Възможно ли е здравето на тялото без здравето на душата? Разбира се, че не е възможно. И днес все повече хора се убеждават в това от собствен опит. Не може да има телесно здраве без здрава, чиста, изцелена душа! И всички болести рано или късно ще отстъпят от човека, спомнил си за душата, позагрижил се за нейната чистота.
Една жена се развела с мъжа си и върху нея се посипали, сякаш всички нещастия наведнъж. А най-главното, че тя, преди цъфтяща, здрава, силна, едва ли не за няколко часа се превърнала в почти инвалид. Връхлетели я всички възможни болести: алергия с неизвестен произход, други кожни разстройства, астматически пристъпи, проблеми с щитовидната жлеза, със стомаха… Лекарите само вдигали ръце и с нищо не могли да и помогнат. С какво ли не се лекувала – и с най-скъпите лекарства, и с народни средства – с билки и с пиявици, и при магьосници ходила, и при екстрасенси… Всичко било безполезно!
Тя не знаела, че всичките и многочислени болести се свеждат на практика към една-единствена диагноза: към силна, стигаща до ненавист обида, нанесена от изоставилия я мъж, че корените на нейната болест са в болната и страдаща душа, че обидата – това е една от най-опасните болести на душата.
А лечението от обидата е само едно – прошката. Колкото да ни е болно, мъчно, тежко – не трябва да задържаме в разядената душа злоба към обидилия ни, ако искаме да останем здрави, пълноценни хора, умеещи да се радват на живота.
Но тази жена не знаела това. И да прощава тя не умеела и не искала. И ето боледувала и страдала все по-тежко. До този момент, когато тя невярващата, неочаквано за себе си влязла в храма – минавала покрай него и влязла, просто така, от интерес. Нозете и някак си сами я довели до иконата на Божията Майка. Право в душата и гледали от иконата строгите, но така разбиращи, така обичащи очи. И неочаквано за самата нея изведнъж и се приискало да излее душата си, да изплаче всичко пред тези очи. За първи път от дълги години тя заплакала – така че сълзите се излели като непресекващ поток. До този момент след развода тя нито веднъж не била плакала, а само ожесточено прогонвала своята болка по-дълбоко в душата си, не давайки и да пролее нито една сълза. Сега цялата горчилка, цялата болка се изляла наведнъж. Тази горда, непреклонна, като че ли от желязо направена жена, ридаела пред иконата на св. Богородица.
Всичко разказала тогава тя на св.Богородица, нищо не скрила, споделила всички свои горчиви обиди. А когато изплакала всичко – изведнъж почуствала неимоверно облекчение, почти радост, усетила, че като че ли вътре в нея сияе някаква чиста, ясна и тиха светлина. Разбрала тя тогава, че тази тиха светлина – това е душата. Душата, която започва да оздравява.
Още на следващия ден тя забелязала, че обичайните алергични симптоми изчезнали! Тя не станала след всичко това фанатично вярваща. Но започнала да ходи в църква, научила се да се моли, и започнала да спазва постите. След година било невъзможно да я познаеш. Болестите изчезнали, тя се преобразила и външно: подмладила се, от ожесточената “желязна лейди” се превърнала в мека, нежна, мила и приветлива жена. Тръгнали си обидите, в душата и се върнала любовта. Между другото, женското щастие, загубено като че ли завинаги, трайно се заселило в дома и в лицето на добродушен, симпатичен представител на силната половина на човечеството. И учените вече свидетелстват, че причините за болестта трябва да се търсят не в тялото, а в душата. Обидите, ненавистта, претенциите към себе си, към другите хора, към света – ето какво осакатява и заставя да страда душата, ето какво довежда в крайна сметка болестите в тялото.
Едно от най-силните целебни средства за душата е постът. Какво го прави такъв? Може би, сте забелязали, че когато с нас се случва неприятност, когато ни налегне тъга, или когато се намираме в силно нервно напрежение, или ни връхлети беда – апетитът ни изчезва. В такива моменти ние, като по правило, с големи усилия се заставяме да глътнем макар и залък, а понякога даже и не искаме да мислим за храна. “Това е на нервна почва” – казваме. И не се досещаме, че това съвсем не така.
