ПРЕПОДОБНИ ТЕОДОСИЙ ТЪРНОВСКИ - ПРОДЪЛЖИТЕЛ НА ДУХОВНИТЕ ТРАДИЦИИ НА ПРЕП. ГРИГОРИЙ СИНАИТ В БЪЛГАРИЯ

Преподобни Теодосий се родил около 1300 година във Видинския край в благородно семейство. В младостта си Теодор – така наричали в света Теодосий, воден от висши духовни търсения, се отправил в Арчарския манастир „Св. Николай” край Видин, където приел постриг от игумена Иов. След известно време с цел „ да постигне добродетелен живот” той оставил Арчар и постъпил в Търновския манастир „Св. Богородица”, намиращ се на хълм в преградие на Търново, наричано Света гора. Но и в тази обител Теодосий се подвизавал недълго време. Желаейки „повече да придобие”, т. е. да достигне по-високи степени на съвършенство, и търсейки богопросветени наставници и ръководители, той обиколил няколко манастира, докато не чул, че в Парория се поселил със своите ученици чуден учител на вътрешната молитва. Теодосий с надежда се устремил към него. Преподобни Григорий Синаит с радост го приел, предузнавайки в него бъдещия светилник не само на България, но и на целия православен свят. Той му преподал първите уроци на умната молитва.

Теодосий изцяло предал себе си под ръководството на свети Григорий и във всичко „вървеше подир своя учител и се насищаше с духовно питие, както телето бозае от своята майка. А великият Григорий, като видя неговата божествена ревност за живот по Бога, нищо не криеше пред него от подвига и съзерцанието, против които демоните воюват от дясна и лява страна” (Житие, или Жизнь, преподобного Феодосия, иже в Тырнове постничавшего, ученика суще блаженного Григория Синаита. Списано святейшим патриархом Константина града кир Калистом // ЧОИДР. 1860. Материалы славянские- Кн. 1, разд. ІІІ Л. 1-12). Идването на Теодосий в Парория се отнася към второто пребиваване на преподобни Григорий в тази пустиня, т. е. към първото десетилетие от управлението на цар Иоан Александър.

Великият деец на безмълвието научил Теодосий на своя метод на подвижничество и духовна борба. Под неговото ръководство Теодосий преминал всички степени на монашеския духовен ръст: започнал с най-простите упражнения и достигнал висотата на Божественото съзерцание. Когато преподобният видял, че Теодосий, с Божията благодат, възхожда от сила в сила, от добродетели към добродетели „и да се издига постепенно в сърцето си нагоре”, възрастващ в мярата на уединения подвиг „само на него единствен от всички братя заповяда да се усамоти в килията си, за да го подложат на изпитания демоните” (Пак там).

Свети Григорий Синаит съвсем не на всички ученици и не веднага разрешавал да пристъпят към уединена молитва. Предпазвайки своите подопечни от поруганията на бесовете, той възлагал на всеки от тях само това, което съответствало на неговото духовно състояние. За необходимостта на това съответствие той постоянно посочвал и в своите творения. Преподобни Григорий, възпитан с предписанията на „Лествицата” на преподобни Иоан за това, че „уединеният живот изисква ангелска твърдост”, учил също, че човек може да пристъпва към пълно уединение само след като напълно се очисти от страстите по пътя на дейното подвижничество.

По „Лествицата”, както е видно от житието, се учил „на послушание и смирение”, водещо към безстрастие, и преподобни Теодосий. Дейното подвижничество, с което той се занимавал до срещата със свети Григорий Синаит, му послужило като своего рода лествица към висшата степен – съзерцателната. Наставляван от великия исихаст, той със силата на молитвата, със страх Божи, особено с името на Господа Иисуса Христа, разрушаващо всяко зло, очистил сърцето си и възлязъл на висшата степен на нравственото преуспяване. Преподобни Григорий му преподал правилата на умната молитва, открил му тайните на съзерцанието, показал му висотата и плодоносността на вътрешното дело. На този етап Теодосий особено се нуждаел от непосредственото духовно ръководство на великия старец, защото, както казват опитните аскети, „правилата на това дело се определят не само от някакво условно положение на тялото или от изучаване на молитвата по книга – не! Тяхната дълбочина е голяма; тук е нужно да се следи строго за най-тънкото движение на ума и да се види неговото направление и управление”.

