Писма до Петър Александрович Брянчанинов
7 ноември 1870 г.
Жесток е пътят на спасението, жестоко е понякога и словото, изречено за него - то е двуостър меч, който реже нашите страсти, нашата чувственост, а заедно с нея причинява болка и в самото сърце, от което ги изрязва. И ще дойде ли време, когато за този меч няма да има повече работа в сърцето ни? Не, за него винаги ще има работа, няма край духовното очистване и във всяко сърце ще се намери тази частица нечистота, която е нужно да се очиства. Признавам у себе си явни признаци на нерадение, когато престане да боли и да се бори сърцето ми - това е признак на силно помрачение. Когато се разгонва мракът със словото Божие, сърцето боли, а без болка просвещението на душата е невъзможно - това би било мечтателност.
6 февруари 1871 г.
Радвам се и благодаря на Господа, че ме е сподобил мен, недостойната, да Ви предам думите на моята майка, схимница Ардалиона, - думи, които оживяват моята душа. С Пафнутия не спираме да се удивляваме на съчувствието към словата на майката към нашия дух, което видяхме във Вас. Силата на истината е жива сила, която, когато се предава на душите, ги обединява в един образ. Господ да укрепи всички ни и да ни помогне да пребиваваме в Истината, която е Той Сам, а пътят към Него е в нас - чрез нашата немощ, чрез пълнотата на нашата греховност. Да, това е нелъжовен път, неизмислен, несъчинен, и Сам Господ е казал да не Го търсим никъде, в никакви състояния - че Той ще се яви Сам. И действително се явява, донася мир, сила, светлина в душата погиваща, немощна, тъмна. Когато преследваме състоянията, ние се опитваме да хванем една мечта.
Аз силно изнемогвам и понякога унивам, но от опит научих, че когато немощта дойде в душата до краен предел, така че никакво упование не остане в каквото и да е дело, в какъвто и да е разум, то в тази минута, само в тази минута се чувства - духовно се усеща особената помощ Божия или по-скоро Неговото познание и силата на Неговото действие в душата. Аз не заемам сила от никъде, боя се да оживя своята самост, боя се от тази отрова, разлята във всяко човешко добро - и поради това понякога изнемогвам под своята жива немощ. Но точно тя ми ходатайства пред онази жива Сила, за която единствено въжделее моята душа. При такова състояние голям страх обзема душата, погибелта е в нея и във всичко, което я обкръжава, а спасението е в тази Воля, която тя смее да постига, или да насилва със своята молба. Страхът изпълва дълбините й.
13 февруари 1871 г.
Господ ни изпраща скърби на земята и те ни откъсват от земята или по-точно от излишните пристрастия към всичко земно. Значи и скърбите са дар Божий. Защо не ги приемаме с такава благодарност, с каквато приемаме радостите? Не е ли поради греховността на нашето сърце, неспособно да се отрече от всичко и да търси единствено волята Божия? Ако сте забелязали, аз избягвам да говоря за молитвата, защото самата аз я нямам. Но не искам да оставя безответни вашите въпроси, ще изкажа моите понятия, за да ги поправите, ако забележите неправилност в тях. Аз казах: "Ти Сам си спасение на моята душа - казах, и ще произнеса тези думи буквално, вярвайки, че това е така, но постигането му е по-високо от нашето мислене. Вие казвате: "Усвояването от душата на Христовото име - това вече е нейното спасение." Не, това някак не е така. Спасението на душата е в силата Божия, действаща чрез това име на нашата душа, усвоила в себе си пълното съзнание за своята греховност. Добре е казал владиката (Св. Игнатий Брянчанинов) - да не приемаме мисли по време на молитва, и най-вече да не им се доверяваме. Когато сърцето започне да съчувства на ума, от състоянието на своето самопознание идва в чувство на духовно умиление, и тогава влизат в душата различни разбирания и всички те разцъфтяват не в ума - поради което се наричат духовни познания (разумения) или видения - а не мисли; те са нелъжовни и надвременни, но стават достояние на душата в резултат от нейното състояние и я въвеждат в познание, което превишава нейната естествена мяра. Но всичко това е Божие, а нашето, единствено свойственото на нас, е разбирането на своята греховност и вярата в Господа, Който ни спасява, Когото ще призоваваме в смирение, оставяйки на Неговата воля нашето спасение. По време на правилото аз се старая да удържа вниманието си изключително в Иисусовата молитва. Понякога при голяма разсеяност и невнимание обръщам внимание на четенето на каноните на Божията Майка и на светиите, но с цел да насоча вниманието си към молитвата, а не за да се обърна от молитвата към четенето. Когато умът е насочен към молитвата, може да се внимава и в четенето, без да се оставя молитвата. Ако в молитвата ни имаше по-малко чувственост, всичко би я допълвало, а сега понякога й пречат и каноните, и богослужението и са ни нужни за събраността ни тъмни килии - като моята, която е в градината и която аз наричам своя немощ - и мълчание, безмълвие. Но всичко това са временни пособия, на мен нищо не ми помага така, както самият живот. Макар целта в живота да е отречението, пътят към което е самоотверженото изпълнение на Божиите заповеди, греховният закон направлява всяко действие към своята цел и в тази борба душата силно бедства. Господ, лекуващият немощта на чувствата чрез горчивите житейски обстоятелства по мярата на отречението съобщава на душата невидима сила и познание на Неговия Промисъл. Там се уча да познавам своите немощи, да познавам и Господа, там Господ освобождава душата ми от дебелостта й и съобщава духовните познания, така че и на молитва се уча от самия живот. Мисля, че за молитвата е нужна чистота на душата, а тя се придобива със самоотвержена дейност по заповедите Христови.
Източник: из книгата "Пътят на немечтателното духовно дело", издава манастир "Св. Вмчк Георги Зограф"