Работата е в това, че в трудните моменти от живота ни е нужна особена сила на духа. А физическата храна, обезпечаваща калории на тялото, само отвлича духа от така необходимите му сили – нали тези сили отиват за преработване на храната. Извънредната употреба на храна може да отслаби душата още и поради това, че преяждането нарушава крехкото равновесие между тялото и душата – тялото започва да преобладава, заявява за своето първенствуващо положение по отношение на душата. Но човек с това и се отличава от животното, първенствуващо място в него трябва да заема душата! Когато главно става тялото, душата отслабва, изтощава се, и човек се превръща в животно, т.е. в организъм, в който само протичат физиологически процеси, без никакъв намек за пребиваване в него на дух – на одухотвореност.
Отказвайки се от храна в трудни минути от живота, нашият организъм по такъв начин много мъдро регулира сам себе си. Той, като че ли, заставя тялото да се оттегли настрана, позволявайки да даде да “подиша”, да набере сили и на душата, за да укрепне за преодоляване на трудностите.
Нали на душата също е нужна храна – и не по-малко, а може би и повече, отколкото на тялото! Но ние, занимавайки се с безкрайно хранене на тялото, забравяме за това. Забравяме и възприемаме словосъчетанието “духовна храна” като метафора, като символ, без да се замисляме за него напълно в конкретен, реален смисъл.
И ето душата страда без духовна храна – нали тази храна съвсем не е нещо ефимерно и абстрактно. Тя може напълно реално да дава сили, да храни душата. Що за храна е необходима за усилване и укрепване на душата? Всички знаят евангелското изречение:”Не само с хляб ще живее човекът”. Но малцина си спомнят неговото продължение:”Не само с хляб ще живее човекът, но с всяко слово, излизащо от Божиите уста”
Ето истинската духовна храна – словото Божие! Но що за слово е то, и как именно храни нашата душа, така, че, както се оказва, тя се нуждае от него?
Съзнанието на съвременният човек трудно възприема текстовете на древните свещени книги. И словосъчетанието “слово Божие” на болшинството от хората днес практически нищо не им говори. И се налага, на тях, материалистически възпитаните, да им се обяснява всичко от гледна точка на енергиите, на биополето, на тази наука, която сега наричат биоенергоинформатика. Налага се – няма къде да се денеш. Видно е, че днес това е един от пътищата, по които човек може да стигне до Бога. Затова много често се прави такава аналогия: това, което се нарича слово Божие – това е някакъв невидим поток на енергия и информация, получаван от човека свише, от Космоса, - и реално насищащ, хранещ душата. Условно може да се каже и така, но все пак тази аналогия е недостатъчно точна. Нали под енергия ние обикновено разбираме достатъчно груби, напълно материални вълни, токове, излъчвания. Словото е материя много по-тънка. То е храна именно за духа, и тя не просто грубо го насища, а възвисява, привежда в състояние на възторг, възхищение, упоение.
Когато в минути на мъка и отчаяние, инстинктивно отказали се от храната, ние изведнъж навлизаме в непознато за нас по-рано състояние на озарение, просветление и достигаме до някаква неоспорима истина, например, с всяка своя клетка усещаме, че светът е прекрасен във всички свои проявления, – ето ние сме се докоснали до словото Божие. И душата оживява, засиява, ражда се отново. Когато ние чувстваме, че можем великодушно да простим на този, който ни е обидил – това също е слово Божие, зазвучало в нас, даващо на душата нова сила, нова радост.
Без словото Божие душата е гладна – а гладът на душата е по-мъчителен отколкото телесния глад. Когато душата е гладна – даже във вихъра на наслажденията мъчителна тъга разяжда човека. Именно словото Божие е тази висша сила, която дава на душата здраве, изцелявайки с това и тялото. Този, който се храни със словото Божие, никога не умира от глад, даже при пълно отсъствие на телесна храна. И за да се научим да се храним със словото Божие, трябва да спазваме едно важно условие: да се смирим и да и приучим към въздържание тялото си.
Един млад, талантлив и многообещаващ архитект дълго време водел развратен живот. Не понасял самотата, ден и нощ той прекарвал в шумни компании, по трапези, във веселие. Притежаващ приятна външност, той се ползвал с неизменен успех сред жените и множество представителки на слабия пол преминали през неговия живот. Накрая той зарязал работата си и открито се спуснал по наклонената плоскост. Но не желаел да променя нищо в своя живот. “Аз съм свикнал да живея весело! – казвал той.- И няма да живея другояче!” Но се намесила трагическа случайност и го заставила да промени начина си на живот. След поредния гуляй той се връщал с приятели от някаква вила с кола, карана от пиян шофьор. Колата навлязла в насрещното движение – право под колелата на тежкотоварен камион. Загинали всички, освен архитекта – той се спасил по чудо, изхвръкнал от колата миг преди да бъде размазана от камиона. Две години бил прикован към леглото. Животът му се обърнал на съвсем друга страна. Всички предишни приятели и приятелки се изпарили нанякъде. Оказал се в пълна изолация, в страшната за него самота, насаме със своята душа. И ето той изведнъж осъзнал, че има душа. И че тази душа се измъчила, изстрадала, изгладувала по истинска духовна храна. Тежките травми, физическата и душевната болка, принудителната самота свършили своята работа – той започнал твърде много да размишлява за живота, за смисъла на битието, обърнал се към духовна литература, към молитвата. След две години той станал на крака – вече бил съвършено различен човек. От него като че излизала някаква сила, мъдрост и светлина сияели в очите му. Естествено, за завръщане към предишния начин на живот не ставало и дума. Самотата повече не го плашела – освен това тя станала за него най-плодотворен източник на творчество.
