НЕПОДВИЖНИ

1 Сеп­тем­в­ри, Но­ва го­ди­на  или „на­ча­ло­то на ин­дик­та“.

Ако ние за­поч­ва­ме с мо­лит­ва все­ки нов ден, кол­ко по-не­о­б­хо­ди­мо, умес­т­но и оп­рав­да­но е да на­че­ва­ме в име­то Бо­жие ед­на но­ва го­ди­на, да из­п­ро­сим от Гос­по­да­ря на вре­ме­на­та и го­ди­ни­те да бла­гос­ло­ви „ве­нец ле­та бла­гос­ти Сво­ея“.

Съ­щия ден Цър­к­ва­та чес­т­ва и св. Си­ме­он Стъл­п­ник. То­зи ди­вен Бо­жи угод­ник жи­вял в IV век. Той пре­ка­рал де­сет­ки го­ди­ни на един стълп (ви­со­ка от­к­ри­та пос­т­рой­ка ­ не­що ка­то ку­ла), из­ло­жен на ат­мос­фер­ни­те про­ме­ни, пре­би­ва­вай­ки в пост, усър­д­на мо­лит­ва, изу­ча­ва­не на сло­во­то Бо­жие и по­у­ча­вай­ки в пъ­тя на спа­се­ни­е­то мно­зи­на, ко­и­то ид­ва­ли при не­го. Ум­рял в най-дъл­бо­ка ста­рост към 450 го­ди­на. Св. Си­ме­он е чес­т­ван ка­то пок­ро­ви­тел на зе­ме­дел­с­кия труд. Не­го­ви­ят праз­ник е и праз­ник на зе­мя­та, на­ча­ло на се­и­т­бе­ния се­зон. По стар бла­го­чес­тив оби­чай зе­ме­дел­с­ки­те сто­па­ни след вър­шит­ба от­на­сят в цър­к­ва за бла­гос­ло­ве­ние пър­ви­те зър­на от но­вия до­бив. Тия се­ме­на ос­та­ват до са­мия праз­ник. То­зи ден бла­го­чес­ти­ви­ят наш се­яч смес­ва ос­ве­те­ни­те (ли­тур­ги­са­ни) се­ме­на за­е­д­но с оп­ре­де­ле­но­то за по­сев се­ме, за да го хвър­ли след то­ва в нед­ра­та на ра­зо­ра­на­та зе­мя с на­деж­да да по­лу­чи бо­га­та жет­ва. И та­ка, чо­веш­ки­ят труд, съ­е­ди­нен с Бо­жи­я­та по­мощ, с мо­лит­ве­но­то пок­ро­ви­тел­с­т­во на св. Си­ме­он, да­ва на­и­с­ти­на бла­го­да­тен плод.

 8 сеп­тем­в­ри, Рож­дес­т­во Бо­го­ро­дич­но (Мал­ка Бо­го­ро­ди­ца)

То­зи праз­ник се явя­ва ка­то зор­ни­ца на но­во­за­вет­ни­те дни ­ раж­да се оная, ко­я­то ще ро­ди Спа­си­те­ля на све­та.

Тро­пар, гл. 4. „Тво­е­то рож­де­ние, Бо­го­ро­ди­це Де­во, въз­вес­ти ра­дост на ця­ла­та все­ле­на; за­що­то от те­бе из­г­ря Слън­це­то на прав­да­та ­ Хрис­тос Бог наш. Той уни­що­жи прок­ля­ти­е­то (от пър­во­род­ния грях) и ни да­де бла­гос­ло­ве­ние, обез­си­ли смърт­та и ни по­да­ри ве­чен жи­вот“.

 

14 сеп­тем­в­ри, Въз­ди­га­не на чес­т­ния и жи­вот­во­рящ Кръст Гос­по­ден ­ (Кръс­тов­ден)

Пре­ди Хрис­та кръс­тът бил сим­вол на без­чес­тие и по­зор­на смърт, за­що­то на кръст раз­пъ­ва­ли най-го­ле­ми­те прес­тъп­ни­ци. Хрис­тос оба­че ос­ве­тил кръс­та със Сво­я­та из­ку­пи­тел­на смърт. След Хрис­то­ва­та смърт кръс­тът ста­ва сим­вол на жер­т­ве­на лю­бов и по­бе­да над зло­то, сим­вол на Хрис­та и Не­го­во­то де­ло, бе­лег на при­над­леж­ност­та ни към Хрис­то­ва­та цър­к­ва. Днес св. Кръст е най-све­щен и най-по­чи­тан пред­мет за хрис­ти­я­ни­те. Ето нак­рат­ко ис­то­ри­я­та на праз­ни­ка.

По бла­го­чес­ти­во­то нас­то­я­ва­не на св. ца­ри­ца Еле­на, май­ка­та на св. Кон­с­тан­тин Ве­ли­ки, Хрис­то­ви­ят кръст, т.е. съ­щи­ят кръст, на кой­то бил раз­п­нат Спа­си­те­лят, бил от­к­рит, из­ро­вен от зе­мя­та, бли­зо до Гол­го­та. Иеру­са­лим­с­ки­ят пат­ри­арх Ма­ка­рий в при­със­т­ви­е­то на ца­ри­ца Еле­на и на хи­ляд­но мно­жес­т­во хрис­ти­я­ни въз­диг­нал но­во­о­т­к­ри­тия Хрис­тов кръст. При то­ва въз­ди­га­не ця­ло­то мно­жес­т­во пя­ло „Гос­по­ди, по­ми­луй!“ и се пок­ла­ня­ло на кръс­та нис­ко, до­зе­ми. В спо­мен на то­ва имен­но па­мет­но съ­би­тие, ста­на­ло в 326 г., св. Цър­к­ва още в дъл­бо­ка древ­ност е на­ре­ди­ла да се чес­т­ва еже­год­но св. Кръст и да се въз­п­ро­и­з­веж­да из­ди­га­не­то му и ко­ле­ноп­рек­ло­не­ни­е­то на на­ро­да. При пе­е­не­то „Крес­ту Тво­е­му пок­ла­ня­е­м­ся, Вла­ди­ко...“ ние се пок­ла­ня­ме на св. Кръст и го це­лу­ва­ме. 

Праз­ни­кът на Въз­ди­га­не­то на Хрис­то­вия кръст е оп­ре­де­лен за пос­тен в чест на Хрис­то­ви­те стра­да­ния. Съ­щия ден се из­вър­ш­ва во­дос­вет и ено­рийс­ки­те све­ще­ни­ци об­хож­дат до­мо­ве­те на сво­и­те ено­ри­я­ши, за да ги по­ръ­сят. 

Тро­пар, гл. 1. „Спа­си, Гос­по­ди, Тво­и­те лю­де и бла­гос­ло­ви дос­то­я­ни­е­то Си, да­ру­вай на пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­я­ни по­бе­ди над вра­го­ве­те и за­па­зи с кръс­та Си Тво­е­то об­щес­т­во!“

Све­ти­лен на св. Кръст. „Кръс­тът е па­зи­тел на ця­ла­та все­ле­на; Кръс­тът е ук­ра­ше­ние на Цър­к­ва­та; Кръс­тът е си­ла за уп­рав­ни­ци­те; Кръс­тът е твър­ди­ня на вер­ни­те; Кръс­тът е сла­ва на ан­ге­ли­те и по­ра­же­ние на де­мо­ни­те“.