По такъв начин, подвижничеството в уединение на свети Теодосий говори за големите духовни успехи, достигнати от него под ръководството на великия наставник, от когото той възприел всички знания и опит на исихасткото дело.

По поръчение на преподобни Григорий Синаит, свети Теодосий ходил в Търново при цар Иоан Александър с молба да покровителства Парорийската пустиня. Царят изпълнил молбата и, обезпечавайки манастира с всичко необходимо, заповядал да го защитават от разбойници. Последното намерило своето отражение в деянията на Събора, състоял се по време на царуването на Иоан Александър. С постановление на Събора разбойниците и крадците били предадени на анатема.

След кончината на великия старец и наставник на монашеското житие Григорий Синаит на 27 ноември 1346 година, неговите ученици единодушно предложили на преподобния Теодосий да стане игумен-наставник. Но той от смирение се отказал от такава чест. Вероятно, той решил да изпълни своето заветно желание – да пребивава в местата, където се подвизавал неговият духовен отец и където останали неговите последователи. Взел със себе си своя ученик Роман, преподобни Теодосий се отправил първо към Света Гора. Пребивавайки на Атон, той се установил във Великата лавра на свети Атанасий, където някога се подвизавал Синаит и където аскетизмът и мистицизмът на исихазма били по това време в пълен разцвет. Проживял там доста продължително време, той преминал в манастира Зограф, намиращ се под покровителството на цар Иоан Александър. Тази светиня на българските монаси на Атон и на целия български народ се славила като голям център на книжовността. Но честите набези на турците, нарушаващи безмълвния живот на свети Теодосий, го принудили на напусне този манастир. Пребивавал на Атон около две години и като„събра като трудолюбива пчела всичко, което можа да чуе за подвига и видението, поради духовната си чистота привлече Светия Дух в себе си”, той се отправил към Солун, където се подвизавали учениците на светителя Григорий Палама, които пребивавали в тези места заедно с Григорий Синаит. После преподобни Теодосий посетил в Мисебер /вероятно днешния Несебър – б. пр./ скита на свети Антоний Нови, където също така имало много безмълвници. След като посетил Константинопол, свети Теодосий се върнал в Парория. Като се поклонил на мощите на своя наставник, той се отправил към столицата на България Търново. Изследвал всички известни центрове на исихазма, свети Теодосий решил да посвети своите сили за духовното обновление на българския народ.

Предполага се, че преподобни Теодосий пребивавал в Търново през 1349 година. Той се явил при цар Иоан Александър и изложил плана за своята бъдеща дейност. Той помолил царя да определи място и да окаже материална помощ за основаване и строителство на манастир, подобен на Синаитовата обител в Парория. Царят, познавайки лично преподобния Теодосий, му разрешил да се посели в стара римска крепост в Килифаревската планина, на 20 километра от столицата, и отделил средства за строителство на манастира. Скоро върху развалините на крепостта израснал величествен манастир, посветен на Пресвета Богородица с кули и богато украсени църкви.

Името на преподобни Теодосий, като ученик на известния исихаст Григорий Синаит и като духовен и мъдър старец, скоро станало известно в цялата страна, „и то не само в България, но и в Сърбия достигна, и в Унгария, и във Влахия, и всред гърците около Месемврия”. Към преподобния прииждали от разни краища на страната желаещи да се отдадат на монашески подвиг под неговото непосредствено ръководство. Основно това били хора от знатен произход и образовани, желаещи да получат и висша духовна просвета. Твърде скоро свети Теодосий имал вече петдесет ученици. Както свидетелства житието, преподобният Теодосий „като магнит, от разни места привличаше братята. И оная чудна планина се изпълняше с иноци… укрепявани от онзи мъдър учител” (Житие, или Жизнь, преподобного Феодосия...). Някои ученици с благословението на светеца започнали да се подвизават самостоятелно в планината и постепенно я превърнали в голям монашески град. Така старата крепост станала главен център на исихазма в България.