Животът прави така, че се опитва да ни приучи към смирение – към смиряване на желанията и прищевките на тялото и към обръщане навътре в себе си, към потребностите на душата. И ако ние не желаем да стигнем доброволно до смирението, животът започва да ни привежда към него с помощта на твърде жестоки принудителни мерки, както в гореописания случай.
Да привеждаме себе си към смирение макар и четири пъти в годината по време на православните пости, е достатъчно, за да оживее душата и да получи нова сила, за да се възроди животът в нас и светът да засияе в нова светлина, за да си тръгнат душевните страдания, а с тях и телесните болести.
Ограничението в храната по време на поста само по себе си не е важно, то съвсем не е самоцел. То по-скоро ни помага да се въздържаме от недостойни мисли, чувства и постъпки.
Постът няма никакъв смисъл, ако отказвайки се от храна, ние в същото време завиждаме на някого, ругаем някого или мечтаем да отмъстим на своите врагове. Безсмислено е да постим, ако в същото време лъжем, сквернословим, сплетничим или просто дрънкаме глупости. Безполезно е да се пости, ако не смиряваме своя ум и продължаваме да предявяваме претенции към близките си, или им се обиждаме, не желаейки да ги приемем такива, каквито са, и сами не прощаваме на обидилите ни.
Но цялата работа е в това, че именно въздържанието в храната ни помага и по-леко да прощаваме, по-леко да се освобождаваме от завистта и злобата, по-леко да придобиваме смирение, достойно да понасяме трудностите. Тялото, ненатоварено от излишества в храната, дава свобода на душата – и душата, освободила се, разперва криле, придобива нужната и сила и за прощаване, и за освобождаване от греховете, и за изцеление, и за преодоляване на всякакви изпитания.
Затова постът е време на духовно просветление, а не само на телесно въздържание. Освен това Православието препоръчва в дните на поста даже да сдържаме своите емоции – и радостта, и скръбта не трябва да бъдат твърде бурни, силни. Всички чувства трябва да станат тихи, светли.
“Защо е това наказание?” – може да попитат мнозина от вас. На практика, не е така просто да се разбере, че въздържанието от всички житейски радости съвсем не се явява като наказание. Нали това е необходимо условие за това, щото хората понякога да насочват своя поглед не към външния свят, а към дълбините на своята душа. И колко честно се случва, че човек, отвратил се от външното и обърнал се към своята душа, именно там, в душата, намира истински богатства, истински ценности, истинска радост – всичко това, което не може да даде външния свят.
За такъв човек постът става не наказание, а съвсем обратно – празник! Срещата със самия себе си, със собствената душа, за която ние така често забравяме в ежедневната суета, възцаряване на мир и порядък в душата – това не е ли най-истинският, най-големият и най-главен в живота празник?
Разбира се, днес никой не може да ни застави в дните на поста да се въздържаме от съпружески живот, да се отказваме от четене на детективски романи и да изключим телевизора. И все пак да не забравяме, че в дните на поста трябва повече да се замисляме върху живота си, за предназначението си в света, за тайните на битието, а така също да анализираме своите постъпки и мисли, да се стараем да ги изправяме към по-добро. И да се постараем да избягаме от ненужната суета, от пустословието, от дежурното изтощаващо душата общение. Най-добре повече да оставаме насаме със себе си, да гледаме към небето, да се любуваме на природата, да се замисляме за вечните непреходни ценности на живота – по-често да си спомняме за душата.
А там, в душата има несметни богатства, там е вечният празник на единение с Бога. Нали душата – това не е нищо друго, освен Божията искра в нас, частица от Бога. Да не забравяме за това. Постът ни помага да усетим в себе си тази божествена искра, тази своя съпричастност към Бога и към целия наш огромен и тайнствено-непостижим свят. А това усещане на единение е и голямо щастие.
