същност и подменения си живот и да стане онова, което винаги е искал, но не е посмял да бъде. Този подход към оставащото време живот може да има напълно егоистичен характер, но може да приеме и алтруистична форма: човек да се отдаде на дарителство и милосърдие, да подобри отношенията си с ближните, но дори и в тези случаи ще е воден не от мисълта за отвъдния свят и Божия съд, а от стремежа да остави някаква трайна диря след себе си на земята.
Трябва да оздравея на всяка цена
Втората посока, по която може да поеме човек с диагноза рак, е медицинската. Тогава всички усилия на болния се насочват към изцерение на тялото на всяка цена. Човек усилено търси различни методи за лечение, чете различна литература, свързана със заболяването му, консултира се и прибягва към грижите на различни специалисти и неспециалисти. Насочва се и към нетрадиционни методи на лечение и лесно става плячка на всякакви шарлатани, които злоупотребяват с отчаянието, желанието за излекуване на всяка цена и сляпата вяра към всеки, който обещава чудодейно изцерение. В отчаянието си такъв човек може да прибегне и към Църквата, за да потърси помощ, но воден от суеверни представи за магическо изцеряване, а не от истинска вяра и готовност да приеме Божията воля за себе си.
Време е за покаяние
Третата посока, в която човек може да поеме, е духовният път. Болният възприема своето заболяване като Божия воля за себе си, като повик към затъналата му в суетни грижи и забрава душа: “Стани, защо спиш, краят приближава” (Покаен канон). Като напомняне, че земният живот е само подготовка за вечния.
Всяко заболяване има свой смисъл. Изпраща се, за да спре развитието на една или друга страст и безсмислено суетене. Когато човек не се вслушва в никакво вразумление, Бог изпраща болести, “за да отведе душата му от пропаст и живота му от поражение” (вж. Иов. 33:14-26).
Има заболявания, които скоропостижно водят до смърт и не остава време нито да продължаваме да грешим, нито за себеизправяне. Има болести, които дават възможност с мъченическо страдание и търпеливо понасяне на болките да изкупим греховете си. Има заболявания, които лишават човека от слух, от зрение, от способност да говори смислено, да разсъждава, да упражнява свободно волята си... Има заболявания, които правят невъзможно прибягването до църковните тайнства, тъй като то предполага съзнателен избор и способност за самоанализ.
Бог може да отзове една душа и в пълно здраве, внезапно, без предизвестие, но в случаите с диагноза “рак” Бог милостиво дава отсрочка за покаяние и изправяне на мислите и живота. Смъртта може да настъпи след няколко седмици или при успешно лечение да дойде след 15-20 години, а може да настъпи и след десетилетия поради друго заболяване или старост. Не това е важно в случая, а фактът, че Бог ни призовава към покаяние за целия ни досегашен живот. Колкото и да е това време, то ще е достатъчно за подготовка за предстоящата среща с Христа.
В този контекст диагнозата “рак” следва да се възприема не като наказание, а по-скоро като милост Божия, като едно стряскащо душата със своята категоричност предизвестие от Небето, че Бог ще призове душата на съд. При това трябва да поясним, че “известяване” не означава непременно бавно умиране. Никога не бива да се изключва и възможността от пълно изцеление с чисто медицински или църковни средства, каквито случаи има много. Важното при диагноза рак е духовният поврат, който неизбежно настъпва в душата на болния, преоценката, която той прави на живота си, на ценностната си система, на себе си.
Разбира се, елемент от грижата за спасението е и милосърдието и дарителството и християнското отношение към ближните, но при християнина те не са самоцелни, а за да се изпълни Божията воля (“Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден”) и с оглед на спасението, понеже е казано: “Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани” (Мат. 5:7).
Грижата за спасението не изключва и грижа за телесното здраве, изхождаща от християнското разбиране за великото достойнство на човешкото тяло (вж. 1 Кор. 3:16; 1 Кор. 6:19). Човекът има свещен дълг да пази своя живот и своето тяло (вж. Ефес. 5:29). В случай на заболяване трябва да се обръщаме към лекаря, защото “Господ го е създал, и лекуването е от Вишния”; “Господ е създал от земята лекарства, и благоразумен човек не ще ги пренебрегва”. Но тази грижа трябва да е съчетана с жертва на покаяние (вж. Прем. Сир. 38:1-15) и грижата за тялото да е с оглед на душевното здраве и спасение.
За всички рано или късно ще дойде краят на земния път, но за християнското съзнание важното е не колко дълъг се е оказал той, а доколко подготвени ще се изправим на прага на Вечността; в какво състояние ще намери смъртта окаяната ни душа. Дали ще ни застигне във време на свада, разгулна нощ, в безпаметно състояние, умопомрачение, или ще ни свари във време на молитва, след покаяние и приобщаване с Христа.