Килифаревският манастир, предполага се, бил устроен по образеца на парорийската пустиня, така както го основал близкият и верен ученик на Григорий Синаит, живял в Синаитовата пустиня и добре изучил нейния начин на живот. Смята се, че в Килифаревския манастир, както и в Парорийската пустиня, бил въведен синайският устав. За това говори и похвалното слово за свети патриарх Евтимий, написано от Григорий Цамблак, и следващата забележка на П. А. Сырку: „Известни схващания за устройството на тези манастири може да ни даде уставът за скитския живот на преподобни Нил Сорски и отчасти установленията на стареца Паисий Величковски”. По образеца на Килифаревския манастир били устроени голяма част от българските манастири, основани от учениците на преподобните Григорий Синаит и Теодосий Търновски. Следователно, на преподобни Григорий Синаит и на неговия ученик Теодосий принадлежи честа за въвеждане в България на Синайския устав, който, по твърдения на учени, е видоизменение на Иерусалимския устав, или устава на свети Сава Освещени.

Както посочват изследователи, през школата на преподобни Теодосий преминали около четиристотин и шестдесет ученици. Най-известни от тях са свети патриарх Евтимий, иеромонасите Сава и Тимотей, „дивният кир Дионисий”, който около 1360 година превел от гръцки сборника „Маргарит” на свети Иоан Златоуст.

Известно е, че свети Григорий Синаит отделял много внимание на научни занимания: събирал и преписвал книгите на Свещеното Писание и творенията на светите отци, написал за учениците и последователите знаменити наставления. Също и неговите ученици водели активна литературна дейност. Всички манастири, основани от тях, като правило, ставали не само духовни центрове, но и огнища на просвета.

В просветното дело свети Теодосий преуспял повече от другите. За това способствал и фактът, че на Атон той събрал и взел със себе си в България много ценни ръкописи с творения на светите отци. Според твърдението на В. Киселков, той превел на славянски език за ръководство на учениците много творения на свети Григорий Синаит, а И. Богданов, например, посочва, че през 1335 година той превел от гръцки на среднобългарски „Глави твърде полезни”, написани от великия Синаит.

По такъв начин, в своята църковно просветителска дейност преподобни Теодосий станал организатор на цяла научно-богословска школа, основана на принципите на исихазма. Впоследствие, след кончината на преподобни Теодосий, при неговия духовен приемник свети патриарх Евтимий, тя прераснала в знаменитата Търновска книжовна школа. В тази школа не само в духовното възпитание, но и в основата на учебния процес Евтимий „поставил дълбокото влечение към подвижнически живот в духа и силата на исихазма, а също и високият литературен талант”.

Търновската школа на свети Теодосий била пряка приемница на Парорийската школа на Григорий Синаит. Наистина за Търновската школа може да се твърди, че „това била школа на исихазма в неговия най-чист вид – в този вид, в който го виждаме като творческо богосъзерцание у великите отци на Църквата: свети Григорий Богослов, преподобни Макарий Велики, свети Симеон Нови Богослов и други”. Основана на принципите на исихазма, по мащаб и разнообразен обхват на книжната и учебна дейност и на новото литературно направление тя превъзхождала монашеските школи, които съществували на Атон, макар духът и целта на образованието в нея да оставали същите, както в тях.