Постът изцелява душата и я укрепва. Укрепнали душевно, ние много по-леко понасяме всички дребни неприятности, и проблеми, с които е пълен нашият живот. Постът е забележителен повод за мобилизация на самодисциплината, за укрепване на волята, за поддържане твърдостта на духа, за тренировка на устойчивостта и закалеността, които са така необходими при среща със суровите житейски обстоятелства. Постът позволява да се научим да преодоляваме себе си, да не се боим от трудностите.
Нали именно по време на пост ни се налага да преодоляваме, казано на религиозен език, множество “съблазни”. Например, отивате на работа , а там никой и не мисли да пости. И докато вие ядете зелева салата, наоколо с апетит нагъват сандвичи с колбаси. Това не е ли съблазън? Разбира се, съблазън е. Опитайте макар и веднъж да устоите и ще изпитате с нищо несравнима радост в душата: аз мога, значи, аз съм силен, значи , имам воля!
При това съвсем не е задължително и даже е вредно на всяка крачка да заявявате, че вие постите. Постарайте се да не афиширате този факт. Нека обкръжаващите ви да мислят, че вие спазвате някаква диета или просто нямате апетит. Не е нужно такива неща да излагате на всеобщ показ. Постът е ваше, и само ваше дело. Но и не трябва да изпадате в друга крайност – не трябва да се срамувате и усърдно да криете, че спазвате поста. Не повеждайте първи разговор за това, но ако някой ви попита – отговорете честно. Умният човек ще разбере. Ще се присмива само глупакът. Така вие ще разбере, кой кой е измежду вашите колеги и познати. Достойно да преодолеете неразбирането, а може би, и откровените насмешки от страна на обкръжаващите ви – това също е закалка за душата!
Когато ние живеем от събитие към събитие, когато животът ни е изпълнен с някаква външна суета – той лети бързо. Когато спазваме поста, ние се оттегляме от външното и се взираме навътре в себе си, времето започва да тече за нас съвсем другояче. В течение на деня ние можем да преживеем цял живот, наситен, изпълнен с прекрасно съдържание.
За тези, които не спазват поста, животът се носи с огромна скорост. Те скачат от едно външно впечатление към друго, даже не давайки на своята душа време да асимилира всичко това. Работа, магазини, телевизор, вестници – ето, всъщност и целия им живот. А душата спи. Разбира се, какви впечатления могат да останат от такъв живот, каква храна дава той на душата? Никаква. Така и отлита такъв живот, като един миг.
За съжаление, твърде много хора се боят да се спрат, да забавят бясното препускане на своя живот, да дадат на душата отдих, покой, за да се вгледат навътре в себе си. Хората инстинктивно се боят от тази среща със самите себе си, чувствайки свое вътрешно неблагополучие и страхувайки се да признаят в себе си своите проблеми, лъжливи стремежи, неверните ориентири в живота… Те се носят по повърхността на живота, закривайки очи и уши, боейки се да чуят гласа на своята душа, заглушавайки го с грохота на магнитофони, на включените на пълна мощност телевизори…
Но защо живееш тогава, ако през целия си живот се боиш от самия себе си, боиш се от своята собствена душа? Защо живееш, ако сам съкращаваш живота си с бягство от себе си? Нали ние се раждаме за това, за да разберем себе си, смисъла на своя живот, да узнаем своето предназначение, да го изпълним според силите си. Но как ще узнаеш себе си, ако само работиш, ако се суетиш, бързаш за някъде, не слушайки самия себе си?
Постът – това е шанс да върнеш на себе си най-главното – самия себе си, своята душа. Постът – това е възможността да се освободиш от кръговрата на бързотечащото всекидневие, да възстановиш правилното отношение към живота и с това значително да го удължиш, насищайки с огромен смисъл всеки миг от своето битие. Вместо върволицата от безсмислено бягащи дни в нашия обичаен живот – в поста ние можем да преживеем всеки ден с огромен, наситен пълноценен живот. Този, който пости, знае, че в поста като че ли самото време се забавя, денят тече по-бавно, отколкото обикновения ден. И не от това, че чувството на глад надделява, както мислят някои. А от това, че всеки ден на поста е преизпълнен с дълбок вътрешен смисъл. Този, който започва да пости, чувства, как животът става осмислен, запълнен, как всеки миг става особен, значим. Вие вече не гоните времето, не бягате след него – вие се оказвате като че ли вътре в самото време и бавно, осмислено, прочувствено преживявате всяка секунда. Което е най-удивително – тялото при това младее, нали и за него времето някак си се забавя!
