До колкото знам някои неща от св. Писание имат някакъв по-дълбок умисъл от това, което е написано, но други трябва да се приемат буквално. Аз мислех, че това е от нещата, които трябва да се приемат както са написани, а именно ВСЕКИМУ който ми проси трябва да му дам, но един приятел ме обвини в буквализъм. Имало случаи, казва, в които не трябва да давам на някой, който ми проси! Наистина ли е така?
Когато млад и здрав човек ми проси на улицата мога да не му дам под предтекст, че е млад, и трябва да работи, а аз така уж му вредя.
Когато стар човек ми проси на улицата мога да не му дам под предтекст, че получава пенсия, или някакви помощи. Когато болен човек ми проси на улицата мога да не му дам под предтекст, че сигурно получава пенсия по болест. Винаги и за всеки мога да намеря оправдание да не дам, но нали вечерта като застана пред Божията икона да се помоля Той да ми даде - Той винаги също може да намери причина да не ми даде, защото съм недостойна.
Тогава има ли случаи, в които мога и да не дам на някого, или наистина ВСЕКИМУ който ми проси, да дам? Какво е мнението на св. отци за това?
Относно милостинята св. Йоан Кронщадски веднъж като давал милостиня на някого си (а за него знаем, че бил безкрайно щедър в милосърдието си), му казал: "Чедо, да не би като дам на теб, да лишим някой, който има по-голяма нужда от тебе", като имал предвид това, че като даде на един онова, което има като наличност от пари, в следващия момент да се окажат по-нужни за някой друг. Един духовник казваше: "Милостинята да истине в ръката ти". Тези думи означават - милостинята да се даде с мъдра преценка, какво и колко даваш и на кого го даваш. Естествено ние не сме всезнаещи и сърцеведци, да знаем, кой в какава нужда е реално, но като имаме предвид някои особенности в поведението на просещите, сме длъжни да ги изпитаме преди да дадем. И когато сме в съмнение, нека се помолим в миг на Бога да ни упъти как и колко да дадем, защото искаме да проявим милосърдие, но и нямаме неограничени възможности в обема на раздаваната милостиня. Когато някой е истински нуждаещ се, най-важното за него е да получи храна, подслон, дрехи. Тогава на просещия, вместо пари му дай храна. Много пъти съм се връщал или отбивал от пътя си, за да купя някаква храна от магазина и да я дам на просещия. Ако му е нужна, ще я вземе, ако ли се е преструвал, ще я хвърли, но и аз ще си направя извода за него, че не е истински нуждаещ се, и друг път няма да му дам, защото ще знам, че хитрува и измамва хората. Особено на деца роми или други трябва да им се дава някаква храна, а не пари. Често възрастните им роднини ги ползват като параван за просията, та чрез тях да вземат парите на хората, които милосърдствуват. Всъщност, когато милостинята е дадена от сърце, тя винаги носи нужния резултат в сърцето на милосърдния - обогатява го с любов, която никой не може да му открадне. Обаче, понеже често обикновеният християнин не е богаташ, а живее с малка заплата, е редно пестеливо и внимателно да употребява тези пари, дори и когато дава милостиня.
Думите: давай и не искай да ти връщат (перифраз), означават да даваш без задни мисли. Даването при заем или при милостиня да бъде ръководено от желанието да помогнеш на всяка цена, а не да мислиш, какво ще се случи с твоето, което си дал и как онзи ще употреби заема или милостинятата ти. В такъв случай и милостинята и заема са дадени със свито сърце, без същинска любов, не от съчувствие към ближния, а от страх, че ще ни съдят дето не сме спазили Божията заповед. Такава милостиня и услуга към ближния са несъвършени, при което и резултатът от такова действие може да се окаже безплоден за нашето сърце.
В другите думи: "когато взимат твое да не изискваш назад", се има предвид това: Ако някой би могъл да бъде зарадван от нещо твое, нека не ти се свиди да му дадеш, разбира се, ако това е възможно. Любовта към ближния, това да го ощастливиш по някакъв начин нека да са по-силно от привързаността ни към предметите и вещите, които ползваме и считаме за наши. Когато човек срещне смъртта и си отиде от този свят, разбира, че всичко, което е имал сред материалното, е било данено на него временно, както се дава на наемател. То не е наше, но сме го придобили с Божията помощ за наше улеснение, за нашите нужди в този живот и ще ни се отнеме при смъртния час, като го оставим на онези след нас, те да го употребяват, както намерят за добре. Думите на Господа „да не изискваме назад" означават именно да не тъгуваме за онова, от което сме се лишили или трябва да се лишим. А това е възможно единствено, когато не сме се пристрастили към материалното. Светиите лесно и с радост са напускали този свят при смъртния си час, защото не са били пристрастени към нищо тукашно, а ние грешните с носталгия и тъга напускаме онова, към което сме се привързали. Дори и с духа си да сме в рая, а умът ни да е привързан към земното, ще сме нещастни.