 

14 ок­том­в­ри, св. пре­по­доб­на май­ка Па­рас­ке­ва (Пет­ка)

Св. Пет­ка е ро­де­на през Х век в гр. Епи­ват, Тра­кия. Ро­ди­те­ли­те є би­ли бла­го­чес­ти­ви бъл­га­ри. Тя ре­дов­но хо­де­ла на цър­к­ва. Един ден, при че­те­не на св. Еван­ге­лие, тя чу­ла ду­ми­те на Гос­по­да: „Ако ня­кой ис­ка да вър­ви след Ме­не, да се от­ка­же от се­бе си...“. Тия еван­гел­с­ки сло­ва тъй сил­но по­дейс­т­ва­ли на мла­да­та де­вой­ка, че тя вед­на­га ре­ши­ла да тръг­не след Хрис­та. Про­да­ла имо­та си и се по­се­ли­ла в Йор­дан­с­ка­та пус­ти­ня, где­то пре­ка­ра­ла поч­ти до края на жи­во­та си. Мал­ко пре­ди сво­я­та смърт, към 1025 г., тя се вър­на­ла в род­ния си град, где­то ум­ря­ла и би­ла пог­ре­ба­на. Нет­лен­ни­те є св. мо­щи би­ли пре­не­се­ни в Тър­но­во, а след па­да­не­то на Бъл­га­рия под тур­ци­те би­ли от­не­се­ни в гр. Яш, Ру­мъ­ния, где­то се по­ко­ят и се­га. 

Тро­пар, гл. 4. „Ка­то си въз­лю­би­ла пус­ти­ня­та и без­мъл­в­ния жи­вот, дос­тос­лав­на Пет­ко, и усър­д­но си тръг­на­ла по­дир Хрис­та, твоя Же­них, взе­ла си от мла­ди­ни Не­го­во­то бла­го иго, въ­о­ръ­же­на мъ­жес­ки с кръс­т­но­то зна­ме сре­щу ду­хов­ни­те вра­го­ве и с пос­т­ни­чес­ки под­ви­зи, пост, мо­лит­ви и слъз­ни кап­ки си уга­си­ла жар­та на страс­ти­те. И се­га, ка­то сто­иш пред Хрис­та за­е­д­но с мъд­ри­те де­ви­ци в не­бес­ния чер­тог, мо­ли се за нас, ко­и­то по­чи­та­ме тво­я­та чес­т­на па­мет“.

 

19 ок­том­в­ри, пре­по­до­бен наш отец Ио­ан Рил­с­ки Чу­дот­во­рец

Св. Ио­ан е най-ве­ли­ки­ят и прос­ла­вен бъл­гар­с­ки све­тец. Той е пок­ро­ви­тел на на­шия на­род. Ро­дил се през IХ век в с. Скри­но, Дуп­ниш­ко. Още от ма­лък въз­го­рял от неп­ре­о­до­лим коп­неж към свет жи­вот. Ри­ла пла­ни­на го прив­ляк­ла с дев­с­т­ве­на­та си кра­со­та. Той се за­се­лил в неп­рис­тъп­ни­те є деб­ри и пре­ка­рал с ди­ви­те зве­ро­ве мно­го го­ди­ни в пост и го­ре­ща мо­лит­ва. Хра­нел се с бил­ки, бо­ро­вин­ки, яго­ди и ма­ли­ни. Зе­мя­та му би­ла пос­тел­ка, а не­бес­ният свод ­ пок­рив. Во­дил су­ро­ва бор­ба сре­щу нес­го­ди­те на пус­тин­ния жи­вот и про­тив раз­лич­ни­те из­ку­ше­ния на дя­во­ла. Мо­лел се за бла­го­по­лу­чи­е­то на своя на­род, кой­то то­га­ва из­жи­вя­вал теж­ки дни.

Още при­жи­ве око­ло св. Ио­ан се съб­ра­ли рев­ни­те­ли на ду­хо­вен жи­вот, ко­и­то ста­на­ли не­го­ви уче­ни­ци. Те об­ра­зу­ва­ли пър­во­то мо­на­шес­ко брат­с­т­во на св. Ио­ан. Пре­ди да на­пус­не то­зи свят, св. Ио­ан на­пи­сал за­вет към сво­и­те ду­хов­ни че­да. След ка­то ум­рял (946 г.), Бог прос­ла­вил тя­ло­то му с нет­ле­ние, бла­го­у­ха­ние и чу­дот­вор­на си­ла. И днес още ­ по­ве­че от хи­ля­да го­ди­ни ­ св. мо­щи на рил­с­кия пус­тин­но­жи­тел са из­вор на из­це­ле­ния и чу­де­са. 

Рил­с­ки­ят ма­нас­тир как­то в ми­на­ло­то, та­ка и днес ос­та­ва най-го­ля­ма­та и сил­на ду­хов­на кре­пост на бъл­гар­щи­на­та, хра­ни­тел­ни­ца на на­ша­та пра­о­те­чес­ка пра­вос­лав­на вя­ра, на на­род­нос­т­но­то ни съз­на­ние и ро­ден език. Рил­с­ки­ят ма­нас­тир е на­ша­та най-го­ля­ма цър­ков­на и на­ци­о­нал­на све­ти­ня. Той се по­се­ща­ва еже­год­но от сто­ти­ци хи­ля­ди пок­лон­ни­ци, ко­и­то тук на­ми­рат уте­ха в скър­би, опо­ра в зло­щас­тия и въ­о­ду­шев­ле­ние за ду­хо­вен жи­вот. 

Тро­пар, гл. 1. „Ос­но­ва на по­ка­я­ни­е­то, ръ­ко­вод­с­т­во за уми­ле­ние, об­ра­зец на уте­ше­ние и ду­хов­но съ­вър­шен­с­т­во бе тво­ят рав­но­а­н­гел­с­ки жи­вот, пре­по­доб­ни. За­що­то ти пре­бъд­ва­ше в мо­лит­ви, пос­т­ни­чес­т­во и съл­зи. От­че Ио­ане, мо­ли Хрис­та Бо­га за на­ши­те ду­ши“.

 

26 ок­том­в­ри, св. ве­ли­ко­мъ­че­ник Ди­мит­рий

Ро­дил се в Со­лун през III век. Про­и­з­хож­дал от зна­тен род. Още на мла­ди го­ди­ни той ста­нал уп­ра­ви­тел на гра­да. Бил та­ен хрис­ти­я­нин. Рим­с­ки­ят им­пе­ра­тор Мак­си­ми­ли­ян му въз­ло­жил да прес­лед­ва хрис­ти­я­н­с­т­во­то в род­ния си град, а той нап­ро­тив ­ най-рев­нос­т­но го раз­п­рос­т­ра­ня­вал. Мак­си­ми­ли­ян ско­ро по­се­тил Со­лун и хвър­лил св. Ди­мит­рий в тъм­ни­ца. В чест на им­пе­ра­то­ра в Со­лун би­ли ус­т­ро­е­ни зре­ли­ща. Хрис­ти­я­ни­те би­ли хва­ща­ни и пре­да­ва­ни на един из­по­лин на име Лий, кой­то със страш­на си­ла сграб­ч­вал жер­т­ви­те си и ги хвър­лял в яма с на­бу­че­ни на­го­ре ко­пия.

