Брак ли е гражданският брак?

3.jpg

Пре­ди из­вес­т­но вре­ме у нас се за­го­во­ри за въз­мож­ност­та граж­дан­с­ки­ят и цър­ков­ни­ят брак  да имат ед­нак­ва стой­ност пред за­ко­на. Чу­ха се мно­го “за” и “про­тив”, но та­ка или ина­че, граж­дан­с­ки­ят брак все още е за­дъл­жи­те­лен за стра­на­та ни и же­ла­е­щи­те да склю­чат цър­ко­вен брак са при­ну­де­ни да се же­нят по два пъ­ти, чес­то в един и съ­щи ден ­ спо­ред граж­дан­с­ки­те и спо­ред цър­ков­ни­те ус­та­но­вле­ния.

Ед­ни го пра­вят не по­ра­ди го­ля­ма рев­ност по Бо­га, а прос­то за­що­то цър­ков­ни­ят брак е ня­как “по-пи­щен, тайн­с­т­вен, ро­ман­ти­чен, ат­рак­ти­вен” или за­що­то и дру­ги­те го пра­вят... Дру­ги от­да­ват ке­са­рю ке­са­ре­во­то, а пос­ле Бо­жи­е­то ­ на Бо­га, убе­де­ни, че без бла­го­дат­та Бо­жия ня­ма да по­не­сат теж­кия кръст, кой­то по­е­мат.

Но то­ва, че пре­по­ръч­ва на сво­и­те вяр­ва­щи да сключ­ват и цър­ко­вен брак ос­вен за­дъл­жи­тел­ния граж­дан­с­ки, зна­чи ли, че Цър­к­ва­та не за­чи­та граж­дан­с­кия ка­то та­къв, че го счи­та за не­дейс­т­ви­те­лен? Плод на съв­ре­мен­ност­та, на ней­ния плу­ра­ли­зъм и от­с­тъп­ле­ние от вя­ра­та ли е граж­дан­с­ки­ят брак? Ако ед­на се­мей­на двой­ка е склю­чи­ла брак пре­ди 30-40 го­ди­ни, жи­ве­ли са тол­ко­ва го­ди­ни в съг­ла­сие, тър­пе­ли са си един дру­ги­му те­го­ти­те, от­г­ле­да­ли са де­ца и вну­ци... ­ те­зи хо­ра же­не­ни ли са, ако не са се вен­ча­ли, по­не­же “вре­ме­то бе­ше та­ко­ва”? В блуд ли са жи­ве­ли през те­зи го­ди­ни?

Брак ли е граж­дан­с­ки­ят брак за Хрис­то­ва­та цър­к­ва?

За да по­лу­чим за­до­во­ли­те­лен от­го­вор на то­зи въп­рос, тряб­ва да се вър­нем на­зад в ис­то­ри­я­та и да ви­дим как древ­на­та хрис­ти­ян­с­ка Цър­к­ва е въз­п­ри­е­ма­ла склю­че­ни­те спо­ред ста­ро­за­вет­на­та юдейс­ка тра­ди­ция бра­ко­ве и склю­че­ни­те съг­лас­но прав­на­та уред­ба на Рим­с­ка­та им­пе­рия.

Мо­же би тряб­ва да се за­пи­та­ме и: как­во пра­ви един брак хрис­ти­ян­с­ки, це­ло­мъд­рен и как­во ­ блу­ден? От фор­ма­та на сключ­ва­не ли се оп­ре­де­ля същ­ност­та на бра­ка, или от от­но­ше­ни­е­то на съп­ру­зи­те един към друг и към Бо­га?

В пър­ви­те осем ве­ка от ис­то­ри­я­та на хрис­ти­ян­с­т­во­то би­ло раз­п­рос­т­ра­не­но раз­би­ра­не­то, че бра­кът е де­ло на вза­им­на­та лю­бов, еди­но­мис­лие и съг­ла­сие на во­ля­та на мъ­жа и же­на­та. И рим­с­ко­то и ви­зан­тийс­ко­то, и граж­дан­с­ко­то и цър­ков­но­то пра­во се ос­но­ва­ва­ли на раз­би­ра­не­то “Consensus facit nuptias” (Еди­но­ду­ши­е­то по­раж­да бра­ка) и аб­со­лют­но пра­во на двой­ка­та би­ло да из­бе­ре фор­ма­та на уза­ко­ня­ва­не на връз­ка­та си.