Но постът удължава живота не само, защото във всеки отрязък от време преживяваме много повече, - той продължава живота в най-прекия смисъл, т.е. прибавя на човека години и години живот! И за това свидетелства опитът на велики подвижници. Те живели много дълго: преп. Павел Тивейски – 113 години/от тях 90 години в пустинята/, преп. Антоний Велики – 105 години/ 70 години в пустинята/ и др.
Тези примери демонстрират колко велик и силен може да бъде човешкият дух, как той е способен да властва над тялото. Най-строгите пости не само не скъсяват живота, но значително го удължават, защото правят силен духа и го укрепяват.
Постът съвсем не е наказание и самоизтезание, а път към здраве и дълголетие. А така също великолепна възможност да си върнеш яснотата на мисълта, чистотата на помислите и вярата в живота.
Постът лекува, изцелява, очиства душата, а изцелената душа непременно довежда и тялото към здраве. Все още болшинството рационалистически настроени хора не вярват в това, възприемат разказите за чудесни изцеления без лекари и медикаменти като приказки, като фантастична мистика… Но такива чудеса действително се случват – затова има множество потвърждения, в това число и от страна на медици.
Ето един удивителен случай станал с една жена в Русия, у която бил открит вече неподлежащ на операция рак на черния дроб с метастази. Изписали я от болницата, за да умре у дома си сред близки. Тя била вече буквално жив труп: кожа и кости, можела да говори само с големи усилия. Това се случило през Сирната седмица.
Повикали при болната свещеник, за да я изповяда и причасти преди смъртта. А тя попитала:
- Започва Великият пост. Какво да правя? Аз не мога да ям нищо друго, освен кисело мляко.
Свещеникът отговорил:
- Казвайте постоянно Иисусовата молитва:”Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешната!” – и строго спазвайте поста.
Роднините помолили:”Отче, освободете я от поста, вие виждате, че тя е живи мощи”. Но свещеникът настоял на своето: Иисусова молитва и строг пост! Когато свещеникът отново дошъл в първата седмица на поста, болната била все така слаба, бледа, измъчена.. Попитала, не може ли все пак да яде кисело мляко. Свещеникът строго и забранил, продължавайки да настоява тя да съблюдава поста. Мъжът на болната се ядосал:”Ето на какъв безсърдечен свещеник попаднахме! И започнал да уговаря жена си да яде кисело мляко, сирене, кренвирши. Обаче жена му не се поддала на тези уговорки, не започнала да яде забранената храна, а яла само ябълки, непрестанно повтаряйки Иисусовата молитва. Трябва да кажем, че и на свещеника не било лесно да даде такива наставления – нали знаел, че е позволено болните, а още повече тежко болните да бъдат освобождавани от пост. Но той знаел, че постът и молитва спасяват от най-тежките недъзи. И затова се обърнал към Бога:”Вразуми ме, Господи, как да постъпя с тази болна жена”. И като че ли чул глас:”Молитва и строг пост!” На сутринта на болната било предадено по телефона още веднъж, че трябва да се моли и колкото е възможно строго да съблюдава поста. А на Велики четвъртък болната сама дошла в храма, за да се причасти. Тя оздравяла, не умряла от болестта, която се счита за най-страшната, най-смъртоносна. И както по-рано се захванала с домашната работа и се грижела за внуците си.
Ето такива чудеса твори постът Само благодарение на ограничението в храната ли стават тези чудеса? Разбира се, не – не само, и даже не толкова благодарение на ограничението в храната. Ние виждаме, каква огромна роля играят в това чудесно изцеление молитвата и искрената вяра. Без това се оказва, и постът не е пост, а просто гладуване.
Трябва да помним, че всеки пост е посветен на Бога. Човек пости в името на Бога, а не в името на някакви свои цели, не за да получи от някого нещо или някому нещо да докаже. Човек по време на поста като че ли посвещава себе си на Бога. И Бог от благодарност му дава сили. Тези сили напълно осезаемо се вливат в гърдите му, проникват в цялото му тяло, като че се открива някакъв невидим канал, свързващ ни с небесата.
Последните достижения на науката ни убеждават в това, че такъв канал действително съществува в реалността –на съвременната физика вече е известна природата на такива определен род вълни, токове, вибрации, на такава особена енергетика, която ни свързва с небесата. По такава енергийна “пътечка” върви взаимният енергиен и информационен обмен между човека и Висшия Свят. И тази пътечка я прокарва сам човекът, който искрено се е обърнал към Бога с любов, с благоговение, с молба за подкрепа, за наставление в истинския път.
