ДА ВДЪХВАШ ОТ ДИХАНИЕТО НА СВЕТОСТТА - интервю с про­т. Дей­вид Ма­ха­фий, пре­по­да­ва­тел в се­ми­на­ри­я­та “Св. Ти­хон За­дон­с­ки” в САЩ

5.jpg

Има два на­чи­на да за­бе­ле­жиш и оце­ниш не­ща­та, ко­и­то имаш: да ги за­гу­биш или да срещ­неш чо­век, кой­то ня­ма и коп­нее за не­ща­та, ко­и­то ти имаш, но не за­бе­ляз­ваш и не ги це­ниш. Ко­га­то се от­на­ся до Бъл­га­рия и Пра­вос­ла­ви­е­то – оце­ня­ме ги ед­ва ко­га­то сме в чуж­да стра­на с чуж­да ре­ли­гия. То­га­ва най-яс­но осъз­на­ва­ме се­бе си ка­то пра­вос­лав­ни,  за­коп­ня­ва­ме за по­о­пу­ше­ни­те ни, но уют­ни  ка­то май­чи­на ут­ро­ба хра­мо­ве, то­га­ва ду­ша­та ни за­жад­ня­ва за бо­гос­лу­же­ни­я­та, за ко­и­то все не ни е ос­та­ва­ло вре­ме в Бъл­га­рия, то­га­ва всич­ко ни е ми­ло, скъ­по, во­пи­е­що нуж­но - ко­га­то ве­че го ня­ма­ме.

То­ва си мис­лех, до­ка­то раз­го­ва­рях с про­то­йе­рей Дей­вид Ма­ха­фий от Аме­ри­кан­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва при по­се­ще­ни­е­то му в стра­на­та ни. Въл­не­ни­е­то, въз­тор­гът, с ко­и­то той го­во­ре­ше за ви­дя­но­то и пре­жи­вя­но­то в пра­вос­лав­на Бъл­га­рия, за кра­со­ти­те, ста­ри­ни­те, ду­хов­ност­та и тра­ди­ци­и­те ни, ме из­пъл­ни с гор­дост и бла­го­дар­ност.

След ня­кол­ко де­на, ко­га­то му по­каз­вах за­бе­ле­жи­тел­нос­ти­те в цен­тъ­ра на Со­фия, “за­бе­ля­зах” кол­ко мно­го хра­мо­ве има в ра­ди­ус от 100 мет­ра око­ло мес­то­ра­бо­та­та ми. Хра­мо­ве, ко­и­то не за­бе­ляз­ва­ме, до­ка­то не ни се на­ло­жи ня­къ­де в чуж­би­на да из­ми­на­ва­ме де­сет­ки и до­ри сто­ти­ци ки­ло­мет­ри, за да стиг­нем до най-близ­кия пра­вос­ла­вен храм.

Срещ­нах отец Дей­вид в Бач­ков­с­кия ма­нас­тир и пър­во­то ми впе­чат­ле­ние от то­зи сна­жен, поч­ти­тел­но зас­та­нал в хра­ма, ду­хов­ник с бла­го из­ра­же­ние бе­ше – рус­ки ду­хов­ник до­шъл на пок­ло­не­ние. За­ин­т­ри­гу­вах се от лич­ност­та му, ко­га­то раз­б­рах, че е аме­ри­ка­нец, из­б­рал пра­вос­ла­ви­е­то за своя ре­ли­гия, на­чин на жи­вот и слу­же­ние.

Отец Дей­вид е пре­по­да­ва­тел в се­ми­на­ри­я­та “Св. Ти­хон За­дон­с­ки” в САЩ, ща­та Пен­сил­ва­ния, по срав­ни­тел­но ре­ли­ги­оз­на­ние, съв­ре­мен­ни ре­ли­ги­оз­ни уче­ния и фи­ло­со­фия и за­веж­да пра­вос­лав­на ено­рия в бли­зост до се­ми­на­ри­я­та. Вдо­вец от ед­на го­ди­на, ба­ща на че­ти­ри де­ца.