Въз­му­тен от то­ва, един хрис­ти­я­нин на име Нес­тор до­шъл при св. Ди­мит­рий в тъм­ни­ца­та, за да по­лу­чи бла­гос­ло­ве­ни­е­то му пре­ди да из­ле­зе на бор­ба сре­щу Лий. Въ­о­ръ­жен про­чее със си­ла­та Бо­жия, Нес­тор из­ля­зъл сме­ло на аре­на­та, сграб­чил Лий и го хвър­лил в яма­та. За тая си сме­лост Нес­тор бил убит. Им­пе­ра­то­рът уз­нал, че св. Ди­мит­рий е на­сър­чил Нес­тор към тоя му под­виг, за­то­ва за­по­вя­дал да уби­ят св. Ди­мит­рий. На 26 ок­том­в­ри 306 го­ди­на св. Ди­мит­рий бил по­се­чен с меч. Бог прос­ла­вил тя­ло­то му с нет­ле­ние, ми­ро­то­че­ние и чу­дот­вор­на си­ла.

Тро­пар, гл. 3. „Стра­дал­че, все­ле­на­та те при­до­би за ве­лик по­бор­ник в бе­ди, кой­то по­беж­да­ва езич­ни­ци­те. За­то­ва, как­то си пос­ра­мил гор­дост­та на Лий и Нес­тор си нап­ра­вил смел в бор­ба­та, та­ка, св. Ди­мит­рие, мо­ли се на Хрис­та Бо­га да ни да­ру­ва ве­ли­ка ми­лост“.

 
8 ноември, Събор на архистратига Михаил и на дру­ги­те без­п­лът­ни си­ли

Ос­вен ви­ди­ми­те тва­ри Бог съз­дал и не­ви­ди­ми­те, т.е. без­п­лът­ни­те си­ли ­ ан­ге­ли­те1. Бро­ят на ан­ге­ли­те е не­и­з­чис­лим (Дан. 7:10). Всич­ки не­бес­ни си­ли об­ра­зу­ват де­вет чи­на: ан­ге­ли, ар­хан­ге­ли, на­ча­ла, влас­ти, си­ли, гос­под­с­т­ва, прес­то­ли, хе­ру­ви­ми и се­ра­фи­ми (Кол. 1:16). Всич­ки те пред­с­то­ят пред Бо­га, пе­е­й­ки неп­рес­тан­но: „Свет, свет, свет е Гос­под Са­ва­от...“ (Ис. 6:3) и из­пъл­ня­ват Не­го­ви­те по­ве­ле­ния. Ан­ге­ли­те са слу­жеб­ни си­ли, ко­и­то Бог из­п­ра­ща до ония, ко­и­то ис­кат да по­лу­чат спа­се­ние (Евр. 8:14). Те ни пред­паз­ват от раз­лич­ни бе­ди и ни вну­ша­ват доб­ри мис­ли и же­ла­ния. То­ва са на­ши­те ан­ге­ли-хра­ни­те­ли. Все­ки чо­век си има свой ан­гел-па­зи­тел, кой­то не­ви­ди­мо го пред­паз­ва от бе­ди и зло­щас­тия.

Ан­ге­ли­те на­и­с­ти­на съ­щес­т­ву­ват. В то­ва ни уве­ря­ва сло­во­то Бо­жие. Та­ка напр., ан­гел бил пос­та­вен да па­зи райс­ки­те вра­ти след из­гон­ва­не­то на на­ши­те пра­ро­ди­те­ли от рая; ан­гел Гос­по­ден за­дър­жал ръ­ка­та на Ав­ра­ам, ко­га­то вдиг­нал нож, за да за­ко­ли в жер­т­ва си­на си Иса­ак; ан­гел във вид на три­ма път­ни­ци на път за Со­дом и Го­мо­ра от­сед­на­ли ка­то гос­ти у Ав­ра­ам под Мам­в­рийс­кия дъб; ан­гел не­бе­сен оро­ся­вал ва­ви­лон­с­ка­та пещ, в ко­я­то би­ли хвър­ле­ни три­ма­та мом­ци; ан­гел Гав­ри­ил се явил на свещ. За­ха­рий при ка­дил­ния ол­тар и на св. Бо­го­ро­ди­ца при Бла­го­ве­ще­ние. Без­чис­ле­но ан­гел­с­ко мно­жес­т­во сла­ве­ло Бо­га в нощ­та на Хрис­то­во­то рож­де­ние; ан­ге­ли се яви­ли на же­ни­те ми­ро­но­си­ци при Възкре­се­ни­е­то, на апос­то­ли­те при за­дър­жа­не­то на ап. Пе­тър в тъм­ни­ца и пр.

Ан­гел­с­ка­та зак­ри­ла ни е твър­де не­о­б­хо­ди­ма в на­шия ду­хов­но-нрав­с­т­вен жи­вот, осо­бе­но в на­ша­та бор­ба сре­щу дя­вол­с­ки­те коз­ни и из­ку­ше­ния. Ка­то чес­т­ва­ме без­п­лът­ни­те не­бес­ни си­ли, ние из­п­рос­ва­ме и тях­на­та не­ви­ди­ма за нас по­мощ в бор­ба­та ни сре­щу зло­то и сре­щу вра­га на на­ше­то спа­се­ние.

Тро­пар, гл. 4. „Ар­хис­т­ра­ти­зи на не­бес­ни­те войн­с­т­ва, ние, не­дос­той­ни­те, ви­на­ги ви мо­лим с мо­лит­ви­те си да ни ог­ра­ди­те под кри­ле­те на ва­ша­та не­ве­щес­т­ве­на сла­ва, ка­то за­па­зи­те нас, ко­и­то усър­д­но па­да­ме на ко­ле­не и ви­ка­ме: из­ба­ве­те ни от бе­ди, по­не­же сте чи­но­на­чал­ни­ци на не­бес­ни­те си­ли“.

 

21 но­е­м­в­ри, Вход на св. Бо­го­ро­ди­ца в хра­ма (Въ­ве­де­ние)

Ко­га­то Ма­ри­ям ста­на­ла на 3 го­ди­ни, бла­го­чес­ти­ви­те є ро­ди­те­ли я за­ве­ли в хра­ма и я ос­та­ви­ли тук да слу­жи Бо­гу и да се под­гот­вя за ве­ли­ко­то си пред­наз­на­че­ние ­ да бъ­де Май­ка Бо­жия.

Праз­ни­кът на Въ­веж­да­не­то на св. Бо­го­ро­ди­ца е праз­ник и на хрис­ти­я­н­с­ко­то се­мейс­т­во. Хрис­ти­я­н­с­ки­ят дом е мяс­то, где­то все­ки от нас по­лу­ча­ва пър­ви­те поз­на­ния за Бо­га и за ре­ли­ги­о­з­ния жи­вот; тук ние по­лу­ча­ва­ме и на­ше­то хрис­ти­я­н­с­ко въз­пи­та­ние, ко­е­то ни пра­ви доб­ри граж­да­ни на на­ро­да ни и дос­той­ни нас­лед­ни­ци на цар­с­т­во­то Бо­жие.

Тро­пар, гл. 4. „Днес е на­ча­ло на Бо­жи­е­то бла­го­во­ле­ние и про­по­вяд­ва­не спа­се­ни­е­то на чо­ве­ци­те: Де­ва тър­жес­т­ве­но се явя­ва в Бо­жия храм и на всич­ки пред­въз­вес­тя­ва Хрис­та. Не­ка и ние да є въз­к­лик­нем ве­лег­лас­но: рад­вай се ти, ко­я­то си из­пъл­не­ние на Съз­да­те­ле­вия про­ми­съл!“

 

25 но­е­м­в­ри, св. наш отец Кли­мент Ох­рид­с­ки

След смърт­та на св. Ме­то­дий (885 г.), уче­ни­ци­те му би­ли из­го­не­ни от Мо­ра­вия. Не­кол­ци­на от тях на­ме­ри­ли ра­ду­шен при­ем в Бъл­га­рия. Св. Кли­мент ­ пър­ви­ят меж­ду тях ­ бил из­п­ра­тен от цар Бо­рис в За­пад­на Ма­ке­до­ния, за да прос­ве­ща­ва в хрис­ти­я­н­с­ка­та вя­ра та­мош­ни­те бъл­га­ри. По-сет­не той бил пос­та­вен за Ох­рид­с­ки ар­хи­е­пис­коп. 