Но как правилно, грамотно да се обърнем към Бога, за да се установи тази невидима чудесна връзка? За тази цел отдавна съществува великолепно средство – молитвата. Молитвата – това е своего рода утъпкана пътечка към Бога. И защо да блуждаем в тъмната гора, пропадайки в ями и дерета, когато има пряк, ясен, равен път към Бога – молитвата, светла пътека, проправена от много поколения наши православни предци.
Постът без устременост към Бога, без посвещение себе си,макар и в определен отрязък от време, на Бога, постът без молитва действително няма смисъл, превръща се в банално гладуване. Затова, преди да пристъпим към поста, трябва обезателно да усвоим изкуството на молитвата.
А молитвата – това е именно изкуство. Тя е сложна, но прекрасна
дейност на душата, тя е истинско творчество! Творчество, в нищо не отстъпващо на изкуството на певци, музиканти, поети, на другите хора на изкуството. Всеки може да стане творец, защото в душата на всеки човек живее творческо начало, макар и не винаги пробудено. Трябва да пробудим в себе си твореца, да започнем да се учим на творчество преди всичко с молитвата – нали именно молитвата засяга най-съкровените творчески струни на душата.
Душата на човека – това е малка частица от божествената светлина, Божията искра вътре в нас. Ние по своята природа сме родствени на божествената светлина – именно затова се казва, че Бог ни е създал по Свой образ и подобие. Наша вътрешна природа, светлината на нашата душа е тъждествена с висшата божествена светлина. Често може да чуем, че Бог е вътре в нас. И това е истина – обръщайки се към своята душа, може да намериш пътя към Бога.
А доколкото нашата душа се явява частица от Бога, тъждествена Нему, - то тя леко се съединява с Бога, ако ние най-искрено желаем това. Да прокараш нишката на молитвата от своята душа към Бога е много просто, нали тази нишка съединява това, което по своята същност е едно, родствено.
Молитвата е именно тази златна нишка, по-точно светлия златен път, стълб, идващ от нашата душа, от нашето сърце нагоре към божественото. И това не е иносказание, не е просто красив образ, това е реалност. В това често се убеждават искрено молещите се хора.
Трябва да започнем приобщаването си към молитвата в един от тези моменти, когато нашата душа пее, когато на душата ни е светло и чисто и тя като че ли сама се хвърля в полет. Такова състояние на особено вдъхновение се случва и от четене на стихове и от слушане на истинска възвишена музика. В такива моменти ние обикновено не сме обременени нито с мрачни мисли, ни с обиди, ни с други негативни емоции – с нищо, което може да попречи на молитвата. Затова опитайте именно от такова състояние да преминете към молитвата – вие вече сте устремени към небето, вече усещате себе си окрилен, така приобщете към това състояние и молитвата.
За това е желателно да се уедините, да изберете време, когато никой няма да ви безпокои, запалете църковна свещ и застанете пред иконата. Най-добре е преди всичко да се започне с най-главната православна молитва, подходяща практически за всички случаи от живота, - “Отче наш”. Тя се нарича още “Господня молитва”, защото Сам Иисус Христос я дал на апостолите, когато те го помолили: “Научи ни да се молим”.
Трябва преди всичко да знаем, че всяка молитва може да съдържа славословие, благодарение и прошение. Славословието – това е възхищение пред Бога, искрена радост от срещата с Него. Благодарение човек може да изпраща към Бога винаги, не само за получаване на някакви блага, но и за това, че Бог изпраща уроци, изпитания, правещи ни по-силни, и просто за това, че Бог ни е дарувал живота и щастието от общението с Него. И разбира се, прошението в молитвата е неизбежно – то също е угодно на Бога, когато не злоупотребяваме с него и просим не материални блага за себе си, а наставления и помощ по пътя на истината.
Молитвата “Отче наш” съдържа славословие и седем прошения. Тя започва с призива:”Отче наш, който си на небесата”. Замислете се: тук ние наричаме самия Бог свой отец! И тук трябва да осъзнаем, че Той действително ни обича като истински баща – така, както не може да ни обича нито един от хората. Обича ни такива, каквито сме, с всичките ни грешки и недостатъци, и не поставя никакви условия за Своята любов. А нали хората ни обичат заради нещо –още от детска възраст, когато ни поставят условия: бъди добър, бъди послушен, учи се добре – и ще те обичам? И само Бог ни обича просто така, такива каквито сме, не поставяйки условия. Замислете се за това и Му поблагодарете за тази абсолютно безкористна искрена любов.