Ро­ден в се­мейс­т­во на ме­то­дис­ти и из­ра­съл с та­зи вя­ра, но ко­га­то ка­то юно­ша му пред­ло­жи­ли да ста­не по­мощ­ник на пас­то­ра и сам да се под­гот­ви за та­ко­ва слу­же­ние, ка­зал “не”.

- Не знам за­що – приз­на­ва той, – не мо­га да го обяс­ня и за се­бе си, тъй ка­то чув­с­т­вах, че точ­но то­ва е, ко­е­то ис­кам да пра­вя.

По-къс­но в ко­ле­жа сам изу­ча­вал все­въз­мож­ни ре­ли­гии, ду­хов­нос­ти, уче­ния… и ко­га­то бъ­де­ща­та му съп­ру­га му пред­ла­га да го за­ве­де в ней­на­та цър­к­ва, той без ко­ле­ба­ние се съг­ла­ся­ва. Та­ка по­па­да в ед­на мал­ка сел­с­ка пра­вос­лав­на цър­к­ва с раз­ме­ри­те на не­го­ля­ма стая – цър­к­ва­та “Св. Пе­тър и Па­вел” в гр. Urey, Пен­сил­ва­ния. Пом­ни още чув­с­т­во­то, ко­е­то го из­пъл­ни­ло при вли­за­не­то в то­зи храм. Чув­с­т­во, ко­е­то не мо­же точ­но да опи­ше, но за ко­е­то най-близ­ка­та ду­ма спо­ред не­го е “страх”.

- Чув­с­т­вах ед­нов­ре­мен­но прив­ли­ча­не и от­б­лъс­к­ва­не, ка­то да по­пад­неш на мно­го свя­то мяс­то, къ­де­то не си дос­то­ен да бъ­деш.

- Ка­то с Ма­рия Еги­пет­с­ка – вмет­нах.

- Да – зас­мя се, – са­мо де­то аз все пак ус­пях да вля­за в хра­ма.

Вля­зъл и до­ри не по­мис­лял да из­ли­за от там. В то­зи храм през 1973 г. се же­ни на 21-го­диш­на въз­раст за мо­ми­че­то, ко­е­то го за­ве­ло там, в то­зи храм бил кръс­тен, пос­т­ри­ган за че­тец, ръ­ко­по­ло­жен за дя­кон, там нав­ля­зъл в ис­ти­ни­те и в тайн­с­т­ва­та на све­то­то Пра­вос­ла­вие.

- Ка­то ме­то­дист смя­тах, че мно­го доб­ре поз­на­вам Биб­ли­я­та и бо­гос­ло­ви­е­то, но отец Ра­фа­ил Раз­дил­с­кий (та­ка се каз­вал све­ще­ни­кът от рус­ки про­из­ход при хра­ма) ви­на­ги ус­пя­ва­ше да ме убе­ди в пра­во­та­та си, а аз ка­то бу­ен и са­мо­на­де­ян мла­деж не оби­чах да гу­бя – смее се отец Дей­вид, – за­то­ва си тръг­вах и про­дъл­жа­вах да че­та с още по-го­ля­мо нас­тър­ве­ние.

Не приел веднага православната вяра. Със сър­це­то си не­по­ко­ле­би­мо чув­с­т­вал, че то­ва е не­го­ва­та ре­ли­гия, то­ва е не­го­ва­та Цър­к­ва, но с ума си ис­кал да бъ­де убеж­да­ван. Бо­гос­лов­с­ки­те му спо­ро­ве с оте­ца про­дъл­жи­ли це­ли две го­ди­ни. По­ня­ко­га осъм­вал в раз­го­во­ри и от до­ма на све­ще­ни­ка оти­вал нап­ра­во на ра­бо­та.