Св. Кли­мент се по­ка­зал ис­тин­с­ки учи­тел и ду­хо­вен нас­тав­ник. Тру­дил се де­но­нощ­но за прос­ве­ще­ни­е­то на своя на­род. Ос­но­вал е в Ох­рид шко­ла, в ко­я­то се обу­ча­ва­ли над 3500 уче­ни­ци ­ бъ­де­щи учи­те­ли и ду­хов­ни пас­ти­ри. Бог прос­ла­вил св. Кли­мент с чу­дот­вор­с­т­во. Па­мет­та на то­зи ве­лик Бо­жи угод­ник и дод­нес е жи­ва сред всич­ки бъл­га­ри, осо­бе­но в Ма­ке­до­ния и Ох­рид. Зас­лу­ги­те на св. Кли­мент за прос­ве­ще­ни­е­то на бъл­гар­с­кия на­род са от из­к­лю­чи­тел­но важ­но зна­че­ние. На не­го­во име е на­ре­чен Со­фийс­ки­ят уни­вер­си­тет.

Мо­щи­те на св. Кли­мент по­нас­то­я­щем се по­ко­ят в но­во­въз­диг­на­тия храм „Св. Пантелеймон“ в Охрид.

Тро­пар, гл. 4. „Чрез сло­ва си на­пъ­тил езич­ни­ци­те към Бо­жи­я­та вя­ра, преб­ла­же­ни, с де­ла си из­диг­нал се­бе си в бо­жес­т­ве­ния и без­пе­ча­лен жи­вот, ка­то си про­си­ял с чу­де­са пред тия, ко­и­то с вя­ра прис­тъп­ват към те­бе, и със зна­ме­ния прес­лав­но си оза­рил мра­ка. За­ра­ди то­ва, Кли­мен­те, сла­вим тво­я­та бо­жес­т­ве­на па­мет“.

 

6 декември, св. Николай, архиепископ Мирликийски Чудотворец (Никулден)

То­зи ди­вен Бо­жи угод­ник се ро­дил в гр. Па­та­ра (днеш­на Ма­ла Азия), през III век. Ро­ди­те­ли­те му би­ли мно­го бла­го­чес­ти­ви. От тях той въз­п­ри­ел се­мен­ца­та на спа­си­тел­на­та вя­ра в Хрис­та. Още от ма­лък про­я­вя­вал ряд­ко бла­го­чес­тие. Пос­та­вен бил за вла­ди­ка на гр. Ми­ра, Ли­кийс­ка об­ласт. От­ли­ча­вал се с лю­бов­та си към бед­ни­те и не­щас­т­ни­те. По­ма­гал на всич­ки, ко­и­то би­ли в нуж­да. Из­ба­вял от смърт не­вин­но осъ­де­ни, спа­ся­вал от ги­бел на­ми­ра­щи­те се в опас­ност мо­реп­ла­ва­те­ли. Св. Ни­ко­лай е един от най-по­чи­та­ни­те хрис­ти­я­н­с­ки свет­ци. Име­то му е из­вес­т­но по цял свят. Пок­ро­ви­тел е на мо­ря­ци­те, ри­ба­ри­те. Св. му мо­щи се по­ко­ят днес в ита­ли­а­н­с­кия град Ба­ри.

Тро­пар, гл. 4. „Пра­ви­ло на вя­ра­та и об­ра­зец на кро­тост­та, учи­тел на въз­дър­жа­ни­е­то те по­ка­за на Сво­е­то ста­до Ис­ти­на­та на не­ща­та1. За­то­ва чрез сми­ре­ние си при­до­бил ви­со­та, а чрез ни­ще­та ­ бо­гат­с­т­во. От­че све­ще­но­на­чал­ни­че Ни­ко­лае, мо­ли Хрис­та Бо­га да спа­си ду­ши­те ни.“

 

25 де­кем­в­ри, Рож­дес­т­во Хрис­то­во 

Из­пъл­ни­ли се вре­ме­на­та, ко­га­то Сам Еди­но­род­ни­ят Син Бо­жи тряб­ва­ло да дой­де на зе­мя­та, за да спа­си пад­на­лия чо­веш­ки род от гре­ха и прок­ля­ти­е­то. Спа­си­те­лят Гос­под Иисус Хрис­тос се ро­дил в бед­на пе­ще­ра край Да­ви­до­вия гра­дец Вит­ле­ем. Май­ка Му Ма­ри­ям Го по­ви­ла и по­ло­жи­ла в яс­ли. В нощ­та на Хрис­то­во­то рож­де­ние ан­ге­ли сла­вос­ло­ви­ли Бо­га и пе­е­ли: „Сла­ва във ви­си­ни­те Бо­гу, на зе­мя­та мир, меж­ду чо­ве­ци­те бла­го­во­ле­ние!“

Рож­дес­т­во Хрис­то­во е един от най-свет­ли­те и ра­дос­т­ни хрис­ти­я­н­с­ки праз­ни­ци. Ра­дост­та, ко­я­то пред­ла­га то­зи праз­ник, е тол­ко­ва го­ля­ма, че не мо­же да се из­жи­вее са­мо в един ден. За­то­ва и Цър­к­ва­та е от­ре­ди­ла да се праз­ну­ва три дни. На вто­рия ден се чес­т­ва св. пра­вед­ни Йо­сиф Об­руч­ник, а на тре­тия ­ св. ар­хи­дя­кон и пър­во­мъ­че­ник Сте­фан.

Ве­чер­та сре­щу Рож­дес­т­во Хрис­то­во се на­ри­ча „Бъд­ни ве­чер“. По на­ро­ден оби­чай тая ве­чер на соф­ра­та се сла­га стро­го пос­т­на хра­на ­ боб, сър­ми, зе­ле, оре­хи, ошав и др. През нощ­та ко­ле­да­ри об­хож­дат къ­щи­те, и, пе­е­й­ки ко­ле­дар­с­ки на­род­ни или цър­ков­ни пес­ни, раз­на­сят ра­дос­т­на­та вест за Рож­дес­т­во Хрис­то­во.

Тро­пар, гл. 4. „Тво­е­то рож­де­ние, Хрис­те Бо­же наш, оза­ри све­та със свет­ли­на­та на бо­го­поз­на­ни­е­то. За­що­то то­га­ва ония, ко­и­то се пок­ла­ня­ха на звез­ди­те, от звез­да се на­у­чи­ха да се кла­нят на Те­бе, Слън­це­то на прав­да­та, и Те­бе да поз­на­ват ка­то Из­ток сви­ше. Гос­по­ди, сла­ва Те­бе!“

Кон­дак, гл. 3. „Днес Де­ва раж­да Свръ­хес­тес­т­ве­ния и зе­мя­та при­на­ся пе­ще­ра на Неп­рис­тъп­ния; ан­ге­ли­те с ов­ча­ри­те сла­вос­ло­вят, а мъд­ре­ци­те със звез­да­та пъ­ту­ват, за­що­то за­ра­ди нас се ро­ди мла­до От­ро­че (Мла­де­нец) ­ Пред­веч­ни­ят Бог.“

 

6 яну­а­ри, Бо­го­я­в­ле­ние (Йор­да­нов­ден, Во­док­ръ­ще­ние, „Во­ди­ци“)

На то­зи ден се чес­т­ва кръ­ще­ни­е­то на Гос­под Иисус Хрис­тос в ре­ка­та Йор­дан и яв­ле­ни­е­то на Све­та Тро­и­ца.