След това следва първото прошение: “Да се свети Твоето име”. Името на Бога е свещено – а тук ние просим Господ да ни даде сили да разнасяме светостта на Неговото име по земята, сред хората. За това ние трябва да се очистим,у да се освободим от греховете си. Ето ние просим сам Господ да ни помогне да прославяме с нашия живот Неговото свето име.
Във второто прошение казваме: “Да дойде Твоето Царство”. Тук ние искаме по-скоро да дойде Царството Божие на земята – царството на правдата, доброто и любовта, за да бъде отнета силата от лъжата и злото.
Третото прошение гласи:”Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята”. На небето във всичко се изпълнява само Божията воля – ето и ние желаем същото на земята: за да се изпълнява тук Божията воля, нали Бог несравнено повече от нас знае, какво на практика ни е нужно, какво е полезно за нас. Той повече ни желае доброто, отколкото ние самите, нали ние сами не можем да видим своя истински път, не знаем, какво се изисква от нас, а на Бога е известно най-добре – затова и трябва във всичко да се отдадем на Божията воля.
Четвъртото прошение е единственото, в което ние говорим не за духовен живот, а за телесен:”Насъщния ни хляб дай ни днес”. Под насъщен хляб ние подразбираме всичко необходимо за земния ни живот: т.е. и храна, и дрехи, и жилище. Просейки всичко само за днешния ден и не поглеждайки напред към утрешния ден, ние потвърждаваме, че във всичко се надяваме на Бога и отдаваме себе си на Неговата воля.
Петото прошение:”И прости нам дълговете ни, както и ние на нашите длъжници”. Дългове ние наричаме тук нашите грехове и просим от Бога да ни ги прости. Но нашите дългове ще бъдат простени само тогава, когато и ние самите се научим да прощаваме на другите хора – да прощаваме нанесените ни обиди, ругатни по наш адрес и тем подобни. Затова и казваме, че прощаваме на нашите длъжници – и при това трябва не просто да произнасяме тези думи, но и да се стараем действително да прощаваме на другите хора греховете против нас. Тогава и Бог ще ни прости всички прегрешения.
Шестото прошение ни учи да не бъдем твърде горди и самоуверени:”И не въведи нас в изкушение”. Трябва да разбираме това така: не ни давай да влезем в изкушение, не давай да ни въведат в изкушение – нали, разбира се, сам Бог никого и никога не въвежда в изкушение, а това правят противните на Бога сили. Изкушението е такова състояние, когато някой или нещо ни влече към греха, съблазнява ни да направим нещо беззаконно. А хората много често сме слаби и податливи на грях, затова и просим Всевишния да ни запази от такива съблазни, от греховни падения.
Близо до шестото прошение се приближава и седмото:”Но избави ни от лукавия”. Лукавият – това, разбира се, е дяволът, който постоянно с хитрост и измама иска да ни прелъсти. Слабият човек, даже и да знае за измамливостта на дяволските обещания, понякога им се поддава. Затова просим от Бога, да ни укрепи и да ни избави от всички дяволски козни и примамки.
Особено място след молитвите заема Иисусовата молитва. В нея се съдържа същността на православната вяра, макар че тази молитва е много кратка:”Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния!” С помощта на тази молитва ние винаги можем да върнем в своята душа покоя и радостта – във всяко състояние, даже при униние и печал, даже в тъга и в скръб, даже при болест.
Тази молитва възстановява нашата връзка с божественото, когато ние неволно я загубим. А я загубваме, за съжаление, твърде често. И именно в това е причината за нашите беди и нещастия. Ние забравяме за Божията искра, която е във всеки от нас – забравяме за своята душа. Ние забравяме, че човек е създаден, за да пази и укрепва тази своя вътрешна връзка с Бога – връзка между искрата на своята душа и божествения огън. Когато тази връзка съществува, когато не е скъсана, ние буквално сме включени към свръхмощния акумулатор на Вселената, който ни дава и сили, и здраве, и радост, и любов, и пълнота на чувствата. Когато тази връзка е прекъсната, ние боледуваме, страдаме, изпадаме в униние.