Впро­чем съп­ру­га­та му би­ла про­тив кръ­ще­ни­е­то. Бо­я­ла се да не я об­ви­нят ро­ди­те­ли­те му, че под ней­но вли­я­ние се е от­ре­къл от вя­ра­та си. Но въп­ре­ки опа­се­ни­я­та й той при­ел православно кръ­ще­ние през 1975 г. Пре­лом­ни­ят мо­мент би­ло по­се­ще­ни­е­то му в пра­вос­лав­ния ма­нас­тир “Св. Ти­хон За­дон­с­ки” в Из­точ­на Пен­сил­ва­ния, къ­де­то се по­ме­ща­ва ед­но­и­мен­на­та се­ми­на­рия и къ­де­то отец Ра­фа­ил го из­п­ра­тил на пок­ло­не­ние.  Бил оча­ро­ван от бла­го­ле­пи­е­то, бо­гос­лу­же­ни­я­та, вла­ди­ци­те, ко­и­то срещ­нал там, све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те, ат­мос­фе­ра­та…

- То­ва бе­ше ся­каш друг свят, не­зе­мен – връ­ща се в спо­ме­ни­те си той.

По­се­тил ма­нас­ти­ра през май 1975 г., а при­ел кръ­ще­ние през ок­том­в­ри съ­ща­та го­ди­на.

Пит­с­бър­г­с­ки ар­хи­е­пис­коп Ки­рил Йон­чев го пос­т­ри­гал за че­тец, а след ка­то за­вър­шил курс за дя­ко­ни, го ръ­ко­по­ло­жил и за дя­кон. По­ра­ди мал­ко­то и от­да­ле­че­ни се­ми­на­рии в Аме­ри­ка има прак­ти­ка оп­ре­де­ле­ни све­ще­ни­ци да обу­ча­ват бо­гос­лов­с­ки и прак­ти­чес­ки, ка­то час­т­ни уче­ни­ци, же­ла­е­щи­те да при­е­мат дя­кон­с­ко слу­же­ние. В про­дъл­же­ние на 12 го­ди­ни отец Дей­вид бил дя­кон на дя­до Ки­рил. Бил до­во­лен от слу­же­ни­е­то си и мо­же би щял да си ос­та­не дя­кон цял жи­вот и чак ка­то се пен­си­о­ни­ра да при­е­ме све­щен­с­т­во. Ра­бо­тел ка­то ме­ни­д­жър-про­даж­би в ав­то­мо­бил­на­та ин­дус­т­рия и пе­че­лел мно­го доб­ре. Но вед­нъж, връ­щай­ки се от цър­к­ва, къ­де­то би­ли слу­жи­ли Ака­тист към Гос­под Иисус Хрис­тос за вся­ка прос­ба, же­на му го по­пи­та­ла: “Ти мис­лил ли си ня­ко­га да за­вър­шиш се­ми­на­ри­я­та и да ста­неш све­ще­ник?”

- То­га­ва раз­б­рах, че дъл­бо­ко в се­бе си точ­но то­ва съм ис­кал и към то­ва съм се стре­мял, че то­ва е от­го­во­рът на мо­лит­ви­те ми към Гос­по­да.

Бог ви­на­ги е при­със­т­вал в жи­во­та ми. Жи­во­тът ми е из­пъс­т­рен със сви­де­тел­с­т­ва за Не­го­во­то при­със­т­вие и под­к­ре­па – ка­за отец Дей­вид и ми раз­ка­за след­ния слу­чай.

След ка­то се оже­ни­ли, дъл­го вре­ме със съп­ру­га­та му ня­ма­ли де­ца. То­га­ва отец Ра­фа­ил им дал ко­пие от гръц­ка ико­на на Прес­ве­та Бо­го­ро­ди­ца, про­чу­та с то­ва, че да­ва че­да на без­дет­ни съп­ру­зи. За­ка­чи­ли та­зи ико­на на сте­на­та в спал­ня­та си и дни след то­ва им раз­ре­ши­ли да си оси­но­вят де­те. Оси­но­ви­ли си мом­чен­це. Впос­лед­с­т­вие им се ро­ди­ли още три де­ца.

- То­га­ва ре­ших­ме, че е вре­ме да сва­лим та­зи ико­на от сте­на­та и да я по­да­рим на дру­ги нуж­да­е­щи се от Бо­го­ро­дич­на­та под­к­ре­па – усмихва се отец Дей­вид.

