Божието слово притежава силата да преражда човешката душа. И тогава всичко, което е било отдясно започва да ти се струва от ляво, а всичко което е отляво, започва да ти се струва отдясно. Друг е езикът, други са понятията, други са чувствата у вярващите и у невярващия човек. Което е добро за Бога, е лошо за света, и обратно: каквото е добро за света, с мерзост пред Господа. И ето, когато семето на Божието слово попадне на добра почва, човек започва да скърби, защото чувства, че се откъсва от обичайния си живот, от светските си интереси, от светските понятия, а не може да намери път, по който да върви в условията на светския живот, но изпълнявайки в същото време Божиите заповеди.
Това предизвиква в душата му известен разпад, известно смущение. Той вече е загубил вкуса си към всичко, което по-рано така го е привличало в светския живот, а все още не се е отдал изцяло на духовния живот. И се пита: как да живее? При нашите условия на живот
как да намери такъв път, който да му даде възможност и в суетата на света да живее по Бога.
Смущава го, че животът ни съвсем не е построен така, както учи Христос, и че е невъзможно да намери приложение в живота на разпалилата се в него ревност за живот в Христа.
Но така е било винаги. И в първите векове християните са живели сред езичници. А нима християнинът, живеещ при двора на рилския император, където са царували разврата, честолюбието, завистта и злобата, нима и той не е бил поставен пред същите въпроси: как да осъществява християнското учение в условията на светския живот?
Ето тук се разкрива първата задача за всеки християнин. Вътрешната. Задачата на нашата вътрешна душевна нагласа. Външният живот може да остане все още непроменен, но това вече ще е друг човек: с друго отношение към страданията, към неуспехите, към болестите, към богатството, към бедността, към славата, друг ще се разкрие смисълът на човешкото битие.
Затова първото, което трябва да се укаже на човека, отрекъл се от светския живот, избралия живота в Господа са вътрешните, духовните задачи стоящи пред всекиго. А когато човешката душа получи нужната нагласа, тогава Бог ще й даде разум и за външния път.
За да се отдадеш на духовен живот, трябва да имаш вътрешната решимост да се отдадеш на такъв живот окончателно и напълно.
Това, което притеснява мнозина и им причинява затруднения и скърби е усилието им да служат едновременно на двама господари. Господ ни призовава, на да Му се отдадем с половин сърце, ни да Му се отдадем с половин душа. Той не желае да Му служим наполовина. Това, което Бог изисква от нас, е да Му се отдадем с цялото си сърце, с всичкия си ум, целият си живот на Него да отдадем. Само тогава Господ ни обещава всичко, което ние така добре помним, когато просим от Него това или онова, и така лесно забравяме, когато става въпрос за нашите задължения към Него. „Не се грижете за утре” – казва Господ. Но добавя: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33-34).
Ти искаш Господ да те облече, като полските кринове, и да те храни като птиците небесни, - но първо търси Царството Божие, и тогава всичко необходимо за твоето земно съществуване ще ти се даде.
Ти помниш думите на Господа: „а вам и космите на главата са ви преброени” (Мат. 10:30).
Но не си ли забравил казаното подир тях: „който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10:32). Можеш ли ти, който очакваш такава загриженост от Бога за твоя живот, по съвест да заявиш, че изповядваш Господа пред хората?
Само онзи наистина е отдал на Бога своя живот, който във всеки час, във всяка минута от своя живот може да изрече: „Да бъде Твоята воля”.
Как да достигнем такова състояние на духа? С много усилия. Светите подвижници учат, че преди всичко трябва да се отречеш от своята воля. Оттук и крайъгълният камък на монашеството – послушанието. Четвъртото стъпало на Лествицата на св. Йоан говори именно за това „За блаженото и приснопаметно послушание”.
Какво е послушание?
Послушанието е пълно отричане от своята душа, показвано чрез телесни действия; или обратно, послушанието е умъртвяване на телесните членове при жив ум. Послушанието е действие без питане, доброволна смърт, живот чужд на любопитството, безскърбие в беди, неподготвяно оправдание пред Бога, безстрашие пред смъртта, безбедно плаване, пътешествие на спящи. Послушанието е гроб на собствената воля и възкръсване на смирението. Послушникът, като мъртъв, не противоречи и не разсъждава нито в доброто, нито в привидно лошото; защото за всичко е длъжен да отговаря оня, който благочестиво е умъртвил душата му.[1]
Послушанието е въздържане от разсъждение дори при богатство на разсъдителност”.
Когато имаме много възражения срещу това, което ни е заповядал духовният отец, трябва да отложим всички разсъждения, защото съгласието не е послушание. Манастирското послушание, или послушанието към стареца е послушание без мотиви, без разсъждения, без възражения.