В за­ко­но­да­тел­с­т­во­то на Рим­с­ка­та им­пе­рия вся­ко пос­то­ян­но по­ло­во съ­жи­тел­с­т­во на пъл­но-прав­ни сво­бод­ни мъж и же­на се счи­та­ло за фак­ти­чес­ки брак и ро­ля­та на дър­жа­ва­та се из­чер­п­ва­ла с то­ва да ре­гис­т­ри­ра фак­та на бра­ка за нуж­ди­те на граж­дан­с­ко­то, се­мей­но­то и нас­лед­с­т­ве­но­то пра­во.

“В съ­жи­тел­с­т­во­то със сво­бод­на же­на тряб­ва да виж­да­ме брак, а не кон­ку­би­нат” ­ пи­ше зна­ме­ни­ти­ят рим­с­ки юрист Мо­дес­тин.

Не та­ка сто­ят не­ща­та при съ­жи­тел­с­т­во с роб, за­що­то со­ци­ал­но­то му по­ло­же­ние не мо­же да га­ран­ти­ра сво­бо­ден из­бор и рав­ноп­рав­ност в съ­жи­тел­с­т­во­то.

За рим­ля­ни­те бра­кът е съг­ла­сие меж­ду две сво­бод­ни в своя из­бор стра­ни, ко­е­то е дос­та прог­ре­сив­но раз­би­ра­не, в срав­не­ние с дру­ги­те ци­ви­ли­за­ции на Древ­ния свят, още по­ве­че, че ут­вър­ж­да­ват мо­но­га­ми­я­та ка­то един­с­т­ве­но за­кон­на фор­ма на брач­но съ­жи­тел­с­т­во.

За срав­не­ние: при ста­ро­за­вет­ния юдейс­ки брак най-важ­но­то е оси­гу­ря­ва­не­то на по­том­с­т­во ­ цел, ко­я­то оп­рав­да­ва­ла и мно­го­жен­с­т­во­то (3 Цар. 11:3), и кон­ку­би­на­та (Бит. 16:1-3), и ле­ви­ра­та (Бит. 38:8). То­ва са все не­ща, сре­щу ко­и­то ран­на­та хрис­ти­ян­с­ка Цър­к­ва взе­ма стро­ги мер­ки още в пър­ви­те ве­ко­ве от ос­но­ва­ва­не­то си (17 ап. пр.; Вас. Вел. 4, 80 пр.).    

За­ко­но­да­тел­с­т­во­то на хрис­ти­ян­с­ка Ви­зан­тия до края на IХ век не се раз­ли­ча­ва от рим­с­ко­то. Спо­ред кон­с­ти­ту­ци­я­та на им­пе­ра­то­ри­те Те­о­до­сий и Ва­лен­тин (428 г.), за да е дейс­т­ви­те­лен един брак, не са нуж­ни ни­то брач­ни да­ро­ве, ни­то до­ку­мен­ти, ни­то как­во­то и да е тър­жес­т­во, а бра­кът на рав­ноп­рав­ни хо­ра по­лу­ча­ва дейс­т­ви­тел­ност вслед­с­т­вие на тях­но­то вза­им­но съг­ла­сие и на­деж­д­ност­та на сви­де­те­ли­те. Ед­ва Юс­ти­ни­ан в 74 но­ве­ла (гл. 5) при­да­ва на брач­на­та клет­ва пред Биб­ли­я­та стой­ност­та на фа­кул­та­тив­на фор­ма на брак на­рав­но с при­е­ти­те до­то­га­ва граж­дан­с­ки фор­ми. А в за­ко­но­да­тел­ния сбор­ник “Ек­ло­га” на им­пе­ра­то­ри­те ико­но­бор­ци Лъв III Исав­ря­нин и Кон­с­тан­тин V Коп­ро­ним за пър­ви път се спо­ме­на­ва за цър­ков­но­то бла­гос­ло­ве­ние ка­то за ед­на от юри­ди­чес­ки­те фор­ми за сключ­ва­не на брак, на­рав­но с ро­ди­тел­с­ко­то съг­ла­ше­ние, сви­де­тел­с­т­во­то на при­я­те­ли и под­пис­ва­не­то на спе­ци­а­лен до­ку­мент. По съ­щия на­чин, ка­то за фа­кул­та­тив­на фор­ма на брак, го­во­рят за учас­ти­е­то на Цър­к­ва­та в бра­ко­съ­че­та­ни­е­то и по-къс­ни­те за­ко­ни на ви­зан­тийс­ки­те им­пе­ра­то­ри “По­лих­рон” (879 г.), “Епа­на­го­га” (886 г.) и в “Син­таг­ма­та на Вал­та­сар” (1335 г.), къ­де­то че­тем: “Брак се сключ­ва пос­ред­с­т­вом бла­гос­ло­ве­ние, вен­ча­ние или пос­ред­с­т­вом до­го­вор.”

