Доскоро мислех, че може и го правех, може би не много старателно, но винаги когато умът ми не бе зает с нещо, си казвах Иисусовата молитва и това ми помагаше да бдя над себе си. Но в едно от писмата на св. Теофан Затворник прочетох: "...Съжалявате, че не казвате непрекъснато Иисусовата молитва - това не се изисква. Изисква се постоянно чувство към Бога, което може да има място и при разговор, и при четене, и при наблюдение, и при разглеждане на нещо...". Вече ми е много трудно да НЕ си я казвам, стана ми навик и не знам как да имам това постоянно чувство към Бога без Иисусовата молитва. Грешно ли е, ако си я казвам постоянно?
Отец Серафим Роуз в книгата "Православието на ХХв." споменава за един случай, когато един християнин казвал хиляди пъти на ден Иисусовата молитва, и веднъж, в момент след поредното такова "молене", излязъл на балкона и се скарал със съседа си. Този случай ясно илюстрира, че механичното казване и повтаряне на Иисусовата молитва, не довежда до благоговейно, уважително чувство към Бога и живо усещане за настоящето Му присъствие около нас, което и е станало причина за лесното гневно раздразнение на човека от горния случай. Така че, дали ще е с Иисусова молитва или чрез различни мисли, свързани с миговете и случаите на нашето ежедневие, но постоянно споделяни с Бога в мисловен разговор с Него, важно е, както казва св. Теофан: да се събуди и съхрани, колкото е възможно по-често реалното усещане (с душата си), че Бог е край нас, до нас, пред нас - т.е., че Той е в реално общение с нас, като събеседник, който ни съпътства навсякъде при всички ситуации и моменти от ежедневието ни, дори вечерта до леглото ни, когато си лягаме. И понеже Той е с нас, (образно сравнимо) ние не можем да го лишим от нашето внимание, но постоянно Му споделяме, (мисловно) какво се случва сега с нас, какво предстои да направим, дали да го направим, полезно ли е или не и проч. т.е. съветваме се ежеминутно с Него, хем, за да не го оставим без внимание, хем защото Му имаме пълно доверие, че Неговите съвети и препоръки към нас ще са ни от голяма полза. Това постоянно общение и допитване с Бога, може да се отъждестви с онова Богомислие и Богосъзерцание - чувството за Божие присъствие, за което говори св. Теофан.
Такова чувство реално те смирява, извежда умa ти в Богомислие и той не се пристрастява към земните дребнавости и страстни прояви на душата в нейните недъзи. Сиреч това чувство смирено ти представя хората и света, обстоятелствата в живота и не допуска да се прояви гордостта, тщеславието или самомнението. Ако това се постига с Иисусовата молитва, както се е случвало със светиите, значи резултатът от нейното казване е налице.