Господ казва на Своите ученици: „Влезте през тесните вратата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях” (Мат. 7:13). А учениците Му „твърде много се чудеха и говореха помежду си:
а кой може да се спаси?
Иисус, като ги погледна, казва: за човеците това е невъзможно, а не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно” (Марк. 10:16-27).
Боя се, че четенето на „Лествицата” на св. Йоан ще предизвика същия страх, същото смущение. „Та нима някой може да се изкачи по тази стълба?” – ще си помислят духовните ми чеда.
За човека е невъзможно, но не и за Бога, защото „за Бога всичко е възможно”. Само уповавайки се на тези слова, а не на своите сили можем да поемем по пътя на духовния живот. От нас Господ изисква само, което е според мярата на нашите човешки сили, според мярата на човешкото ни разбиране, останалото ще получим от Божията благодат, от Божията помощ.
Ето защо пристъпвайки към четенето на „Лествицата” трябва да си поставяме като задача да се подвизаваме, да работи за Господа през целия си живот, а какви ще са плодовете, зависи от Божията благодат.
Първото стъпало на Лествицата изисква от нас определено отношение към „света”. Трябва да противопоставим себе си на света. Да прокараме черта. Да се отречем от него. Първото слово на св. Йоан е „за отричането от света, а следващото, втората степен „За безпристрастието”.
Онези, които се боят да направят тази вътрешна крачка св. Йоан ободрява със следните думи: В самото начало на отричането осъществяваме добродетелите с усилия, по принуда и с мъка; но преуспявайки, преставаме да скърбим; или скърбим, по-малко; а когато плътското ни мъдруване бъде победено и пленено от усърдието, тогава вече ги извършваме с голяма радост и ревностно, със силно желание и Божествен плам. С много скърби трябва да влезем в Царството Божие – казва ап. Павел.
Скърби очакват и всеки новопоел по пътя на духовния живот. Прекалено силна е властта на светския живот над нас, за да можем без болка, без тъга, без скърби да отсечем вътрешните окови, свързващи ни със света. Но опитът на подвижниците ни дава надежда и сила. Той ни говори за резултата. За това, което ни очаква, ако не се спрем по средата на пътя, а „преуспеем” и победим „плътското мъдрувание”, и се издигнем над нещата от този свят. Тогава този подвиг на отречението ще всели в нас радост. Божественият плам ще загори в нас и светлина ще ни обземе…
„Желаещите да работят истински за Христа да приложат преди всичко старание, с помощта на дух, отец и собствения си разум, да си изберат подходящо място и начин на живот, път и обучение: тъй като не за всеки е полезно общежитието, по причина на сластолюбието, и не всеки е способен на безмълвие, по причина на гнева; но всеки трябва да прецени, кой път съответства на качествата му”.
Тази препоръка св. Йоан отправя не само към подвизаващите се в монашество, а и към нас, хората в света. Поелите по пътя на дух, живот в света, вътрешно отреклите се от него, макар и да не живеят в манастир, пустинята или затвора, неминуемо и външно трябва да променят своя начин на живот. Нужен е и някакъв външен режим на живота, установен със „собствения разум”, но със знанието и съгласието на духовника.
„Който истински е възлюбил Господа, който истински желае и търси бъдещото Царство, който истински скърби за греховете си, който наистина помни за вечните мъки и страшния съд, който истински се бои как ще напусне тоя свят, той вече никога няма да обикне нещо временно”.
Пък и как да го обикне? Когато този горен Йерусалим, това вечно Царство се открие пред духовните очи осветява светския живот с особена светлина. Човек вижда колко нищожни и призрачни са съблазните на света.
Всички земни грижи са суета.
Временното, преходното ще му се стори като съновидение. Ще разбере колко страшни са греховете против Господа. Ще разбере колко справедливо се наказват с вечни мъки душите обикнали временното и отхвърлили Христа. Защото безсмъртната човешка душа, като избира временното и тленното, сама себе си хвърля във властта на вечната смърт.
„Ако някой е възненавиждал света, той се е избавил от огорчение. Ако някой има пристрастие към каквото и да е видимо, той още не се е избавил от него; защото как няма да се впечатли, лишавайки се от любима вещ”.
В началото на човек му се струва, че да се отрече от света, означава да избере път, незнаещ радост, защото светската радост му се струва единствената радост в живота. Но това е самозаблуждение. Заблуда на бесовете. Тази светска радост е привидна и опустошава душата, става източник на униние, разочарование, безгранична тъга.
„Нека внимаваме върху себе си, да не би, мислейки че вървим по тесния път, всъщност да блуждаем по пространния и широк. Тесният път ще ти бъде показан чрез стесняване на стомаха, всенощно бдение, умерено пиене на вода, оскъдност в хляба, чрез очистващото питие на оскърбленията, чрез получаване укори, осмивания, ругатни, отсичане на собствената си воля. Търпение при оскърбленията, безропотно понасяне на униженията и товара на досадите: когато си обиждан – да изтърпяваш мъжествено; когато си оклеветен – да понесеш без негодувание; когато си унижен – да не се гневиш; когато те осъждат – да се смиряваш. Блажени са, които вървят по така указания път, защото тяхно е Царството небесно” (Мат. 5:3-12).