При кръ­ще­ни­е­то на Гос­по­да не­бе­са­та се от­во­ри­ли и Ду­хът Бо­жи сля­зъл вър­ху Иисус Хрис­тос във вид на гъ­лъб. То­га­ва се чул гла­сът на Бог Отец от не­бе­са­та: „То­зи е Мо­ят въз­лю­бен Син, в Ко­го­то е Мо­е­то бла­го­во­ле­ние!“ То­зи ден сле­до­ва­тел­но Бог се явил в три­те Си ли­ца: Отец сви­де­тел­с­т­ва за Си­на, Син се кръ­ща­ва, а Св. Дух сли­за над Си­на във вид на гъ­лъб. За­то­ва и то­зи ден се на­ри­ча Бо­го­я­в­ле­ние. 

В де­ня пре­ди Бо­го­я­в­ле­ние, как­то и на са­мия праз­ник, се из­вър­ш­ва ве­лик во­дос­вет. Чрез не­го се ос­ве­ща­ва ця­ло­то вод­но ес­тес­т­во, т.е. всич­ки во­ди. А во­да­та е сим­вол на жи­вот и на очис­т­ва­не. Тъй ос­ве­те­на­та во­да ста­ва сред­с­т­во за ду­шев­но очис­т­ва­не и ос­ве­ще­ние и за те­лес­но из­це­ле­ние. Част от ос­ве­те­на­та на Бо­го­я­в­ле­ние во­да, под име­то „аяз­ма“, се за­паз­ва в спе­ци­а­л­на съ­ди­на за през ця­ла­та го­ди­на. От нея пи­ят за здра­ве бол­ни или пос­т­ни­ци ­ вмес­то св. При­час­тие през пър­ва­та ве­ли­ко­пос­т­на сед­ми­ца.

В де­ня на Бо­го­я­в­ле­ние све­ще­ни­ци­те об­хож­дат и ръ­сят бла­го­чес­ти­ви­те хрис­ти­я­ни по до­мо­ве­те.

Тро­пар, гл. 1. „Ко­га­то Ти, Гос­по­ди, се кръ­ща­ва­ше в Йор­дан, от­к­ри се пок­ло­не­ни­е­то на Св. Тро­и­ца; за­що­то гла­сът на От­ца сви­де­тел­с­т­ва­ше за Те­бе, ка­то Те на­ри­ча­ше въз­лю­бен Син, а Ду­хът във вид на гъ­лъб пот­вър­ж­да­ва­ше вер­ност­та на тия ду­ми. Хрис­те Бо­же, Кой­то си се явил и си прос­ве­тил све­та, сла­ва на Те­бе.“

 

7 яну­а­ри, св. Ио­ан Пред­те­ча (Ива­нов­ден)

Св. Ио­ан Пред­те­ча е пос­лед­ни­ят ста­ро­за­ве­тен про­рок. Той пре­ка­рал жи­во­та си в пус­ти­ня­та в най-строг пост. Хра­нел се с ак­ри­ди и див мед. Об­ли­чал се с дре­ха от ка­мил­с­ка въл­на и се пре­пас­вал с ко­жен по­яс. Не­го­ви­ят глас се раз­не­съл от пус­ти­ня­та: „При­гот­ве­те пъ­тя Гос­по­ден, пра­ви пра­ве­те Не­го­ви­те пъ­те­ки!... По­кай­те се, за­що­то се приб­ли­жа­ва цар­с­т­во­то не­бес­но!“ По­не­же изоб­ли­ча­вал цар Ирод за не­го­вия по­ро­чен жи­вот, св. Ио­ан бил хвър­лен в тъм­ни­ца, а след то­ва бил по­се­чен.

Св. Ио­ан се на­ри­ча Кръс­ти­тел, за­що­то кръ­ща­вал на­ро­да с по­кай­но кръ­ще­ние, кръс­тил и Гос­под Иисус Хрис­тос, а на­ри­ча се и Пред­те­ча, си­реч Пред­ход­ник, за­що­то вър­вял пред Хрис­та, за да под­гот­ви пъ­тя Му.

Тро­пар, гл. 2. „Па­мет­та на пра­вед­ни­ка се въз­х­ва­ля, а на те­бе, Пред­те­че, е дос­та­тъч­но сви­де­тел­с­т­во­то Гос­под­не: за­що­то на­и­с­ти­на си се по­ка­зал по-дос­то­ен за по­чи­та­не и от про­ро­ци­те, по­не­же си се удос­то­ил да кръс­тиш в струй­ни­те во­ди Про­по­вяд­ва­ния (Хрис­тос). Ето за­що, след ка­то с ра­дост си пос­т­ра­дал за ис­ти­на­та, ти и на на­ми­ра­щи­те се в ада си бла­го­вес­тил яви­лия се в плът Бог, Кой­то взи­ма вър­ху Се­бе Си гре­ха на све­та и да­ва нам ве­ли­ка ми­лост.“

 

2 фев­ру­а­ри, Сре­те­ние Гос­под­не

Ко­га­то Бо­гом­ла­де­не­цът на­вър­шил 40 дни, ро­ди­те­ли­те Му Го от­нес­ли в хра­ма, за да Го пред­с­та­вят пред Гос­по­да и да при­не­сат ус­та­но­ве­на­та от за­ко­на жер­т­ва ­ две гур­гу­ли­ци или две гъ­лъб­че­та. Тук ги пос­рещ­на­ли пра­вед­ни­ят ста­рец Си­ме­он и про­ро­чи­ца Ан­на. Си­ме­он пре­гър­нал Мла­де­не­ца, прос­ла­вил Бо­га и ка­зал: „Се­га от­пус­каш Твоя раб, Вла­ди­ко, спо­ред ду­ма­та Си, сми­ром; за­що­то очи­те ми ви­дя­ха Тво­е­то спа­се­ние, що си при­гот­вил пред ли­це­то на всич­ки на­ро­ди ­ свет­ли­на за прос­ве­та на езич­ни­ци­те и сла­ва на Твоя на­род Из­ра­и­ля“.

То­зи праз­ник се на­ри­ча „сре­те­ние“, т.е. „сре­ща“ за­що­то пра­вед­ни­ят Си­ме­он пос­рещ­нал Бо­гом­ла­де­не­ца в хра­ма.

Тро­пар, гл. 1. „Рад­вай се, бла­го­дат­на Бо­го­ро­ди­це Де­во, за­що­то из те­бе из­г­ря Слън­це­то на прав­да­та ­ Хрис­тос Бог наш, Кой­то прос­ве­ща­ва на­ми­ра­щи­те се в мрак. Ве­се­ли се и ти, стар­че пра­вед­ни, кой­то си при­ел в обя­ти­я­та си Ос­во­бо­ди­те­ля на на­ши­те ду­ши, да­ря­ващ нам въз­к­ре­се­ние“.