Ко­га­то със съп­ру­га­та му взе­ли ре­ше­ние той да за­вър­ши се­ми­на­ри­я­та “Св. Ти­хон”, про­да­ли къ­ща­та, тя за­ми­на­ла с де­ца­та при ро­ди­те­ли­те си, а той – в се­ми­на­ри­я­та. То­ва ста­на­ло през 1991 г. През ля­то­то на 1993 г. рек­то­рът, епис­ко­път на Из­точ­на Пен­сил­ва­ния Гер­ман, кой­то днес ог­ла­вя­ва Аме­ри­кан­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва с тит­ла­та: Ар­хи­е­пис­коп на САЩ и Ка­на­да, го из­ви­кал в ка­би­не­та си, пред­ло­жил му да го ръ­ко­по­ло­жи за све­ще­ник и да му да­де ено­рия бли­зо до се­ми­на­ри­я­та. Отец Дей­вид при­ел. За­вър­шил се­ми­на­ри­я­та със сте­пен ма­гис­тър, за­щи­тил още две ма­гис­т­ра­ту­ри в Уни­вер­си­те­та в Скрен­тън: по схо­лас­ти­чес­ко бо­гос­ло­вие и по фи­ло­со­фия. Из­б­рал то­зи уни­вер­си­тет, за­що­то в не­го се изу­ча­ват из­точ­но­ев­ро­пейс­ки уче­ния (из­точ­но пра­вос­ла­вие).

В Све­то-Ти­хо­нов­с­ка­та се­ми­на­рия за­поч­нал да пре­по­да­ва пър­во фи­ло­со­фия, а по-къс­но и срав­ни­тел­но ре­ли­ги­оз­на­ние и съв­ре­мен­ни ре­ли­ги­оз­ни уче­ния. В съ­ща­та се­ми­на­рия е бил пре­по­да­ва­тел и е за­вър­шил жи­во­та си св. Ни­ко­лай Сръб­с­ки (Ве­ли­ми­ро­вич).

Око­ло 100 сту­ден­ти от Сред­ния из­ток, Гру­зия, Ру­сия, Пол­ша, Ин­дия… се обу­ча­ват в та­зи се­ми­на­рия, чи­я­то най-го­ля­ма си­ла е апо­ло­ге­ти­ка­та на вя­ра­та.

- В Аме­ри­ка се то­ле­ри­рат всич­ки ре­ли­гии, всич­ко е поз­вол­но. А ко­га­то жи­ве­ем в стра­на, къ­де­то пра­вос­лав­ни­те са мал­цин­с­т­во, тряб­ва доб­ре да поз­на­ва­ме вя­ра­та си и да уме­ем да я обяс­ня­ва­ме и за­щи­та­ва­ме от дру­го­мис­ле­щи­те и дру­го­вяр­ва­щи­те – каз­ва о. Дей­вид. - Ние по­ла­га­ме мно­го уси­лия да обу­ча­ва­ме на­ши­те сту­ден­ти как да да­ват от­го­вор за вя­ра­та си пред раз­лич­ни хо­ра: пред­с­та­ви­те­ли на раз­лич­ни ре­ли­гии, на сек­ти, как­то и на хо­ра, ко­и­то се ин­те­ре­су­ват от ду­хов­ност­та, но от­х­вър­лят цър­к­ва­та и кул­та.

В България о. Дей­вид пред­по­чи­та да ви­ди по-мал­ко, но да има въз­мож­ност “да по­чув­с­т­ва”. По вре­ме първото си посещение в страната ни той по­се­ти Бач­ков­с­кия ма­нас­тир и при­със­т­ва на хи­ро­то­ни­я­та на не­го­вия игу­мен, взе учас­тие във ве­чер­на­та служ­ба в плов­див­с­кия храм “Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но” и в Ли­тур­ги­я­та в “Св. Ма­ри­на”, пок­ло­ни се в Ара­пов­с­кия ма­нас­тир, в сто­лич­ни­те хра­мо­ве “Св. Со­фия”, ро­тон­да­та “Св. Ге­ор­ги”, “Св. Не­де­ля”, “Св. Пет­ка – Ста­ра”… Тази година  той повторно посети страната ни, за да вземе участие в празненствата по повод  първото прославление на св. Баташки мъченици.