Древ­на­та цър­к­ва и бра­кът.

Ос­но­вен из­точ­ник на цър­ков­но­то уче­ние за бра­ка е Биб­ли­я­та, спо­ред ко­я­то бра­кът е ус­та­но­вен от Са­мия Бог още в рая (Бит. 2:22-24; Мат. 19:6). Пър­ва­та брач­на двой­ка е но­си­тел на вис­ша­та зем­на власт, су­ве­ре­ни, на ко­и­то е под­чи­нен це­ли­ят ос­та­нал свят (Бит. 1:28). Ни­къ­де в Биб­ли­я­та не се от­к­ри­ват по­дат­ки, че бра­кът е про­дукт на Цър­к­ва­та или на дър­жа­ва­та, а нап­ро­тив, се­мейс­т­во­то е пър­ва­та фор­ма на Цър­к­ва­та ­ “мал­ка цър­к­ва”, как­то я на­ри­ча св. Йо­ан Зла­то­уст, и в съ­що­то вре­ме ­ на­ча­ло на дър­жа­ва­та, тъй ка­то вся­ка власт на чо­век над чо­века за­поч­ва от ду­ми­те на Бо­га за власт­та на мъ­жа над же­на­та (вж. Бит. 3:16). Та­ка че, как­то от­бе­ляз­ва проф. Тро­иц­кий, ро­ля­та на Цър­к­ва­та и дър­жа­ва­та по от­но­ше­ние на бра­ка не е в не­го­во­то сключ­ва­не, а в кон­с­та­та­ци­я­та му ка­то ве­че съ­щес­т­ву­ващ факт (вж. “Хрис­тиан­с­кая фи­ло­со­фия  бра­ка” проф. С. В. Тро­иц­кий).

Ако вни­ма­тел­но про­че­тем еван­ге­ли­е­то по Йо­ан 2:1-11, къ­де­то се раз­каз­ва за сват­ба­та в Ка­на Га­ли­лейс­ка, ще за­бе­ле­жим, че там не се спо­ме­на­ва за как­во­то и да е учас­тие на Гос­под Иисус Хрис­тос в об­ре­да по сключ­ва­не­то на бра­ка. Хрис­тос и апос­то­ли­те не сключ­ват бра­ка, а ид­ват на брач­ния пир ка­то гос­ти и със са­мо­то си при­със­т­вие оказ­ват приз­на­ние на ста­ро­за­вет­ния ин­с­ти­тут на бра­ка от стра­на на но­во­за­вет­на­та Цър­к­ва.

По съ­щия на­чин се от­на­ся към за­ва­ре­ни­те фор­ми на бра­ка и Древ­на­та хрис­ти­ян­с­ка цър­к­ва. И по вре­ме­то на го­не­ни­я­та, и след ка­то хрис­ти­ян­с­т­во­то ста­ва дър­жав­на ре­ли­гия, Цър­к­ва­та въз­п­ри­е­ма оп­ре­де­ле­ни­е­то на рим­с­ко­то пра­во за бра­ка и за­ва­ре­ни­те фор­ми за уза­ко­ня­ва­не­то му, приз­на­ва ги, но ги из­пъл­ва с но­во съ­дър­жа­ние. В “Апо­ло­ги­я­та” на цър­ков­ния пи­са­тел от II в. Ати­на­гор към им­пе­ра­тор Марк Ав­ре­лий (гл. 33), нап­ри­мер, се каз­ва: “Все­ки от нас счи­та за своя съп­ру­га же­на­та, за ко­я­то се е оже­нил съг­лас­но из­да­де­ни­те от вас за­ко­ни.” В хрис­ти­ян­с­кия па­мет­ник от II в. “Пос­ла­ние към Ди­ог­нет”, ав­то­рът пи­ше: “Те, т. е. хрис­ти­я­ни­те, сключ­ват брак, как­то всич­ки.” Св. Ам­в­ро­сий Ме­ди­о­лан­с­ки каз­ва, че хрис­ти­я­ни­те си взи­мат же­на съг­лас­но “Таб­ли­ци­те”, т. е. по рим­с­ки­те за­ко­ни, из­ло­же­ни в таб­ли­ци. Та­ко­ва от­но­ше­ние към граж­дан­с­кия брак от­к­ри­ва­ме и в дру­ги ав­то­ри­тет­ни учи­те­ли на Цър­к­ва­та, и на Из­ток и на За­пад, ка­то св. Йо­ан Зла­то­уст, Вал­са­мон, блаж. Ав­гус­тин, па­па Ни­ко­лай I и др. Цър­к­ва­та при­е­ма­ла ка­то дейс­т­ви­тел­ни бра­ко­ве­те на нех­рис­ти­я­ни след при­е­ма­не на хрис­ти­ян­с­т­во­то, без да изис­к­ват от тях да се же­нят на­но­во спо­ред хрис­ти­ян­с­ките оби­чаи. Тя бе­зус­лов­но при­е­ма­ла за дейс­т­ви­тел­ни граж­дан­с­ки­те бра­ко­ве. Но и Цър­к­ва­та, и дър­жа­ва­та не приз­на­ва­ли тай­ния, не­о­бя­вен и не­ре­гис­т­ри­ран брак, до­ри ако е склю­чен с учас­ти­е­то на све­ще­ник.

