Кападокия е уникален световен туристически център със своите главозамайващи природни форми и уникални културни съкровища. Тя е и място за поклонение. Защото тук се е проливала кръвта на мъчениците, тук се е осъществявал невидимият подвиг на отшелниците, тук е звучала проповедта на едни от най-великите учители на Църквата.
Кападокия се намира в сърцето на Мала Азия, югоизточно от столицата на Турция Анкара и обхваща обширна територия с високи плата, хълмове и вулканични върхове между двете големи планински вериги Понтийските на север и Тавър на юг. На запад тя стига до Соленото езеро, а на изток до река Ефрат.
Християнската проповед навлиза в тези земи още през апостолските времена. Най-прославеният светец родом от тази страна, който с кръвта си е свидетелствал за Христа, е св. великомъченик Георгий Кападокийски (Победоносец), загинал за вярата по време на император Диоклециан. По предание за родно място на св. Георгий се сочи районът Потамия (Дерекьой) при днешното село Гюзелкьой, където има древен храм посветен на великомъченика. Негови изображения на бял кон се срещат в почти всички стенописани кападокийски храмове.
Родом от Кападокия е и св. мъченик Йерон (7 ноември), пострадал за Христа също по времето на Диоклециан. От житието на светеца, писано около 600 г., знаем, че за да не попадне в ръцете на езичниците, св. Йерон се е укривал “в една голяма пещера, която не била природна, а била издълбана в скалата с голямо умение”. Според преданието гробът на св. Йерон е в един параклис при днешното село Авджилар, а друг скален храм от V век при с. Чаушин се смята за мястото, където се е съхранявала неговата отрязана ръка и където са запазени вотивни изображения от поклонници, благодарни за ходатайството на светеца.
След Миланския указ (313 г.) в цялата империя настава време на възход за християнството. Най-знаменитите кападокийски светители просияват към края на IV век. Това са великите учители на Църквата св. Василий Велики (ок. 330 379), св. Григорий Богослов (ок. 330 ок. 390) и св. Григорий Нисийски (331-394). Тяхното дело обаче се основава на духовните основи положени от предишните поколения. Най-ярък пример в това отношение дава семейството на св. Василий Велики. Освен брат му св. Григорий Нисийски с венеца на светостта са удостоени баба му св. Макрина Старша, майка му св. Емилия, сестра му св. Макрина и другият му брат св. Петър Севастийски.
IV век е действително Златният век на Кападокия. Съхранените до днес стотици скални църкви и манастирски комплекси от следващите времена свидетелстват за набивал разцвет на монашеството, който се основава на положената през този век основа.
В западната част на Кападокия са се намирали древните епископски катедри на св. Василий Велики (Кесария, днешният град Кайсери), на св. Григорий Нисийски (Ниса, днешният град Невшехир) и на св. Григорий Богослов (Назианз, чиито развалини са източно от гр. Аксарай). Точно в този район се намира зона на меки скали от вулканичен произход (туфи), които лесно се поддават на обработка. От незапомнени времена местното население е изсичало пещерни и подземни жилища. Тази традиция е усвоена от монашеството и от IV век насетне тук в скалите се създават десетки манастири, стотици църкви и монашески келии.
Най-старите от достигналите до нас скални църкви и манастири са от V-VI век, срещат се немалко храмове с украса от времето на иконоборството (VIII-IХ в.), но най-много са от следващия период до завладяването на Кападокия от селджукските турци процес, който продължава от ХI до ХIII в. През това време християнското присъствие тук започва да запада и този упадък продължава през османския период.
Все пак тук се задържа компактно християнско население, което в повечето от селищата е мнозинство чак до гръцко-турската война и последвалото изселване на местните християни в Гърция през 1923 г. Обикновено тези християни биват наричани “гърци”, но това название се използва по-скоро като синоним на “православни” без отношение към етническия им произход. Много от тях са турскоговорящи християни. Другите говорят гръцки език, но са наследници на древното местно население. Впрочем по време на арабските нашествия през VII век районът е бил обезлюден и се наложило ромейските императори да преселят в този край славянско население за подсилване на граничната отбрана.
Сухият климат, труднодостъпните пещери и постоянната температура в тях са съхранили безброй стенописани храмове, които превръщат Кападокия в едно от най-големите хранилища на средновековното православно изкуство.
Светът открива тази съкровищница благодарение на французина Гюйом дьо Жерфанион. Той идва за пръв път тук през 1907 г. и остава очарован от невероятната красота на фееричните пейзажи и най-вече от скалните църкви. Целия си по-нататъшен живот той ще посвети на изучаването на кападокийските храмове, а проучванията му ще бъдат издадени в основополагащия труд “Една нова провинция на византийското изкуство: скалните църкви в Кападокия”, публикуван в Париж от 1925 до 1942 г.
Описаните от него иконографски програми на кападокийските църкви представят няколко етапа. Най-малко са съхранените от предиконоборския период (V-VII в.). От времето на иконоборството са запазени храмове с нефигурална украса (кръстове, геометрични форми, растителни мотиви и пр.). Най-прекрасните стенописни ансамбли са от Х и ХI век. Те представят както столичната константинополска традиция, така и влиянието на източните култури (Сирия, Армения и пр.).
Днес тук има малко останали християни. Преобладаващото население е мюсюлманско. Местността е превърната в туристически рай заради своите невероятни природни красоти и културни даденост.
Но Православието не е просто култура, то е живот и път към Живота. Затова православните поклонници тръгват към Кападокия не само в търсене на красотата (красотата на Творението и красотата на боговдъхновеното художество), но най-вече за да влязат в молитвено и литургийно общение с вечните и богопрославени кападокийци мъчениците, отшелниците, светителите.
Подземните градове
В Кападокия са използвали меките вулканични скали за издълбаването на цели подземни градове, където са се укривали при вражеско нападение. Сложна система от тунели и помещения, разположени на 18 до 20 етажа (повече от 40 метра) под земята, е осигурявала убежище на 20 000 души за няколко месеца. Тази практика е създадена още от времето на хетите, описана е от Ксенофон в неговата книга “Анабазис”.
Християните наследяват и доразвиват подземните градове, като изграждат в тях храмове, манастири, училища. Така например в най-големия от разкритите досега подземни градове (наречен от турците Деринкую, “Дълбокият кладенец”) можем да влезем в подземен храм, издълбан във формата на кръст на десетки метри под земята. Нито фотографията, нито видеокамерата могат да предадат пространственото усещане на богомолеца, участващ в св. Литургия във вътрешността на самия Кръст.