Разбира се, свещеникът не е същото, каквото е старецът, но и на него трябва да оказваме доброволно послушание, защото във всяко духовничество влиза и елемента на старчеството.
„Самото начало на умъртвяването на волята и на телесните членове е мъчително; средата понякога е със съжаление, понякога без съжаление, а краят е вече без всякакво усещане на болка и проява на страдание”.
Когато човек поеме по пътя на послушанието, в началото му е трудно да подчини волята си на чуждата воля. От тук идва скръбта и смущението на духа. По средата на пътя е различно. Едни по-бързо усвояват навика към послушание, друг с усилия, затова едни скърбят, а други – не. А към края всички понасят подвига на послушанието с радост.
Св. Атанасий Велики, нарича послушанието „доброволно мъченичество”. И мъченическият път в началото е труден. По средата допуска колебания. А към края е светъл и радостен.
„Отците наричат псалмопението оръжие против бесовете, молитвата – стена, невинните сълзи – баня, а блаженото послушание са нарекли изповедничество, без което никой от страстниците не ще види Господа”.
Какво означава това? Това означава, че многообразните средства, които използваме в борбата за нашето спасение: псалмопението, което е като оръжие срещу тъмните сили; молитвата изграждаща стена, с която като с крепостна стена се ограждаме от суетата на света; непорочните ни сълзи – този умивалник, в който се умиваме от нашите грехове. Огромно е значението и на псалмопенията, и на молитвите и на сълзите. Но те не могат да заменят послушанието. Послушанието е изповядване на Господа. Свидетелство за безстрастие. Път на самоотречение, без което никой няма да види Господа.
Дарът на послушанието не се дава веднага.
Пътят и на този подвиг има своите съблазни. „Онзи, който се подчинява, когато победи следните две съблазни на враговете, пребъдва вече като Христов раб и вечен послушник”.
За първата съблазън:
„Дяволът се старае да оскверни намиращите се в послушание с телесни омърсявания, прави ги корави по сърце и прекомерно тревожни; понякога им натрапва някаква сухост и безплодие, леност към молитвата, сънливости мрачност, за да им внуши, че те не само нямат никаква полза от своето послушание, но дори изостават, и по този начин да ги откъсне от подвига на послушанието. Защото той не им позволява да разберат, че често промислителното отнемане на мнимите духовни блага от нас, става причина за най-дълбокото ни смирение”.
Колко често по време на изповед на духовниците се налага да слушат за такива душевни състояния. Преди повече от хиляда и петстотин години са написани тези слова на св. Йоан Лествичник, но законите на духовния живот са еднакви за всички времена. Духовните немощи и съблазните и тогава са били същите като сега. И сега хората, пребиваващи в послушание под ръководството на духовен старец или свещеник, поемайки по пътя на духовния живот се подлагат на същите нападения от врага. Техните страсти, като че започват да се усилват или пък чувстват сърцето си окаменяло. Ту ги обхваща внезапна тревога, ту сухота, ту леност или губят желание да се молят. Врагът му внушава, че преди да поеме по пътя на послушанието, е бил по-добър. По-добре се е молел, бил е по-чист по сърце, по-духовен, по-ревностно се е трудел за Господа. А ето какво стана под ръководство – всичко загубил.
Знай – това е изкушение. Вражеска клевета, допускана промислително, защото това временно лишаване от духовни блага прави по-дълбоко смирението ни.
Втората съблазън е противоположна на първата: „Аз съм виждал послушници, изпълнени със сърдечно умиление, кротки, въздържани, усърди, свободни от вътрешна борба със страстите, ревностни към дела, станали такива под закрилата на своя отец. Бесовете, като пристъпяха към тях, тайно им внушаваха, че са вече готови за безмълвие и чрез него могат да достигнат съвършенство и безстрастие. Съблазнени така, те се впускаха от пристанището в морето, но когато бурята ги настигна, те, нямайки водач, претърпяха злополучна катастрофа в това нечисто и солено море”.
Това ще рече, че в други случаи бързите успехи нанасят поражение на послушника, започва да му се струва, че вече е достигнал такава висота на която вече не се нуждае от наставник. Излиза от тихия пристан на послушанието в безбрежния простор на своеволието. Тук бесовете го настигат и така успешно започнатия под ръководство духовен живот, завършва със страшно корабокрушение. Именно тук човек най-често пада в изкушение в гордата си самозаблуда.
„Който понякога слуша, а понякога не слуша своя отец, той прилича на човек, който туря на своето болно око веднъж полезно лекарство, а веднъж негасена вар. Защото Писанието казва: „Когато един гради, а друг разваля, какво ще получат те за себе си, освен умора”.