То­га­ва, в пър­ви­те ве­ко­ве на хрис­ти­ян­с­т­во­то, как­то и се­га, и в Цър­к­ва­та и в дър­жа­ва­та, бил раз­п­рос­т­ра­нен въз­г­ле­дът, че за дейс­т­ви­тел­ност­та на бра­ка са не­об­хо­ди­ми два фак­то­ра: су­бек­тив­ни­ят ­ еди­но­ду­шие меж­ду мъ­жа и же­на­та, и обек­тив­ни­ят ­ вън­ш­на­та фор­ма, ко­я­то е сви­де­тел­с­т­во пред об­щес­т­во­то, че два­ма­та ве­че са съп­ру­зи.

За Цър­к­ва­та бра­кът е тайн­с­т­во.

“Та­зи тай­на е ве­ли­ка”, тайн­с­т­ве­но еди­не­ние в Лю­бов­та ­ “Ще бъ­дат два­ма­та ед­на плът” (Бит. 2:24; Еф. 5:31-32 ).

Об­ред­на­та стра­на при сключ­ва­не­то на бра­ка по­на­ча­ло ня­ма­ла оп­ре­де­ля­що зна­че­ние. Оп­ре­де­ля­що за бра­ка е от­но­ше­ни­е­то на учас­т­ни­ци­те в не­го, са­ми­те лич­нос­ти. Ако встъп­ва­ли в брак хрис­ти­я­ни, то и бра­кът им ще е хрис­ти­ян­с­ки, той ще пред­по­ла­га хрис­ти­ян­с­ка от­го­вор­ност и от­но­ше­ние, един към друг и към Бо­га. Бра­кът меж­ду хрис­ти­я­ни пред­по­ла­га уси­ли­я­та и на два­ма­та, под­ви­за­вай­ки се, да пос­тиг­нат еди­не­ние един с друг и с Гос­по­да. Два­ма­та ка­то се под­к­ре­пят един друг ­ да нап­ред­ват по пъ­тя на бла­го­чес­ти­е­то и да пос­тиг­нат спа­се­ние. За­ра­ди та­зи ви­со­ка цел хрис­ти­я­ни­те се нуж­да­ят не са­мо от юри­ди­чес­ка ва­лид­ност на бра­ка си, но и от мо­лит­ве­на­та под­к­ре­па на Цър­к­ва­та и от ос­ве­ща­ва­ща­та и ук­ре­пя­ва­ща и до­пъл­ва­ща на­ша­та не­мощ Бо­жия бла­го­дат. За­то­ва, ако ня­ма ка­но­нич­ни преч­ки, вяр­ва­щи­те са тър­се­ли и тър­сят бла­го­дат­но­то ос­ве­ща­ва­не на бра­ка си в тайн­с­т­во­то Вен­ча­ние и Цър­к­ва­та по­ощ­ря­ва то­ва.

