Линда Ауанис е от Ирак. В България е намерила политическо убежище през 1994 г. със съпруга си и двете си деца. В центъра на Багдад са домът и близките й. Следи новините за бомбардировките с нарастваща тревога - не знае дали роднините й са живи. Разменя си информация с други иракчани, с които професията й я среща. Тя работи в БЧК, служител е в Агенцията за бежанци. Това е нейното служение. За Христа.
- Всички, които идват при мене са в нужда, затова независимо от тяхната националност, религия, образование... аз ги приемам така, сякаш Христос ме е посетил - казва Линда.
Връщам я към времето, когато е пристигнала в България. Тогава не знаела езика, не познавала никого, не познавала града... но първото, което потърсила е Църквата.
- Без Църквата човек е нищо, загубен в хаоса на света.
Веднъж влязла да се черкува с дъщеря си в един централен софийски храм. Помислили я за арабка мюсюлманка. Наложило се да обяснява, че е християнка, потомка на древния асирийски народ.
Родът й е от Ниневия - древната столица на Асирийската империя. Би-блейският град, където Бог пратил пророк Йона, за да предупреди жителите му за гибелта, която ги очаква, ако не се покаят за греховете си (книга Йона). Три дена ниневийци, во главе с царя, нито яли, нито пили, молели Бога на Йона за пощада и дълбоко се разкайвали за греховете си.
- Оттогава, от проповедта на Пророка ние вярваме в Единия Бог и пазим вярата си от езическите народи, които чрез насилие се опитват да ни я отнемат. Земята ни е напоена с кръвта на мъченици.
Линда разказва, че до днес спазват този тридневен пост. Той е подвижен, но винаги се пада в понеделник, вторник и сряда, през януари или февруари. През тези дни всички християни - потомци на древните асирийци, се отдават на покаяние.
- Чели сте за Йона, за бурята, която се развилняла, когато бил на кораба, за да избяга от Божията воля. Винаги по време на този пост духва силен вятър, излиза буря, а на третия ден утихва и се възцарява мир. Като в душите ни.
Християнството намира добра почва по тези земи. Още от апостолско време мнозина от жителите на Междуречието приемат Христовата вяра.
Днес християните в Ирак почитат като свои първи проповедници и покръстители св. апостол Тома и св. евангелист Матей. Не една църква и не един манастир носят техните имена. След нахлуването на арабските племена по тези земи персийската църква дава много мъченици за вярата. Паметта за тях им дава сили и кураж да не отстъпват от Христа в дни на изпитания.
Попитах Линда как християните в Ирак съжителстват с мюсюлманите.
- Мирно. Уважаваме се взаимно, общуваме нормално, но за религия не разговаряме. Мюсюлманите знаят, че християните никога не лъжат, че на тях може да се има доверие и да се разчита. Затова свидетелството на християнин в съда тежи много в Ирак.
Но на брака с мюсюлманин се гледа като на тежко отстъпление от Христа и позор за цялото семейство.
Такива случаи са извънредно редки. Пък и семейството няма да го допусне.
Въпреки че в Ирак официален език е арабският, асирийците продължават да говорят на своя роден език - арамейския. До идването на Саддам Хюсеин на власт са изучавали арамейски в своите асирийски училища. В 1980 г. режимът на Саддам ги затваря. Днес арамейски изучават в църквата. И в семейството си, разбира се.
- Вкъщи помежду си говорим на арамейски, езика на Иисус Христос, но осъвременен. Изучаваме в църквата и древен арамейски заради богослужебните книги.
Може би тук е мястото да споменем, че в Ирак почивен ден от седмицата е петък, защото е мюсюлманска страна, така че християните там по принуда са изместили неделното богослужение в петък.
Линда разказва, че и мюсюлманите почитат Иисус Христос и Дева Мария, и е нещо обичайно да отправят молитвите си към тях в християнските храмове. Пръв братовчед на Саддам и бездетната му съпруга извършват поклонение в труднодостъпния манастир „Св. ев. Матей” в планината Маклуб край Мосул (Ниневия). Ражда им се син. От благодарност към Пресветата Дева построил път до манастира и извършил голям и скъп ремонт в християнската обител.
- В Ирак, ако по улицата мине свещеник, всички стават на крака, за да му отдадат почит - и християни, и мюсюлмани. Деца, младежи, възрастни веднага се втурват да получат благословение, правят му място да седне... Когато минаваме покрай храм, целуваме стените - това е Божият дом. Там са Христос, ангелите... В Ирак, когато се строи храм, освен християните с доброволен труд се включват и мюсюлмани.
Държавата също се грижи за поддръжката на храмовете ни. Саддам Хюсеин официално ни поздравява за по-големите християнски празници. Държавата не ни подпомага, но не ни и пречи. Гоненията и убийствата са по-скоро на политическа, отколкото на религиозна основа.