- Усе­ща­не­то бе­ше тол­ко­ва сил­но, че мо­га да го срав­ня са­мо с пър­ва­та ми сре­ща с Пра­вос­ла­ви­е­то и пър­во­то ми по­се­ще­ние в ма­нас­ти­ра “Св. Ти­хон”. Нав­ся­къ­де ме при­е­ма­ха с не­под­п­ра­ве­на брат­с­ка лю­бов, при­е­ха ме в със­лу­же­ние и про­я­ви­ха тър­пе­ние към ме­не. В то­ва със­лу­же­ние на­ис­ти­на усе­щах уни­вер­сал­ност­та и един­с­т­во­то на Пра­вос­ла­ви­е­то. И зву­че­не­то на ви­зан­тийс­ко­то пе­е­не, бо­го­мол­ци­те, хра­мо­ве­те… Не зна­ех да­ли съм на Зе­мя­та или на Не­бе­то!
Тук, в Бъл­га­рия, про­у­мях ду­ми­те от въз­г­ла­са по вре­ме на Ве­ли­кия вход „бла­го­чес­ти­вия … на­род”. Тук бла­го­чес­ти­е­то е мно­го ви­со­ко и се усе­ща нав­ся­къ­де. Не мо­жеш да нап­ра­виш и крач­ка, без там да е стъп­вал све­тия, зе­мя­та ви е на­по­е­на с кръв­та на мъ­че­ни­ци, във въз­ду­ха се усе­ща дъ­хът на нез­най­ни све­тии… Усе­ща­не­то е не­ве­ро­ят­но! – за­дъх­ва се от въл­не­ние о. Дей­вид. – Тук тол­ко­ва се на­си­щах с ду­хов­на хра­на, че ня­мах нуж­да от фи­зи­чес­ка. А аз оби­чам да си по­хап­вам – спо­де­ля той.

Нап­ра­ви­ло му е впе­чат­ле­ние, че хо­ра­та в хра­ма не прос­то при­със­т­ват на бо­гос­лу­же­ни­е­то, а ре­ал­но учас­т­ват в не­го, мо­лей­ки се.

- Ли­тур­ги­я­та свър­ш­ва, а хо­ра­та ис­кат още мо­лит­ва! Вмес­то ка­то нас в Аме­ри­ка да оти­дат да по­хап­нат и да пи­ят ка­фе, ос­та­ват за во­дос­ве­ти, за пе­тох­ле­бия, мас­лос­ве­ти…

Сил­но впе­чат­ле­ние е ос­та­ви­ло у не­го пок­ло­не­ни­е­то му в Ара­пов­с­кия ма­нас­тир, къ­де­то има са­мо един мо­нах - усър­ди­е­то и тър­пе­ни­е­то, с ко­е­то то­зи мо­нах вър­ши пос­лу­ша­ни­е­то си, жи­вее с проб­ле­ми­те на ма­нас­ти­ра, мо­ли се, слу­жи в хра­ма…

- Ис­ка се на­ис­ти­на го­ля­ма вя­ра и сми­ре­ние, за да слу­жиш на Бо­га, да се мо­лиш за хо­ра­та до­ри ко­га­то си сам в хра­ма и са­мо Бог виж­да тво­е­то усър­дие – смя­та о. Дей­вид - Бих ис­кал да мо­га да ка­жа не­що яс­но и крат­ко за впе­чат­ле­ни­я­та ми от Бъл­га­рия, но не мо­га… Ос­вен ду­хов­но се чув­с­т­вам и емо­ци­о­нал­но свър­зан с та­зи зе­мя. При­ел съм дя­кон­с­ко ръ­ко­по­ло­же­ние от бъл­га­рин, а ко­га­то съп­ру­га­та ми се раз­бо­ля, мои ено­ри­а­ши от Бъл­га­рия про­я­ви­ха със­т­ра­да­ние и  пред­ло­жи­ха да за­пи­шат служ­би за нея в Бъл­га­рия. Та­ка че в бъл­гар­с­ки хра­мо­ве бъл­га­ри са се мо­ле­ли за бол­на­та ми съп­ру­га, до­ка­то ние сме би­ли в да­леч­на Аме­ри­ка. Пър­ва­та ико­на, ко­я­то ви­дях след ка­ца­не­то ми на ле­ти­ще „Со­фия”, при по­се­ще­ни­е­то ми в Дол­но­ло­зен­с­кия ма­нас­тир “Св. Пе­тър и Па­вел”,  бе­ше ико­на­та на ней­на­та не­бес­на зак­рил­ни­ца – св. Ека­те­ри­на.