Съ­щев­ре­мен­но Цър­к­ва­та ни­ко­га не е счи­та­ла граж­дан­с­кия брак за не­що сквер­но или не­дейс­т­ви­тел­но, а го е приз­на­ва­ла и ува­жа­ва­ла ка­то ин­с­ти­ту­ция. Не граж­дан­с­кият брак ка­то фор­ма на уза­ко­ня­ва­не сам по се­бе си е блуд­с­т­во, не фор­ма­та на сключ­ва­не оп­ре­де­ля един брак ка­то блу­ден или це­ло­мъд­рен, а на­чи­нът, по кой­то мъ­жът и же­на­та под­хож­дат към не­го.

Блу­ден е без­път­ни­ят съ­юз, раз­пи­ля­ващ и ос­к­вер­ня­ващ лю­бов­та чрез су­ет­ни же­ла­ния, страс­ти, при­щев­ки, ув­ле­че­ния, его­и­зъм, его­цен­т­ри­зъм. Съ­юз, в кой­то ня­ма жер­т­ве­но се­бе­от­да­ва­не и ре­ши­мост до­ри и ду­ша­та си да от­да­деш за доб­ру­ва­не­то на дру­гия.

Нап­ро­тив, це­ло­мъд­ре­ни­ят брак има за цел Бо­га и еди­не­ни­е­то в Не­го.

И та­ка: как да пос­тъ­пят съп­ру­зи, ко­и­то имат дъл­го­го­ди­шен граж­дан­с­ки брак и до­кол­ко­то им е би­ло по си­ли­те, са жи­ве­ли във вза­им­на лю­бов и тър­пи­мост?

Ако и два­ма­та имат съг­ла­сие по въп­ро­си­те за вя­ра­та ­ да оти­дат в хра­ма и да ос­ве­тят съ­ю­за си в тайн­с­т­во­то брак, та за­нап­ред да имат за под­кре­па и упо­ва­ние ук­ре­пя­ва­ща­та и ос­ве­ща­ва­ща Бо­жия бла­го­дат, ко­я­то въз­пъл­ва на­ши­те не­мо­щи.

Ако еди­ни­ят от съп­ру­зи­те се съп­ро­тив­ля­ва, дру­ги­ят да не го на­сил­ва и при­нуж­да­ва, а да ува­жи ре­ше­ни­е­то му. Да вяр­ва, че чрез тър­пе­ни­е­то, кро­тост­та, ми­ра, всеп­ро­ща­ва­ща­та, бе­зус­лов­на и не­от­па­да­ща лю­бов на еди­ния ­ и два­ма­та ще се спа­сят, за­то­ва с уд­во­е­но усър­дие да дер­зае да ги пос­ти­га.

В Пър­во­то пос­ла­ние до Ко­рин­тя­ни (7 гл. 12-16 ст.) св. ап. Па­вел се об­ръ­ща към вяр­ва­щи­те, ко­и­то имат не­вяр­ва­щи съп­ру­зи. Тук апос­то­лът яв­но го­во­ри за склю­че­ни спо­ред граж­дан­с­ки­те за­ко­ни бракове, за­що­то те­зи “не­по­вяр­ва­ли”, ко­и­то са про­тив вя­ра­та, ед­ва ли ще да са нап­ра­ви­ли ком­п­ро­ми­са, да ос­ве­тят бра­ка си в Цър­к­ва­та, са­мо за да уго­дят на съп­ру­зи­те си. Въп­ре­ки то­ва апос­то­лът уве­ря­ва, че та­къв съ­юз мо­же да бъ­де спа­си­те­лен не са­мо за вяр­ва­щия, а и за не­вяр­ва­щия съп­руг, кой­то чрез вяр­ва­щия се ос­ве­ща­ва. “За­що­то не­по­вяр­вал мъж би­ва ос­ве­тен чрез вяр­ва­ща­та же­на, и не­по­вяр­ва­ла же­на би­ва ос­ве­те­на чрез вяр­ва­щия мъж; инак, де­ца­та ви би­ха би­ли не­чис­ти, а се­га те са све­ти... За­що­то, от­де зна­еш, же­но, не ще ли спа­сиш ти мъ­жа? Или, от­де зна­еш, о мъ­жо, не ще ли спа­сиш ти же­на­та?”

Как ста­ва то­ва спа­се­ние, чрез мо­лит­ви­те и по­ка­я­ни­е­то на вяр­ва­щия, чрез съп­ру­жес­ко­то об­ще­ние с не­го или чрез лю­бов­та, ко­я­то ги свър­з­ва... ­ не зная.  Бог знае.

То­ва е тай­на ве­ли­ка.