През 1371 година Търновската книжовна школа била преместена от свети Евтимий в манастира „Света Троица” близо до Търново. Тук тя станала висша школа на богословската мисъл на века и едновременно забележителен книжовен център, който дарил с неоценими духовни съкровища българския и други славянски народи. В нея духовно-мисловните упражнения  в търсене на истината били насочени към личното усъвършенстване, което способствало за моралното преобразование на обществото. За съжаление, науката не разполага с необходимите сведения за литературната дейност на килифаревските монаси. Обаче този факт, че в тяхната среда получили богословско образование и литературен навик патриарх Евтимий, свети Киприан и „дивният” Дионисий, преводача на Златоустовия проповеднически сборник „Маргарит”, убедително свидетелства за това, че преподобни Теодосий съумял в кратко време да превърне своя исихастски манастир в истински книжовен център, където се развивало както исихасткото умно духовно дело, така и произтичащата от него богословска, философска и историческа мисъл.

Може да се предположи, че и сам свети Теодосий се подвизавал на литературното поприще. Като един от най-просветените хора на своето време и като игумен, подбуждащ своите ученици към аскетически и литературни занимания, той сам би трябвало да бъде учен преводач, църковен проповедник и сведущ богослов. Вероятно, под неговата редакция във втората половина на ХІV век от колектив от неизвестни автори бил съставен голям монашески сборник със слова и поучения – своего рода енциклопедия на знания, необходими за монаха-исихаст. В този ръкописен сборник се съдържат и няколко слова на преподобни Григорий Синаит.

Както вече се отбеляза, преподобни Григорий Синаит написал служба и житие на света Параскева Епиватска. Според твърдението на В. Киселков, това творение било преведено на български език от преподобни Теодосий в Килифаревския манастир. Той направил това не само от уважение към своя учител, но и защото света Параскева била особено почитана в Търновското царство, нейните мощи били пренесени в Търново по времето на Иоан Асен ІІ.

И като основател на Килифаревския манастир, и като разпространител на исихастското учение, и като създател на нова литературна и богословска школа, от която излязъл известният патриарх Евтимий, свети Теодосий приживе се ползвал с изключително широка известност сред търновското и цялото българско духовенство.

Притежавайки висока духовна мъдрост, преподобни Теодосий бил приближен съветник на цар Иоан Александър. Вероятно, под влияние на светеца по време на царстването на Иоан Александър настанало значително оживление на литературната дейност в България. „Нито от един период от българската история не са дошли до нас толкова древни ръкописи, както от времето на „благочестивия велик цар на българи и гърци” Иоан Александър, - отбелязва историкът Т. Д. Флорински. – Самият цар бил ревностен любител на книгите и дейно поощрявал развитието на литературата”.

Свети Теодосий по всички възможни начини проповядвал и защитавал православната вяра, подбуждал царя да се бори с еретиците и противниците на Църквата Христова, които вероломно се нахвърляли върху нея по време на неговото царуване. „Нито в едно царстване, - казва П. А. Сырку, - не били приети толкова мерки против разни по род вълнуващи умовете на България през ХІV век еретици и иноверци, както в царуването на Иоан Александър”. С негови укази против еретиците и враговете на православната вяра били свикани два църковни Събора.

Поводът за първия било съживилото се отново богомилство и „хулите на Варлаам и Акиндин”. Активизацията на тези ереси довела до недоумение Българския патриарх Теодосий /около 1349-1362/. Той, както казва свети Калист, поради своята простота не знаел, какво да прави. На помощ на патриарха се притекъл свети Теодосий Търновски, който бил запознат с учението на еретиците. Предполага се, че той е присъствал с преподобни Григорий Синаит на Събора през 1341 година в Константинопол, където се разглеждали тези ереси. По съвета на преподобни Теодосий в България през 1350 година бил свикан Събор за разобличаване на еретиците и предпазване на православната вяра от тях.

