Нощта настъпи. Тишината обзе сиропиталището. Отвън заваля мек снежец, който покри земята. Децата привършиха вечерята си и бързо се насочиха по леглата. Едно от тези деца обаче се отличаваше от другите – то беше някак си по-слабичко, с по-бледо лице. Рижавата му косичка го различаваше, а сините му очи сякаш светеха. Другите деца го избягваха, смятаха го за лудо, защото никога не се смееше и не се забавляваше, нито говореше. Често гледаше нагоре и затваряше очите си, но никой не го разбираше. Казваше се Сава.
Стаята беше тъмна. Имаше пет легла, като между всеки две стоеше по едно нощно шкафче. Едно от момченцата, които спеше в тази стая, се страхуваше от тъмнината и чистачката винаги оставяше по една свещ запалена за вечерта. И сега пламъчето на тая свещ танцуваше и потреперваше всеки път, щом ледения вятър нахлуеше от недобре закования прозорец. Тази нощ Сава не се чувстваше добре. Беше му зле и го болеше стомахът. Не му се и спеше, а и нямаше апетит. Лежеше и просто гледаше дървения таван. Всяка нощ го правеше. Мислено свързваше пукнатините и дупките и ги превръщаше в цветя, животни и хора. След като се увери, че всички спят, се изправи и погледна през прозорчето над леглото му. Отвън беше натрупало много сняг и продължаваше да вали. Луната проблясваше с бледото си сияние през тъмните облаци. Утре е Бъдни вечер, помисли си момченцето. То стана и се прекръсти. Под възглавницата държеше най-ценното си нещо – икона на Иисус Христос. Един свещеник му я бе подарил преди една година. Оттогава Сава всяка вечер стоеше и я гледаше с часове. Взираше се в адамантиевите очи на Господ. Те бяха строги и междувременно толкова любящи. Излъчваха загриженост и топлота. В тези студени нощи Сава винаги се топлеше с мисълта, че все пак винаги е имал и майка, и баща, а именно – Пречистата Богородица и Иисус Христос – Бог. Затова детето често не обръщаше внимание на другите деца и вълнието, което ги обземаше, когато идваха разни хора, които търсеха деца за осиновяване. Останалите скачаха, радваха се, Сава винаги стоеше в ъгъла и тихо си мълвеше, че не се нуждае от никой. След това започна да се моли. Молеше се да открие отново онзи свещеник. Тогава отново го жегна онова ужасно чувство на празнота и самота. Отново видя тъмната и страшна стая, пропукания таван и чу смразяващата песен на зимния вятър. Сърцето отново го заболя. Мисълта за онзи свещеник не го оставяше. Искаше отново да го зърне и да го отнесе със себе си далеч от този дом. Дълбоко в себе си момчето беше нещастно, че е самичко, търсеше любов, ала не искаше да го признае. Но винаги откриваше Бога.
„Господи, моля те, не ме оставяй! Искам мама и татко, искам да мога да разкажа на някого за Тебе, Боже!”
След такива молитви винаги го обземаше спокойствието и отново стаята ставаше гостоприемна, свещта светеше ярко и с огъня си топлеше цялата стая. Христос сякаш го милваше по главицата. Отново погледна през прозореца и тогава чудото се случи. В далечината той съзря нещо ярко, нещо далечно. Снегът беше спрял, облаците се бяха разбили, луната се подаваше, но ярката звезда сияеше с неземна красота! През целия си живот Сава не бе виждал подобна звезда. Отново усети присъствието на Бога. Душата му грееше от радост. Тази звезда ставаше все по-голяма и по-голяма. По едно време огря цялата стая и детето подскочи. Огледа се – всички спяха и нищо не виждаха. От страх Сава започна да вика другите, но никой не го чуваше. Тогава сякаш някой му нашепна – „Не се страхувай”. Тогава малкото момченце си спомни. Спомни си как преди 1 година този свещеник, точно по това време, му бе разказал за Витлеемската звезда, която изгряла на небосвода, за да възвести раждането на Спасителя на света! Значи това била Витлеемската звезда. В главата му думите на отеца не спираха да звучат:
- Момчето ми, винаги помни едно, ние трябва да търсим Витлеемската звезда!
- Но как да я намерим?
- Тя е вътре в нас, ние просто трябва да я последваме, за да стигнем до Спасителя и да се родим с и за Него.
Значи най-после Сава откри своята Витлеемска звезда – само трябваше да я последва. Искаше да грабне всичките си дрехи и да избяга от този дом, но нещо му подсказваше, че не е правилно. Детето се прекръсти и благодари на Христос. Молитвите му са били чути. От вълнение отново се прекръсти и се огледа да не би някой от другарчетата му да са го видели.
Изведнъж светлината затихна и Сава жадно се залепи за прозореца. Избърса с ръчички мръсното стъкло и продължи да гледа залязващата звезда. Скоро изчезна и стаята отново стана тъмна – единствено танцуващият пламък хвърляше бледи сенки. Сава грееше от радост и вълнение. Кой би повярвал, че бе открил своята Витлеемска звезда? Бързо легна и се зави с разкъсания юрган. Знаеше, че нещо хубаво ще се случи.
На другия ден всички деца се разбудиха. Всеки побърза към кухнята, защото знаеха, че е Бъдни вечер, денят, в който се готвеха най-вкусните неща, получаваха различни подаръци от добри хора, украсяваха елхата. Сава също се събуди. Но изглеждаше различен. Този път се усмихваше и поздравяваше всички. Гледаха го изумени и си шушукаха. Дори надзорниците се споглеждаха учудени.
Всички насядаха по масата и започнаха да закусват.
Денят мина бързо. Цял ден бе валяло сняг и навън всичко изглеждаше, като че бе излязло от зимна приказка. Дърветата бяха натежали от снега, навсякъде се виждаха снежни човеци, които дечицата бяха направили следобед. Когато нощта се спусна и всички насядаха отново на масата, на входната врата се почука. Надзорниците се спогледаха и една от преподавателките отиде да отвори.
- Добър вечер!
- Отче, радвам се да ви видя! Какво има?
- Успях да уредя документите преди две седмици, но реших днес да поднеса изненадата.
- Моля Ви, заповядайте, заповядайте.
Докато течеше разговорът, всички деца от масата надничаха с любопитни очи.
Когато Сава чу отново топлия глас на свещеника веднага скочи и изтича в коридора. Тогава го видя отново.
-ОТЧЕ!
За миг времето спря. Сава забрави за всичко и всички. Помнеше само звездата, грейнала далеч на изток. Момчето се затича и прегърна свещеника. Той стори същото и върху замръзналите си ръце усети топлите сълзи на детето. А той знаеше, че детските сълзи са много чисти. Погали детето.
- Отче, открих своята Витлеемска звезда! Вчера я видях! Тя беше толкова красива!!!
- Слава Богу! Видя ли? Бог не оставя никого никога. Просто трябва да Го потърсим с чисти молитви и Той ще ни открие пътя към Него.
След този разговор те всички седнаха около масата. След вечеря отецът взе детето, събраха му багажа, Сава не забрави и своята малка иконка, подарък от свещеника, с който сега заминаваха надалеч. За последен път поглена пропукания таван. Сбогува се и тръгнаха. А навън отново на изток бе изгряла звезда, но не обикновена, а истинска.