Ту да слушаш, ту да не слушаш своя духовник, а особено старец; - е все едно, ту да лекуваш, ту да помрачаваш зрението на своята душа. Нашето духовно зрение не може да бъде чисто, ако ту го помазваме с духовния мехлем на послушанието, ту го варосваме със своеволие.
„Ние сме длъжни, без всякаква лична загриженост да вярваме на онези, които са взели върху себе си грижата за нас пред Господа, макар техните нареждания да не са съгласни с нашето мнение и да изглеждат противни на нашето спасение; защото тогава именно нашата вяра към тях се изпитва в огъня на смирението. Признакът на истинската вяра в това се състои да се подчиняваме без колебание на ония, които ни заповядват, даже тогава, когато виждаме, че техните заповеди противоречат на нашите очаквания”.
Тук с вас по-голяма яснота пред нас се разкрива какво послушание се изисква от подвижника. Разбира се, тук става въпрос за послушанието в манастира, за старческото ръководство, където послушанието се явява особено важен подвиг. Духовникът в света не може да поеме върху себе си такова ръководство, тай като не е в състояние да ръководи цялостно духовния живот на духовния си син. Но и неговото духовно ръководство изисква всички да му оказват послушание, защото без послушание към отеца няма синовно отношение, а следователно и никакво ръководство.
Ето защо в края на наставлението за послушанието св. Йоан изрича страшни, дръзки думи, за които светият подвижник предупреждава, че могат да предизвикат в читателя ужас.
„Не се ужасявай и не се удивлявай, когато ти кажа,… че е по-добре да съгрешиш пред Бога, отколкото пред твоя отец; защото ако ние прогневим Бога, нашият наставник може да ни примири с Него; но когато причиним смущение у наставника си, ние вече нямаме никого, който би ходатайствал за нас. Впрочем, аз мисля, че тези две съгрешения имат еднакво значение”.
Ето последната степен на самоотречението. За теб, послушника, отговаря пред Господа твоя духовен отец, на когото си поверил душата си. Ако се съмняваш в огромното значение на послушанието, попитай за това тези, които са имали и са се лишили от неговите блага.
„Ползата от послушанието ще ти обяснят онези, които са отпаднали от него; защото те само тогава узнават на какво небе са живели”.
Това е наистина така. Ние въобще умеем да ценим само това, което сме загубили. Докато тялото ни е здраво, ние не забелязваме и не ценим това благо. А когато заболеем от тежка болест, си мислим, че ще се чувстваме щастливи, ако се излекуваме.
В духовен смисъл да пребъдваш в послушание е като да пребъдваш на небето. Отпадналите от него са се лишили от това небе, и едва след като се лишили, разбрали, колко високо са стояли и откъде са пропъдени.
Ние разсъждаваме върху словата на св. Йоан за блаженото и приснопаметно послушание. И си задавам онзи въпрос, който изниква и у мнозина от нас:
„Явно тук става въпрос за манастира, за наставника, за стареца, кого да слушаме в света?” За съжаление този въпрос е напълно основателен, съмнението – понятно и вината за това е и у миряните и у пастирите.
Понякога човек живее дълги, дълги години без да се вглежда в своя начин на живот. Но ето, че се разрази беда и човек се оглежда и се ужасява: докъде съм стигнал? Нещо подобно изпитваме и ние, когато след всички църковни сътресения оглеждаме църковния живот. Боже! Та докъде сме стигнали? Аз не познавам по-страшна книга за съвестта на всеки от нас, от „Книга за Правилата на светите Апостоли, светите Вселенски и Поместни Събори и светите Отци”.
Четейки именно тази книга, виждаме, колко сме се отклонили, какво сме забравили. Това има пряко отношение и към въпроса: кого да слушаме. Духовният отец, пастирят се е превърнал в извършител на треби. А миряните се изповядват веднъж в годината и смятат, че по-честото изповядване е грешно. Но можеш ли да ръководиш духовния живот на човек, когото виждаш веднъж годишно? И как при такива условия е възможно послушанието? Как пастирят може да вземе върху себе си отговорността пред Бога за човешката душа? Обръщат ли се към него, към пастиря за „ръководство” или се обръщат към него само при кръщение, венчавка, погребение или за отслужване на молебен или панихида? Но нима пастирството се състои само в това? Разбира се, пастирят не е старец, но нали на него са поверени душите на миряните. Той е длъжен да пасе своето паство, т. е. да го води към спасение, а за това трябва да назидава и наблюдава душите на духовните си чеда.