Причината за свикване на втория Събор била „бранта на иудеите срещу православната вяра”. По думите на иеросхимонах Спиридон, превел житието на преподобни Теодосий Търновски от среднобългарски на църковнославянски език, иудейското движение било най-опасно и значително от всички:”… защото в това време бяха се умножили ересите в България, и най-паче иудейският народ с превелико дръзновение хулеше християнската вяра, Христа и Пречистата Му Майка”. Повод за оживление на иудейското движение, както считат изследователи, дал в голяма степен сам цар Иоан Александър. Отпратил първата си жена в манастир, той встъпил в брак с младата еврейка Сара, приела кръщение с името Теодора. „Тази постъпка на цар Иоан Александър, - казва българският учен Хр. Попов, била пагубна за България в политическо и църковно отношение”.

В политическо отношение пагубността на този брак се изразила в това, че в резултат на разделението на страната между царските синове от първия брак /Иоан Срацимир и Михаил/ и от втория /Иоан Шишман и Иоан Асен/ България се оказала разчленена на три части. Делението породило в царското семейство раздори и борби, които донесли страшни бедствия и, накрая, гибелта на България.

В църковно отношение пагубността на втория брак се заключавала в това, че иудеите, надявайки се на царицата”като от техния род и царстваща”, започнали открито да водят борба с Православната Църква.  Но надеждите на иудеите не се оправдали. Новата царица, приела кръщение нелицемерно, положила много грижи за православната вяра и така била привързана към християнството, че нейното име било вписано в синодика наред с благочестивите царе и царици.

Преподобни Теодосий, узнал за ставащото, отишъл със своя ученик Роман при цар Иоан Александър „и като го видя насаме, разказа му за всички беззакония на иудейското начинание”. Царят, като осъзнал каква опасност за държавата представляват иудеите, вдигнали бран срещу православната вяра, се възпламенил от ревност на свети Теодосий, „защото царят много почиташе добродетелта на преподобния”. И не само той самият се възгорял от ревност, но и „царицата, и патриарха подтикна към същата божествена ревност”. Царят заповядал свикването на църковен Събор.

Съборът се състоял през 1360 година в Търново под председателството на Иоан Александър със синовете му Шишман и Асен и патриарха. В него взело участие висшето духовенство на Българската Православна Църква, а също свети Теодосий с учениците – преподобни Роман и иеромонасите Сава, Тимотей, Дионисий. На Събора присъствали и монаси от други манастири. Преподобният Теодосий бил главният изобличител на еретическите заблуди и строг ревнител за чистотата на вярата Христова. С постановления на Събора били осъдени и предадени на анатема всички предишни и нововъзникнали ереси.

По отношение на иудеите по заповед на царя и патриарха с решение на Събора бил написан свитък „за знание и утвърждение всред бъдещите родове”, щото по никакъв начин и в никакъв случай „евреин вече да не смее по никакъв повод да дръзва и да хули в каквото и да било истинската и благочестива наша вяра, но както всички народи са предани в подчинение на Бога, всички и да пребъдват като раби, а не като владетели, защото Господ порази Своите врагове и ги предаде на вечен позор”. Този свитък със съборното послание за напомняне на потомството бил подписан „с червените царски букви и подпечатан с царския печат в 1360 година от Рождество Христово”.

Отстоявайки православните догмати, свети Теодосий призовал също иерарсите и всички християни към вътрешно църковно единство, което се нарушавало по това време от привържениците на тяснонационална църковна партия. Той не споделял възгледите на тази партия, не поддържал нейната политика, насочена към отделяне на Българската Църква от Константинополския Патриархат.

На отношението на преподобни Теодосий по въпроса за националността следва да се спрем по-подробно. Сам той, както казва свети Калист, се постарал, никой да не узнае откъде е той и към каква националност принадлежи. Неговата родина бил Горният Иерусалим, а братя и родственици – Небесното войнство. За тукашното, земното, отечество, той бил райски човек, т. е. създаден по образ и подобие Божие /вж. Бит. 1:26/.