Отец Дей­вид пи­ше книга “Being a Being in the Being of God”. Мо­ля го да ми ка­же не­що по­ве­че за нея и за то­ва: как­во мо­же да на­ка­ра един съв­ре­ме­нен мо­де­рен чо­век, кой­то има всич­ко, да из­бе­ре Пра­вос­ла­ви­е­то – тра­ди­ци­он­но смя­та­но от ня­кои за кон­сер­ва­тив­но ве­ро­из­по­ве­да­ние, ко­е­то по-ско­ро мо­же да се от­не­се към ми­на­ло­то, от­кол­ко­то към нас­то­я­ще­то и бъ­де­ще­то.

- Иде­я­та, ко­я­то из­ла­гам в та­зи кни­га, е, че все­ки чо­век по сво­я­та същ­ност е пра­вос­ла­вен, не­за­ви­си­мо да­ли го осъз­на­ва, или не – каз­ва отец Дей­вид. - Еван­ге­ли­е­то раз­каз­ва за един бо­гат млад чо­век, кой­то, ма­кар да не е ка­за­но из­рич­но, но се под­раз­би­ра, че е имал всич­ко: бо­гат­с­т­во, имо­ти, мла­дост, здра­ве, ро­ди­те­ли, ко­и­то дъл­бо­ко по­чи­тал, ува­же­ние, власт, въз­мож­нос­ти… Но дъл­бо­ко в сър­це­то си то­зи млад чо­век усе­щал, че всич­ко ко­е­то има е пре­ход­но, ми­мо­лет­но, че не му но­си ра­дост, че не е на­ме­рил за се­бе си фор­му­ла­та за пъл­но­та и веч­ност. То­зи млад чо­век е имал щас­ти­е­то да срещ­не Хрис­та и да Му за­да­де въп­ро­са, кой­то го из­мъч­вал: “Учи­те­лю – по­пи­тал, – как­во да нап­ра­вя, за да нас­ле­дя жи­вот ве­чен?” И Гос­под му от­го­во­рил как­во е “ед­но­то не­що”, ко­е­то не му дос­ти­га.
Все­ки чо­век има свое “ед­но не­що”, ко­е­то не му дос­ти­га, до­ри ако при­вид­но има всич­ко. Не­за­ви­си­мо как си стиг­нал до Пра­вос­ла­ви­е­то – слу­чай­но, вслед­с­т­вие на упо­ри­ти лич­ни тър­се­ния или по пътя на от­ри­ца­ни­е­то – още при пър­вия си до­сег с не­го със сър­це­то си усе­щаш, че то е оно­ва  не­що, ко­е­то из­веж­да чо­ве­ка на Пъ­тя на Ис­ти­на­та и ни во­ди към Ис­тин­с­кия Жи­вот, Жи­вот в Бо­га, че в не­го ще на­ме­риш пъл­но­та­та на би­ти­е­то си и вечността. Въп­ро­сът е да­ли си го­тов да зап­ла­тиш це­на­та; ще се прос­тиш ли с до­се­гаш­ни­те си при­те­жа­ния, раз­би­ра­ния, пред­с­та­ви, цен­ност и при­о­ри­те­ти; го­тов ли си да ос­та­виш всич­ко ста­ро и да пос­лед­ваш Хрис­та.