Иисусовата молитва възстановява тази връзка. Секретът на тази молитва е в това, че тя е покайна. Нали ние просим от Христа да ни помилва, значи, признаваме своите грехове и просим да ни прости за тях, ние припадаме към Христа с молба за помощ и опрощение, когато ни е лошо, когато ни е нужна защита и поддръжка. С това сами, каейки се за греховете си, в своята безпомощност, снемаме много прегради, застанали между нас и Бога. А тези прегради са и греховете, и обидите, и гордостта. Ние снемаме от себе си маската на гордостта, обръщайки се към Христа, падайки в нозете Му с покаяние и молба за защита. Ние осъзнаваме, че не сме били прави, и се каем. И мирът и покоят се завръщат в нашата душа.
Ако ви е трудно да се молите, ако нямате подходяща нагласа за молитва – започнете вашето обръщение към Бога с Иисусовата молитва. Повторете я няколко пъти, спускайки думите и в сърцето си. Вие ще видите, тя ще ви даде много повече, отколкото вие можете да предположите. Има канонични молитви – тези, които можем да прочетем в молитвеника. А има и неканонични молитви, към тях се отнасят и тези думи на обръщения към Бога, които извират понякога от дълбините на нашите сърца.
Може ли да се молим със свои думи? Да, но само при едно условие: когато искрените думи действително сами извират от душата, сами се отронват от устата и се произнасят с най-дълбоко чувство. Тоест тогава, когато тази молитва става истински вик на душата. Това става в минути, когато душата е в смут, когато действително ни е нужна помощ.
Молейки се със свои думи, трябва да помним, че такава молитва трябва да бъде много кратка, лаконична, в никакъв случай многословна, пределно проста, разбираема, без сложни витиевати формулировки. И разбира се, в такава молитва може да просим само помощ, защита, наставления по пътя на спасението, тя не трябва да съдържа просби за постигане на някакви материални цели.
Трябва да помним, че каноничната молитва винаги по-бързо намира пътя към Бога – може да я сравним с прокаран коловоз. Нашата собствена молитва е пътечка, по която преди нас още никой не е минавал. Затова само голямата сила на чувствата може да ни помогне да стигне по тая пътечка до Бога.
Когато сме усвоили молитвата по каноническите молитвени текстове, когато сме се научили да се молим и със свои думи, тогава може да стане достъпна за нас най-висшата форма на молитвата – постоянното молитвено състояние. Това състояние, когато се молим сякаш без думи, защото молитвата звучи скрито, подсъзнателно в протежение на всяка секунда от нашия живот, независимо с какво се занимаване с в този момент. Ние не произнасяме думи, но постоянно се намираме в състояние на връзка с Господа, постоянно усещаме тази свързваща ни с Него нишка, този златен стълб, идващ от нашите сърца към небето и възвръщащ се към нас с най-прекрасното състояние, което може да изпита човек – благодатта Божия. Благодатта е тази сила, която не можем да почерпим нито от себе си, ни от другите хора, нито от обкръжаващия ни свят, можем да я почерпим само от Бога, защото само от Него изхожда истинската благодат.
Молитвата ни подготвя към снизхождане към нас на благодатта. Благодатта, снизхождайки към човека, го преобразява напълно. Той забравя какво е това униние, тъга, страх, неувереност. Той става открит, любящ и от него излиза светлина, която привлича към него много хора.
По време на пост, както и в други дни, може да четем всякакви молитви, каквито искаме, каквито са близки до нашата душа. С тази разлика, че по време на пост трябва да се молим повече – за укрепване на душевните ни сили, за получаване на тази духовна храна, която в поста заменя физическата храна, насищайки, одухотворявайки и тялото, и душата, не давайки им да отслабнат, а напротив, позволявайки да стават все по-крепки и силни. Молитвата по време на пост дава сила, укрепва, въодушевява и помага постът да не свежда до гладуване или диета.
Ограничението в храната, отказът от суетни мисли и постъпки, молитвеното състояние – всичко това довежда до там, че нашето съзнание се преобразява, преминава в особено непознато по-рано състояние: то се очиства, освобождава, просветлява. Мозъкът започва да работи в нов режим – той става много чувствителен, лесно улавяйки от обкръжаващото пространство тази информация, която по-рано е оставала незабелязана. Затова по време на поста ние леко намираме отговори на измъчващи ни въпроси, ние започваме да разбираме това, което по-рано не сме могли да постигнем. Изчезва суета, безпътицата, смута в мислите. Всичко става ясно, разбираемо, светът наоколо придобива невиждана яснота – като че по-рано ние сме гледали на този свят през мръсно, замъглено стъкло, а сега то е станало чисто, добре измито, и ние сме видели света в неговата истинска светлина.