Трябва да се каже, че такова новозаветно разбиране за националната принадлежност било характерно за всички исихасти, и те го възраждали и въплъщавали в живота със своята житейска позиция, с убежденията и духовните подвизи. За тях нацията – това е „род избран, народ свет, народ Божий” /1 Петр. 2:9-10/, събран в Църквата Христова чрез единството на вярата и живота от различни племена от всички краища на земята. При такъв подход различията на хората по кръв, език и други признаци винаги имат второстепенно значение. На първо място се издигат понятието и действеността на новия християнски народ като съборна и единна Църква, обединена отвътре от Светия Дух.

Всички представители на исихазма в България: и непосредствените духовни приемници на преподобни Григорий Синаит, и техните ученици, и, в частност, учениците на преподобни Теодосий Търновски, стремящи се към общоправославно единство и духовно съвършенство, - представлявали по себе си някакъв цялостен организъм. Към тях били обърнати погледите на всички истински образовани хора или, изразявайки се на съвременен език, на цялото интелигентно и напредничаво общество по това време, което познавало търновския учител по съзерцание и което имало исихастска ориентация в своя живот и дейност.

Според мнението на П. А. Сырку, „тяхната тенденция била единението в духа и вярата на българите с гърците и другите православни народи не само на строго догматическа, но и на строго канонична почва, което е видно от донесенията на преподобните Теодосий Търновски и Роман до патриарх Калист.

Исихастското разбиране за националния въпрос в това време не се споделяло от всички в България. Твърде вероятно е, че една от причините, поради които преподобни Теодосий в края на своя живот напуснал България, било давлението върху него от страна на тяснонационалната партия, чиито идеи споделял и Българският патриарх.

Малко преди своето преместване в Константинопол преподобни Теодосий предсказал поробването на България от турците и разорението на Килифаревския манастир. Предвиждайки надигащата се мюсюлманска опасност, той през 1360 година решил да премести своята школа на друго място. Царят не искал да се разделя със своя духовен съветник и молитвеник и го поселил на разстояние „20 поприща” от Търново”, в планинската местност Пера, около голяма пещера, където и били построени църква и келии. И на новото място преподобни Теодосий продължавал да пребивава в безмълвие. Манастирът започнал бързо да расте. (Предполага се, че манастирът на свети Теодосий в Пера е днешният манастир „Света Троица”, разположен на 3-4 километра /20 поприща/ северно от Търново.) „И се събираха при него множество монаси – казва неговият житиеписец свети патриарх Калист, - и различно се наслаждаваха на духовна полза от него.” Сам преподобният, въпреки почтената си възраст и игуменските грижи, разделял наравно с всички монашеските трудове и молитви. Заедно с братята той присъствал на бдения, поощрявайки всички към духовен подвиг.

Без да оставя „ни най-малко своето първо правило”, както е казано в житието, свети Теодосий проживял на новото място три години. След това той тежко заболял. В голяма немощ той пролежал три години, но и при това не оставял своя подвиг. „Не се ленеше да става от леглото си и да ляга, да се упражнява в непрестанна молитва и съзерцание, да изследва Божествените Писания и да възприема вложения в тях разум на Божествения Дух.”

По време на болестта той писал на патриарх Калист за своето желание да пристигне в Константинопол. Получил от патриарха положителен отговор, свети Теодосий с четирима най-близки ученици в началото на 1363 година пребивавал в столицата на Византия. Патриарх Калист го посрещнал, както се посреща най-близък приятел и сроден по дух човек. Той разрешил на преподобни Теодосий и неговите ученици да се заселят в патриаршеския манастир „Св. Мамант”, в който били създадени всички условия за уединена молитва и съзерцание. Тук великият светилник на православния свят проживял остатъка на своите дни.