Тук св. Йоан ни предпазва от съблазън. На човек може да му се струва, че е избрал за себе си тесния път, че върви не по широкия път на светския живот, по който върви почиващото множество. Тъмните сили които отвличат вътрешното внимание, отклоняват от истинския, тесния път на спасението.
Внимавай върху себе си, казва св. Йоан.
Внимавай, да не се поддадеш на всеобщата съблазън.
А ето и признаците, по които можеш да разбереш, по кой път вървиш, тесния на спасението, или блуждаещ по широкия път на погибелта. Първо външните: ако стесняват стомаха си с пост, ако не се лениш да ставаш за нощна молитва, ако пиеш малко вода и не мислиш за дрехи, ако си доволен да се нахраниш с хляб – ти вървиш по тесния път. А ето и вътрешните признаци. Ако си пречупил своята воля и търпеливо и с радост понасяш послушание, ако понасяш безропотно безчестието, присмех, обиди; ако не негодуваш срещу клеветите и се смиряваш, когато те осъждат, - ти вървиш по тесния път. Труден, наистина е труден този път. Но блажени ходещите по него- „защото тяхно е Царството небесно!”
„Някои хора, които живеят в света нерадиво, ме питаха: „Как ние, живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи, можем да подражаваме на монашеския живот?” Аз им отговорих: „Всичко добро, каквото можете да вършите, вършете; никого не укорявайте, не ощетявайте, не лъжете, пред никого не се гордейте, никого не мразете, посещавайте църковните събрания, бъдете милосърдни към нуждаещите се, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чуждо легло, бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, не ще бъдете далече от Царството небесно”.
В наши дни този отговор на св. Йоан Лествичник има особено значение.
Един пустинник от наше време ми разказва, как веднъж, като се изкачвал в планината след като обсъждал с пустинниците дали да си построят свой манастир, той се удостоил с видение. Пред него застанал Ангел, който казал:
Не е време да строите манастири.
Това ми беше разказано само месеци преди немската война.
Не е време да строите манастири! Наистина е така. Отминало е времето на подвизаването в манастири! Сега външният манастирски живот е достъпен за малцина. Духовният живот на християните сега трябва да протича в условията на живота в света. Те трябва да създават невидими „духовни манастири от своя живот, най-вече чрез молитвен подвиг. Сега малцина могат да живеят зад каменните манастирски стени, отделящи този суетен свят от християнския, Божия. Но значи ли това, че не трябва да се издигнат стени между единия и другия свят?
Вътрешното отричане от света – ето основата на този манастир. Издигни стените на този невидим за човешкото око манастир чрез молитва, борба със страстите, чист живот, отричане от своята зла воля, подвизи и работа за Господа, като се уповаваш на Божията благодатна помощ. Не осъждайте, не лъжете, обичайте хората, угасете враждата в сърцата си, бъдете милостиви и чисти по сърце – и вътрешният ви живот ще стане за вас манастир. Градете тези невидими манастири, духовни манастири. Скрийте се в тях от суетата на света. Настъпило е благоприятно време за това! Амин!
Превод: Александра КАРАМИХАЛЕВА
---------------
* Отец Валентин (Валентин Павлович) Свенцицкий (1882-1931) е православен свещеник, протоиерей, виден проповедник, богослов и писател, един от най-ярките дейци на руското религиозно възраждане в началото на XX век.
До революцията бъдещият отец Валентин бил тясно свързан с руските либерални религиозни философи, като Сергей Булгаков, Павел Флоренски, Николай Бердяев, Владимир Ерн, Евгений Трубецкой и Андрей Белий. Бил изявен публицист, белетрист и драматург, както и популярен оратор на многочислени религиозно-философски събрания сред московската и петербургската интелигенция.
Разочарован от тази си дейност, около 1910-1915 година Свенцицки се сближил с Оптинския старец Анатолий (Потапов), който станал негов духовен наставник и дал нова, трайна насока на търсенията му.
През 1915 г. Валентин Свенцицки се изявил за първи път като църковен писател с книгата "Граждани на Небето', в която описал своето пътешествие из скитовете на пустинножителите в Кавказ. През тежката за Русия 1917 година Свенцицки приел свещенически сан и станал военен свещеник. В Гражданската война отец Валентин участвал на страната на Доброволческата Бяла армия.
След поражението на Бялата армия, о. Валентин останал в Русия. През 1920 година се завърнал в Москва и изнасял проповеди на тържествени архиерейски богослужения в различни храмове. През 1922 година заради рязката критика на обновленческия разкол бил арестуван и заточен в Пенджикент (Таджикистан).
През 1925 г. о. Валентин се завърнал в Москва и станал свещеник в храмовете Сретенка и в Илиенка, като продължавал да проповядва и да изнася цели цикли от беседи на различни теми. Общувал често със светителя Тихон, когото горещо обичал.
О. Валентин не приел примиренческата (с комунистите) Декларация, подписана от митр. Сергий (Старогородский), и напуснал с паството си Църквата. През 1928 г. бил арестуван и отново заточен - този път в Сибир. Там този достоен пастир прекарал последните си години и написал своя последен апологетически труд "Диалози". През 1930 година заболял тежко, но не му било позволено да се върне от заточение за да се лекува, и на 20 октомври 1931 година се поминал.