 

25 март, Бла­го­ве­ще­ние (Бла­го­вец)

То­зи праз­ник е в па­мет на бла­го­вес­ти­е­то, ко­е­то ан­гел Гос­по­ден съ­о­б­щил на Де­ва Ма­рия, че тя ще ро­ди Спа­си­те­ля на све­та ­ Хрис­тос Гос­под. „Рад­вай се, бла­го­дат­на, Гос­под е с те­бе! Бла­гос­ло­ве­на си ти меж­ду же­ни­те!“ ­ ка­зал ан­ге­лът. При ви­да на не­бес­ния све­ти­тел и при ду­ми­те му св. Де­ва се сму­ти­ла. ­ „Не бой се, Ма­ри­ам, про­дъл­жил ан­ге­лът, по­не­же ти на­ме­ри бла­го­дат пред Бо­га, ето, ще на­ре­чеш де­те­то Син на Все­виш­ния...“ Ма­ри­ам сми­ре­но от­го­во­ри­ла: „Ето ра­би­ня­та Гос­под­ня, не­ка ми бъ­де по ду­ма­та ти!“

Ма­кар и праз­ни­кът Бла­го­ве­ще­ние най-чес­то да се случ­ва през дни­те на Ве­ли­кия пост, той е ра­дос­тен и тър­жес­т­вен. Ра­дост бли­ка от цър­ков­ни­те пес­но­пе­ния. „Зе­мьо, раз­на­сяй ве­ли­ка­та ра­дост! Не­бе­са, въз­пя­вай­те Бо­жи­я­та сла­ва!“ пее тоя ден св. Цър­к­ва.

На Бла­го­ве­ще­ние се раз­ре­ша­ва упот­ре­ба­та на ри­ба, елей и ви­но.

Тро­пар, гл. 4. „Днес е на­ча­ло­то на на­ше­то спа­се­ние и се от­к­ри­ва тай­на­та от ве­ка: Си­нът Бо­жи ста­ва Син на Де­ва и Гав­ри­ил бла­го­дат бла­го­вес­т­ву­ва. За­то­ва, не­ка и ние с не­го въз­к­лик­нем на Бо­го­ро­ди­ца: рад­вай се, Бла­го­дат­на, Гос­под е с те­бе!“

 

6 май, св. ве­ли­ко­мъ­че­ник Ге­о­р­ги По­бе­до­но­сец (Гер­гьов­ден)

То­зи ве­лик Хрис­тов мъ­че­ник жи­вял и пос­т­ра­дал през вре­ме­то на рим­с­кия им­пе­ра­тор Ди­о­к­ле­ти­ан. Още млад, Ге­о­р­ги пос­тъ­пил на служ­ба в им­пе­ра­тор­с­ка­та войс­ка и на 20-го­диш­на въз­раст дос­тиг­нал чин во­е­нен три­бун. Бил кра­сив, умен и спо­со­бен. Най-цен­но­то му бо­гат­с­т­во оба­че би­ла вя­ра­та му в Гос­под Иисус Хрис­тос. По то­ва вре­ме се пов­диг­на­ли го­не­ния сре­щу хрис­ти­я­ни­те: зат­ва­ря­ли ги и ги под­ла­га­ли на страш­ни мъ­ки. Под­ло­жен бил на мъ­че­ние и Ге­о­р­ги. Нап­раз­но им­пе­ра­то­рът го уве­ща­вал с при­мам­ли­ви обе­ща­ния да се от­ка­же от Хрис­тос, нап­раз­но го зап­лаш­вал с но­ви по-теж­ки мъ­че­ния. Ге­о­р­ги сме­ло из­по­вяд­вал вя­ра­та си и твър­до по­на­сял мъ­че­ни­я­та. Обу­ли му на­же­же­ни обу­ща и го ка­ра­ли да ти­ча с тях. „Ти­чай, Ге­о­р­ги, си ка­зал той, ­ ти­чай, за да пос­тиг­неш спа­се­ни­е­то!“ При­вър­за­ли го към ед­но ко­ле­ло с но­жо­ве. При вър­те­не­то си ко­ле­ло­то къ­са­ло час­ти от тя­ло­то на Хрис­то­вия мъ­че­ник. На но­ви­те зап­ла­хи от стра­на на им­пе­ра­то­ра Ге­о­р­ги ка­зал: „По-ско­ро ти ще се умо­риш да ме мъ­чиш, от­кол­ко­то аз ­ да по­на­сям мъ­че­ни­я­та“. Бог под­к­ре­пял Ге­о­р­ги в стра­да­ни­я­та. Мно­зи­на, ка­то ви­де­ли твър­дост­та на Ге­о­р­ги, по­вяр­ва­ли в Хрис­тос. По­вяр­ва­ла и Алек­сан­д­ра, съп­ру­га­та на им­пе­ра­то­ра. Ко­га­то во­де­ли Ге­о­р­ги, за да бъ­де по­се­чен, тя не мог­ла да из­дър­жи по­ве­че, при­пад­на­ла и ум­ря­ла.

Св. Ге­о­р­ги бил убит на 6 май 306 го­ди­на. Не­го­ва­та па­мет се та­чи свет­ло от пра­вос­лав­ния наш на­род. Той е въз­пят в на­род­ни­те пес­ни ка­то пок­ро­ви­тел на по­се­ви­те. Изоб­ра­зя­ват го ях­нал на бял кон, с ко­пие в ръ­ка да уби­ва ла­мя ­ сим­вол на ези­чес­ко­то не­чес­тие.

Тро­пар, гл. 4. „Ка­то ос­во­бо­ди­тел на пле­не­ни­те и за­щит­ник на бед­ни­те, ка­то ле­кар на бол­ни­те и по­бор­ник на ца­ре­те, по­бе­до­нос­че, ве­ли­ко­мъ­че­ни­че Ге­о­р­гие, мо­ли Хрис­та Бо­га да се спа­сят ду­ши­те ни“.

 

2 май, св. рав­но­а­пос­тол цар Бо­рис (Ми­ха­ил)

Би­ло вре­ме, ко­га­то на­ши­ят на­род жи­вял в мра­ка на ези­чес­ко­то не­чес­тие и су­е­ве­рие. Съ­сед­ни­те нам на­ро­ди би­ли ве­че оза­ре­ни от еван­гел­с­ка­та свет­ли­на. То­га­ва Бог, Кой­то про­миш­ля­ва за от­дел­ни­те на­ро­ди, прос­ве­тил ума на цар Бо­рис I и го до­вел до ми­съл­та да при­е­ме Хрис­то­ва­та вя­ра и да пок­ръс­ти своя на­род. То­ва той сто­рил в 865 г. Бла­го­да­ре­ние на хрис­ти­я­н­с­ка­та вя­ра бъл­гар­с­ки­ят на­род тръг­нал бър­зо към нов жи­вот, към кул­ту­рен и ду­хо­вен въз­ход.

Сам св. цар Бо­рис бил дъл­бо­ко ре­ли­ги­о­зен. В края на жи­во­та си той снел цар­с­ка­та ко­ро­на и баг­ре­ни­ца­та и об­ля­къл мо­на­шес­ко­то оде­я­ние. От­тег­лил се в ма­нас­тир, где­то пре­кар­вал в пост и усър­д­на мо­лит­ва. По­чи­нал в 906 г. При­чис­лен е към ли­ка на рав­но­а­пос­то­ли­те.