Почувствал приближаването на смъртта, преподобни Теодосий събрал учениците за прощална беседа и им дал завещание, в което се заключавал целият негов исихастски символ, а следователно, и символ на всички български исихасти: внимателно и непоколебимо да пазят благочестивата вяра на съборната и апостолска Църква и православните догмати. „Пазете се, - говорил преподобният, - като от негодни, от богомилската и месалианската ереси и, освен това, от последователите на Варлаам, Акиндин, Григорий и Атанасий.” Заповядал да вярват така, както са приели от начало, и нищо нито да прибавят, нито да отнемат, за да не изпаднат в хула, както Акиндин, който възприел славата Христова, явила се на Таворската планина в блестяща чудна светлина, като нещо сътворено.

Преподобният дал наставление и крепко да пазят Христовите заповеди: „Този, който съблюдава всичко това, ще бъде християнин и по име, и на дело”. По-нататък той повторил пред учениците това, на което го е научил свети Григорий Синаит и към което той се придържал през целия си живот, - основните правила на живот за исихастите. Преди всичко това е борбата със своите греховни страсти чрез отсичане на волята, пост и въздържание чрез нестежателен живот.

Той посъветвал учениците всячески да се отдалечат от клеветата, гнева и яростта, злопаметността и завистта, защото те „помрачават душата и я правят чужда на Бога”. Очистването от страстите „убива и лукавите помисли на нашето сърце”. При това винаги е важно да имат паметта за смъртта и за Страшния съд Христов, където всеки ще получи въздаяние според делата си. „Никога да не изоставят богосъзерцанието, защото то е крепко оръжие против вражеските сили. И най-вече да държат с всички сили за любовта, която е върхът на добродетелите”.

Завършил прощалната си беседа, свети Теодосий помоли учениците си да го повдигнат и, седейки в постелята, изрекъл Символа на вярата и изповядал всички църковни предания. Той предал на анатема еретиците, които Църквата предала на анатема, „най-вече злословната ерес на нечестивия Акиндин и Варлаам”. След това той се причастил с Христовите тайни и тихо „предаде духа си в ръцете на Бога”. Кончината на преподобния настъпила на 27 ноември 1363 година, в деня, когато се чества паметта на неговия учител свети Григорий Синаит.

Свети Калист погребал своя приятел с големи почести в патриаршеския манастир „Св. Мамант” близо до Константинопол. По време на погребението архиереите на Константинополския синод слушали ангелско пение. Затова те решили незабавно да канонизират Теодосий и поръчали на патриарх Калист да напише неговото житие.

Завещанието на преподобни Теодосий Търновски представлява по себе си квинтесенция на цялото исихастско учение. Мислите, изказани в него, били с тази духовна сила, която сформирала Търновската школа и обезпечила динамизма на последвалата я дейност. Исихазмът е главната сила, предизвикала духовно-интелектуалното възраждане в славянските страни през ХІV-ХV векове.

Ако свети Теодосий бил основател на движението на исихастите в славянските страни, то неговите непосредствени духовни приемници, като свети патриарх Евтимий Български и свети Киприан, митрополит Московски, били негови водачи. Двамата били в числото на учениците, съпровождали преподобни Теодосий в Константинопол и присъствали на неговата кончина. „Възпитан в строгите начала на исихастите, или безмълвниците, свети Евтимий извършил цял преврат в църковния живот и образователните сфери в България”, който се отразил положително на обществото не само на тази страна, но и на положението на народите в другите славянски страни.

Свети Киприан също много съдействал за разпространението на исихазма в Русия, едно от чиито проявления през ХV век било забележителното движение на „заволжските старци” /монаси от Белозерския и Вологолодския манастири, начело на които стоял преп. Нил Сорски – б. пр./. Митрополит Киприан се срещал с преподобни Сергий Радонежски, водел с него духовна кореспонденция и получавал от него духовна поддръжка за своята дейност. През целия си живот свети Киприан съхранявал аскетическата и духовна дисциплина на исихастите. Пред смъртта си той, подобно на свети Теодосий, оставил духовно завещание. Може с увереност да се каже, че духовните завещания на наставниците на исихазма и днешно време са достояние на истинските чада на Православната Църква.

Следва

Превод: свещ. Йоан Карамихалев