Нека не продаваме душите си срещу „добрите намерения” на поредния Yoga Jam концерт, който предстои на 16.10.2010 г. в София!
Привидно чисти, невинни и провокативни заглавия днес масово и настойчиво ни приканват да се научим как да водим: здравословен и същевременно модерен, забавен и динамичен начин на живот, как да постигнем хармония и разбирателство между различните поколения, култури и религии, как да се забавляваме без алкохол, наркотици и тютюнопушене, как да подобрим качеството на живота си, да създадем общество без стрес и насилие...
Обещават да ни разкрият как: да впрегнем кибернетичните си мозъчни сили, за да си осигурим по-добро здраве и да увеличим умствените си функции, как да свържем духовната ни същност с нашата емоционално-телесна природа, как да развием качества като добротата, силата и любовта, да придобием лечебна енергия от космоса и т.н., и т.н.
Няма човек, който да не иска да бъде щастлив. Всички търсим своето щастие. И когато попаднем на примамливи предложения като горните, си казваме „Дали това не е пътят към решаването на проблемите и към щастието? Защо да не опитам? Изглежда толкова чисто, красиво и възвишено...” Но това са лъжливи обещания.
Осъзнато или не, представата ни за щастие се моделира според нашия светоглед. А дори и във времена на престъпна бездуховност и отричане на Бога, човек търси духовното. Защото иска или не, така е устроен – духът допълва материята в едно цяло, наречено човек.
Аз търсех духовността къде ли не. В продължение на много години. Всъщност, през целия си съзнателен живот. Ентусиазирано минах през вярата в „съдба” и „карма”, чувствах се уютно, вярвайки в прераждане, завиждах на хората с парапсихични способности и исках да съм като тях – извисена, духовна, полезна на хората чрез общуване с тайнствени извънземни, които милеят за доброто и здравето на човеците... Боготворях Ванга, заради нейната „Божия дарба”, простота и човечност! Зареждах чакрите си с „Рейки” енергия и вярвах с цялото си същество, че тази енергия е ключът към успеха и щастието на всички нас. Изчетох неизброимо количество „духовни” книги, ходех на йога, на курсове за практикуване на „лекуващата енергия от космоса”... Търсех духовното, за да запълня вакуума в душата си. Вакуум, останал след детство, в което на въпроси, като „Има ли Бог?”, получавахме отговори, като: „Има нещо, което не е много сигурно, но не си губете времето с това.” или „Ние сме съвременни, интелигентни хора и разбираме, че религията и Бог са просто измислици, остатъци от миналото, когато науката слабо е познавала природните закони, а хората са били ограничени и наивни”, или „Да не ви хрумне да ходите по църкви за Коледа (Великден) – ще има дежурни учители и който хванем, ще има строги мерки...”
Днес съм като всички други - със своите търсения, грижи и проблеми, които обаче рядко ме водеха в църквата, за сметка на другите „извори” на духовност. Тези „извори” на духовност, от които пиех жадно, безпроблемно се съчетаваха с дълбокото ми убеждение, че въпреки всичко, съм вярващ човек. Не беше важно да питам „в какво точно вярвам?”, достатъчно беше да знам, че душата ми не е празна и „вярва”. Усещах, че вакуум вече няма, а душата ми е жива и просветена. Имах своето разбиране за вяра в Бога - това беше моята „домашна вяра”, която нямаше нужда от църкви, попове и всякакви там съмнителни църковни ритуали. Не отричах Бог, но не го и търсех. Влизах в църква само в мигове на отчаяние или безизходица, когато другите ми „духовни извори” се оказваха безсилни. А там, не знаех какво друго да правя, освен да запаля свещ и неуверено да помоля за помощ. Палех свещица, а душата ми започваше да плаче...
Междувременно, животът си течеше. Децата ми порастваха. Проблемите се трупаха. „Като навсякъде!” – успокоявах се. Опитвах се да скрия своите терзания и притеснения зад псевдодуховността, в която вярвах. Но не намирах покой. Животът ми, въпреки чудесното ми семейство, дом, работа, здрави родители, приятели, ставаше все по-неудовлетворителен. Не разбирах защо – уж имам всички основания да съм щастлива, а в душата ми – празно и студено. Рядко влизах в църква, въпреки че след демократичните реформи, ходенето там вече беше свободно, дори модерно... И в редките случаи, когато влизах, отново палех свещ, защото все така не знаех какво друго да правя, а душата ми отново и необяснимо започваше да плаче... Тя никога не плачеше на Рейки сеансите, нито пък на заниманията по йога. Просълзявала съм се на някои от Вангините „мъдрости” и „пророчества”, но в тази „духовност” душата ми никога не заплака така, както плаче в църквата.
Лъжливата „духовност” на моите иначе красиви убеждения не ме предпази от злобата, омразата, ревността, от гордостта и себелюбието. Красивата ми псевдодуховност не ме научи да прощавам, да не осъждам, да се смирявам... „Зареждах” чакрите си с „универсална жизнена енергия”, но не разбирах дълбокия смисъл на любовта към Бога и ближния. „Лечебната космическа енергия”, която вярвах, че лекува тялото и душата, не ме предпази от отровата на греха, която все по-убедително се просмукваше в живота и душата ми. А „вярата” на Ванга в Бог, за която така красиво се говори в книгите, написани за нея, никога не споменаваше за тайнствата Покаяние, Изповед и Причастие. И няма как да е иначе, защото нейната „вяра” в Бога е заблудена вяра, също като моята, като тази на майка ми и вероятно - на нейната майка. Мислиш си, че вярваш, само защото не Го отричаш и това ти е достатъчно. А всичко повече от това (църкви, молитви, изповеди, причастия и пр.), приемаш за залитане в нездрава и опасна посока! Моята заблудена вяра ме поставяше „на колене” пред съдбата, такава, каквато е, защото чрез книгите Ванга беше успяла да ме убеди, че ничия съдба не подлежи на промяна. Този фатализъм така дълбоко се беше загнездил в съзнанието ми, че вече не се опитвах да се боря със злото в живота ми, защото приемах това за своя съдба...
Заслепена от своята красива пседводуховност, аз не търсех Бога, а само светската суета, съпровождаща мистичните „енергийни” или „извънземни” истории, разказвани от моите „духовни” приятели и „учители”.
Зад днешните примамливи заглавия и реклами относно „концерти”, организирани от международни фондации с гръмки имена, като „Изкуството да живееш”, стои добрата стара псевдодуховност, която има различни проявления, но винаги една и съща цел – да ни държи далеч от истината, далеч от вярата и от Спасителя.
Да, пътят към ада е постлан с „добри намерения”!
Но човек може да види скритите за окото и разума опасности, само ако отвори душата си за истината. А истината е в Църквата и в Светото писание - храм и слово на Онзи, Който казва: „Аз съм Пътят и Истината, и Животът!”