Тро­пар, гл. 6. „Из­пъл­нен със страх Бо­жи, бо­гоб­ла­же­ни ца­рю Бо­ри­се, ста­нал си жи­ли­ще на Св. Дух; след ка­то си ут­вър­дил Хрис­то­ва­та вя­ра, ос­та­вил си цар­с­кия прес­тол и же­зъл. А ка­то си се за­се­лил в пус­ти­ня­та, раз­цъф­тял си в под­ви­зи и си на­ме­рил бла­го­дат пред Гос­по­да. Се­га пък, ка­то сто­иш пред прес­то­ла на Все­виш­ния, мо­ли Хрис­та Бо­га да да­ру­ва на на­шия на­род бла­го­по­лу­чие и твър­дост в пра­вос­лав­на­та вя­ра, а на нас, ко­и­то ти се мо­лим ­ спа­се­ние на ду­ши­те ни“.

 

11 май, св. рав­но­а­пос­то­ли Кирил и Методий

Св. бра­тя Кирил и Методий са жи­ве­ли през IХ в. Те се ро­ди­ли в Со­лун от знат­ни и прос­ве­те­ни ро­ди­те­ли, ко­и­то би­ли сла­вя­ни по на­род­ност. Ба­ща им се каз­вал Лев. Той бил уп­ра­ви­тел на гра­да. Май­ка им се на­ри­ча­ла Ма­рия. Ме­то­дий бил дъл­бо­ко ре­ли­ги­о­зен и ста­нал мо­нах. Ки­рил, кой­то се на­ри­чал Кон­с­тан­тин, про­я­вя­вал още от ма­лък не­о­бик­но­ве­на мъд­рост и лю­боз­на­тел­ност. Той за­вър­шил про­чу­та­та то­га­ва вис­ша Маг­на­у­р­с­ка шко­ла в Ца­риг­рад и ста­нал биб­ли­о­те­кар. По-сет­не и той при­ел мо­на­шес­т­во. Св. Ки­рил бил из­п­ра­щан ка­то ми­си­о­нер (про­по­вед­ник) сред са­ра­ци­ни­те, ев­ре­и­те и ха­за­ри­те. Той про­я­вил го­ле­ми бо­гос­лов­с­ки поз­на­ния и ора­тор­с­ки спо­соб­нос­ти. В 862 го­ди­на два­ма­та бра­тя със­та­ви­ли сла­вя­но­бъл­гар­с­ка­та аз­бу­ка и с то­ва от­во­ри­ли вра­ти­те на на­у­ка­та и прос­ве­ще­ни­е­то и за сла­вян­с­ки­те на­ро­ди.

Св. бра­тя би­ли из­п­ра­те­ни да про­по­вяд­ват Еван­ге­ли­е­то в Мо­ра­вия (днеш­на Че­хия). Тук прос­ве­ти­ли сво­и­те близ­ки по език и кръв сла­вян­с­ки бра­тя със свет­ли­на­та на Хрис­то­во­то уче­ние. Но ко­га­то мо­рав­с­ка­та зе­мя пад­на­ла под нем­с­ко-ка­то­ли­чес­ко гос­под­с­т­во, св. бра­тя би­ли под­х­вър­ле­ни на го­ле­ми мъ­ки и прес­лед­ва­ния. Би­ли об­ви­не­ни, че про­по­вяд­ват св. Еван­ге­лие на сла­вян­с­ки език. А то­га­ва мно­зи­на от ка­то­ли­чес­ки­те бо­гос­ло­ви мис­ле­ли, че сло­во­то Бо­жие тряб­ва­ло да се про­по­вяд­ва са­мо на ев­рейс­ки, гръц­ки и ла­тин­с­ки, т.е. ­ на тия три ези­ка, на ко­и­то би­ли на­пи­са­ни ду­ми­те: „Иисус На­за­ря­нин, цар Иудейс­ки“ на Хрис­то­вия кръст.

Св. бра­тя тряб­ва­ло да хо­дят в Рим на съд пред па­па­та. Тук св. Ки­рил, из­то­щен от дъл­гия и мъ­чи­те­лен път, за­бо­лял и по­чи­нал (869 г.). Па­па­та приз­нал тях­но­то де­ло за пра­во, раз­ре­шил да се про­по­вяд­ва сло­во­то Бо­жие и на сла­вян­с­ки език и бла­гос­ло­вил сла­вян­с­кия пре­вод на св. Еван­ге­лие. Св. Ме­то­дий бил ръ­ко­по­ло­жен за епис­коп на Ве­лег­рад в Мо­ра­вия. Той за­поч­нал го­ля­ма ми­си­о­нер­с­ка дей­ност. За свои по­мощ­ни­ци под­гот­вил мно­го уче­ни­ци. Св. Ме­то­дий по­чи­нал в 885 г. След не­го­ва­та смърт уче­ни­ци­те му би­ли под­ло­же­ни на мъ­че­ния и прес­лед­ва­ния. Ня­кои от тях би­ли про­да­де­ни ка­то ро­би. Про­ку­де­ни от Мо­ра­вия, те на­ме­ри­ли сър­де­чен при­ем в Бъл­га­рия.

Св. бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий пре­ве­ли на сла­вян­с­ки език сло­во­то Бо­жие и бо­гос­лу­жеб­ни­те кни­ги. Зас­лу­ги­те им за сла­вян­с­ка­та кул­ту­ра и по-час­т­но ­ за бъл­гар­с­ка­та прос­ве­та са ог­ром­ни. Те са на­ши прос­ве­ти­те­ли и учи­те­ли. Със сво­я­та ми­си­о­нер­с­ка ра­бо­та сред сла­вян­с­ки­те на­ро­ди те сло­жи­ха ос­но­ви­те на меж­дус­ла­вян­с­ка­та со­ли­дар­ност. Пра­вос­ла­вие и сла­вян­с­т­во ­ то­ва е за­ве­тът на св. бра­тя. В то­ва е и за­ло­гът за пре­у­с­пя­ва­не­то и доб­ру­ва­не­то на сла­вян­с­ки­те на­ро­ди.

Тро­пар, гл. 4. „Ки­ри­ле и Ме­то­дие бо­го­мъд­ри, ка­то ед­нак­ви по нрав с апос­то­ли­те и учи­те­ли­те на сла­вян­с­ки­те стра­ни, мо­ле­те Вла­ди­ка­та на всич­ки да ут­вър­ди всич­ки сла­вян­с­ки на­ро­ди в Пра­вос­ла­вие и еди­но­мис­лие, да уми­ри све­та и да спа­си ду­ши­те ни“.