Линда разказва, че всеки градски район си има свой храм и енория към него. В храма има списъци на всички кръстени, знае се положението на всеки, кой от какво се нуждае. Към края на месеца някой минава по домовете и събира за храма църковна такса. Тя е минимална, стотинки, но всеки дава повече, според възможностите си. „Щом е за Църквата...” Тези пари се използват за социална дейност - за домове за сираци, старчески домове, вдовици, болни, самотни хора, за бедни семейства на починал... Множество големи манастири има в Ирак, монашеството процъфтява, децата искат да станат монаси. Всички изучават вероучение от съвсем малки.
- Църквата има много силно присъствие в страната, затова и престъпността е сведена до минимум, и секти няма. Сектите са голяма опасност за младежите. Душите им погубват и здравето.
Линда за първи път се срещнала със сектанти в България. Тогава още не знаела добре български, заговорили й на разбираем английски за Христос и тя се зарадвала, че е открила християни. Веднага се обадила на техния свещеник в Багдад и той я предупредил: бягай от тях и бъди внимателна.
Разпитвам я за тайнствата, за обичаите им - не зная почти нищо за живота на християните в Ирак.
Още на седмия ден занасят новороденото в храма, за да бъде помазано с елей, а най-късно до третия месец го кръщават. Причастяват се всяка седмица на Литургия, както и на големите празници. Постят всяка сряда и петък, по време на Рождественския пост, Великия пост, Богородичния, Петровия, както и тридневния Ниневийски пост. Имат и един 70-дневен за мъчениците, който се спазва от благочестие, без да е задължителен. Започват да постят с взаимно опрощаване, защото имат разбирането, че постът е преди всичко духовен, стараят се да живеят в мир с всички и със съвестта си.
Разказва, че у тях на брака се гледа изключително сериозно. Младите имат разбирането, че се свързват за цял живот, че трябва да останат заедно и в радост, и в болест, и в мъка. Затова преди да се венчаят, имат дълъг период на годеж, за да се опознаят, за да разговарят за разбиранията, очакванията, предпочитанията си, плановете за бъдещето... Но сексуални отношения имат едва след брака. Развод се допуска само по причина на прелюбодеяние, и то ако има свидетели. Тогава църковният съд преценява обстоятелствата и взима решение дали да се разреши развод. Повторно може да се венчае само онзи от съпрузите, който е останал верен, но прелюбодеецът - не.
- Защото, който се ожени за прелюбодеец, той прелюбодейства.
Питам я дали тези строги нрави се дължат на това, че живеят в мюсюлманска страна.
- Не. Така е защото сме християни.
На погребение според обичая ходят само мъжете. Жените по примера на жените мироносици отиват на гроба на третия ден. Помен извършват и на седмия, и на 40-ия ден от смъртта. А седем дена след смъртта домът на покойника е отворен за всички бедни и гладни. Близките му хранят всеки дошъл „за Бог да прости”.
Обичаят да се дава курбан е разпространен много при тях. Веднъж поканили Линда на курбан в България. Направило й впечатление, че вместо молитви и песнопения имало алкохол, вместо бедни били поканени приятели и роднини.
- При нас този, който дава курбана, не вкусва от месото. Близките му също. Курбан се дава за бедните, за онези, които не могат да си купят месо. Какъв е смисълът да си изядем сами агнето? - недоумява тя.
Интересувам се по какви поводи дават курбан и как го правят.
- По различни поводи. Предимно в чест на светеца-покровител. Или при критични ситуации, за здраве - за да се изпроси Божията милост и подкрепа.
Купува се агне, занася се в храма и там на двора се коли. С кръвта свещеникът прави кръстно очертание на челото на хората, за които се дава курбанът. Месото благославя, после или само го нарязват и разнасят по къщите, или се готви и тогава се раздава. Раздават на нуждаещи се, без разлика дали са познати или непознати, християни или мюсюлмани.
Линда разказва случай, когато нейният син бил тежко болен. Лекарите нищо не могли да направят повече за него. Продължила да се моли. Тя и Църквата. Молела се въпреки безнадеждното от човешка гледна точка положение, защото знаела, че Бог е всесилен. Дали курбан за здравето на момчето, свещеникът го помазал с кръвта на жертвеното животно и още докато раздавали в храма, детето оздравяло. Лекуващият лекар, мюсюлманин, след като го прегледал, казал: „Вие, християните, имате много силна вяра.”
Питаме я дали по улиците християните и мохамеданите се различават едни от други.
- Да, разбира се, че се различават. Веднага можеш да разпознаеш кой е християнин.
- По какво - продължавам да любопитствам, - по облеклото ли?
- Не, по лицата!
Каза го като най-понятното нещо на света. Не разбираше нашето недоумение. Опита да ни обясни отново:
- Всички бебета си приличат, когато се родят, но когато бебето се кръсти, лицето му се променя, става различно. Печатът на Светия Дух е положен върху него, затова. Ирак е доста свободна страна, обличаме се с обикновени дрехи, като тук, но християните се разпознават от пръв поглед, защото лицата на кръстените са различни.
Гледах я, слушах я как говори за вярата си, за войната, за своя народ, за нашия... И ми се струваше, че започвам да разбирам. На нея наистина й личеше, че е християнка. Питам се: дали по нашите лица личи християни ли сме, или безбожници?