 

21 май, све­ти рав­но­а­пос­то­ли ца­ре Кон­с­тан­тин и Еле­на

Бли­зо три ве­ка Хрис­ти­я­н­с­ка­та цър­к­ва би­ла прес­лед­ва­на от рим­с­ки­те им­пе­ра­то­ри. По­то­ци не­вин­на хрис­ти­я­н­с­ка кръв би­ла про­ля­та. Най-сет­не в 313 г. го­не­ни­я­та би­ли прек­ра­те­ни. То­ва ста­на­ло, ко­га­то на рим­с­кия прес­тол до­шъл Кон­с­тан­тин. Май­ка му Еле­на би­ла хрис­ти­я­н­ка. Тя да­ла на си­на си хрис­ти­я­н­с­ко об­ра­зо­ва­ние. При ед­но сра­же­ние сре­щу своя про­тив­ник Мак­сен­тий св. Кон­с­тан­тин ви­дял на не­бе­то кръст от звез­ди и ду­ми­те: „С то­ва ще по­бе­диш!“ Кон­с­тан­тин за­по­вя­дал да из­диг­нат Хрис­то­вия кръст ка­то зна­ме на войс­ка­та му. В та­зи ре­ши­тел­на бит­ка Кон­с­тан­тин по­бе­дил. След по­бе­да­та той дал пъл­на сво­бо­да и прав­ди­ни на Цър­к­ва­та. За нея за­поч­нал нов жи­вот. Мно­го хрис­ти­я­н­с­ки хра­мо­ве ук­ра­си­ли всич­ки кра­и­ща на им­пе­ри­я­та. Хрис­ти­я­ни­те сво­бод­но из­вър­ш­ва­ли в тях сво­и­те бо­гос­лу­же­ния. Чис­ло­то на при­е­ма­щи­те све­то­то Кръ­ще­ние все по­ве­че се уве­ли­ча­ва­ло. Сам Кон­с­тан­тин за­ля­гал твър­де мно­го за ми­ра и бла­го­със­то­я­ни­е­то на Цър­к­ва­та. Сви­кал в гр. Ни­кея все­лен­с­ки съ­бор в 325 го­ди­на.

Май­ка­та на св. Кон­с­тан­тин ­ ца­ри­ца Еле­на, съ­дейс­т­ва­ла на своя син в под­к­ре­па на Цър­к­ва­та, в стро­е­жа на хра­мо­ве. Бла­го­да­ре­ние на ней­но­то усър­дие в Иеру­са­лим бил от­к­рит и въз­диг­нат Хрис­то­ви­ят кръст и на съ­що­то мяс­то бил пос­т­ро­ен храм в чест на Хрис­то­во­то въз­к­ре­се­ние.

Тро­пар, гл. 8. „Гос­по­ди, Тво­ят апос­тол меж­ду ца­ре­те, ка­то ви­дя на не­бе­то об­ра­за на Твоя кръст и би­де, по­доб­но на Пав­ла, при­зо­ван не от чо­ве­ци, по­ло­жи в ръ­ка­та Ти цар­с­т­ва­щия град, кой­то Ти един­с­т­вен, Чо­ве­ко­люб­че, по мо­лит­ви­те на Бо­го­ро­ди­ца, за­паз­вай в мир“.

 

29 юни, све­ти пър­во­вър­хов­ни апос­то­ли Пе­тър и Па­вел (Пет­ров­ден)

То­зи ден св. Цър­к­ва чес­т­ва два­ма­та вър­хов­ни апос­то­ли Хрис­то­ви, два­та стъл­ба на вя­ра­та ­ Пе­тър и Па­вел.

Апос­тол Пе­тър се на­ри­чал пър­вом Си­мон. Той бил от гра­да Вит­са­и­да на Ге­ни­са­рет­с­ко­то езе­ро. По за­ня­тие бил ри­бар. Вед­нъж Хрис­тос, ка­то ми­на­вал край езе­ро­то, ви­дял Пе­тър и брат му Ан­д­рей да хвър­лят мре­жа­та и ги по­ви­кал да тръг­нат след Не­го. Те вед­на­га ос­та­ви­ли мре­жа­та и Го пос­лед­ва­ли.

Пе­тър бил един от най-приб­ли­же­ни­те уче­ни­ци на Гос­по­да. Той из­по­вя­дал Хрис­та за Син Бо­жи. Ко­га­то съ­де­ли Хрис­та, Пе­тър три пъ­ти се от­ре­къл от Не­го, но в гор­чив плач и раз­ка­я­ние из­ку­пил гре­ха си и Хрис­тос го при­ел от­но­во в чис­ло­то на апос­то­ли­те.

В де­ня на Пет­д­есет­ни­ца св. ап. Пе­тър, из­пъл­нен със Св. Дух, про­и­з­не­съл пред на­съб­ра­лия се на­род вдъх­но­ве­но сло­во за Гос­под Иисус Хрис­тос. Тоя ден по­вяр­ва­ли в Хрис­та и се кръс­ти­ли око­ло три хи­ля­ди ду­ши. Св. ап. Пе­тър про­по­вяд­вал сло­во­то Бо­жие в Иеру­са­лим, Са­ма­рия, Иопия, Ке­са­рия и др. Той на­пи­сал две съ­бор­ни пос­ла­ния и ум­рял за Хрис­та, ка­то при­ел да бъ­де раз­п­нат с гла­ва­та на­до­лу. То­ва ста­на­ло в Рим в 68 г. при ца­ру­ва­не­то на Не­рон.

Апос­тол Па­вел бил ро­дом от гр. Тарс, Ки­ли­кийс­ка об­ласт, днеш­на Ма­ла Азия. От­на­ча­ло се каз­вал Са­вел. По про­и­з­хож­де­ние бил иуде­ин. По­лу­чил ви­со­ко об­ра­зо­ва­ние и от­на­ча­ло бил рев­ни­тел на пра­о­те­чес­ка­та си вя­ра и усър­ден го­ни­тел на хрис­ти­я­ни­те. Един ден, ко­га­то оти­вал за гр. Да­маск с цел да хва­не, свър­же и от­ка­ра в Иеру­са­лим та­мош­ни­те хрис­ти­я­ни, сил­на свет­ли­на го ос­ле­пи­ла. Той пад­нал на зе­мя­та и чул ду­ми­те: „Сав­ле, Сав­ле, за­що Ме го­ниш!“ ­ „Кой си Ти, Гос­по­ди­не“? ­ ка­зал Са­вел. „Аз съм Хрис­тос, Ко­го­то ти го­ниш!“, бил от­го­во­рът. От то­зи мо­мент Па­вел ста­нал най-рев­нос­тен апос­тол Хрис­тов. Го­ди­ни на­ред об­хож­дал близ­ки и да­леч­ни стра­ни, за да про­по­вяд­ва за раз­п­на­тия Хрис­тос. На­пи­сал 14 пос­ла­ния. Бил по­се­чен с меч за Хрис­тос в Рим в 68 г.

Тро­пар, гл. 4. „Пър­воп­рес­тол­ни меж­ду апос­то­ли­те и учи­те­ли на все­ле­на­та, мо­ле­те Вла­ди­ка­та на всич­ки да да­ру­ва мир на све­та и на ду­ши­те ни ­ ве­ли­ка ми­лост“.

 

20 юли, св. про­рок Илия (Илин­ден)

То­зи ве­лик Бо­жи рев­ни­те­л е жи­вял око­ло 900 г. пр. Хрис­та. В то­ва вре­ме ев­рейс­ки­ят на­род бил раз­де­лен на две цар­с­т­ва ­ иудейс­ко и из­ра­и­л­с­ко. Вя­ра­та в ис­тин­с­кия Бог би­ла за­ме­не­на с ези­чес­ки су­е­ве­рия и не­чес­тие. Са­ми­ят цар Ахав и же­на му Иеза­вел да­ва­ли лош при­мер с не­чес­ти­вия си жи­вот. Те се пок­ла­ня­ли на ези­чес­ко­то бо­жес­т­во Ва­ал. Св. про­рок Илия сме­ло и от­к­ри­то ги изоб­ли­ча­вал. За то­ва не­що оба­че той си нав­ля­къл ом­ра­за­та на ца­ря и ца­ри­ца­та, ко­и­то тър­си­ли слу­чай да по­гу­бят Бо­жия про­рок. За да се спа­си, про­рок Илия тряб­ва­ло да бя­га по пла­ни­ни и в да­леч­ни мес­та. По не­го­ва мо­лит­ва за на­ка­за­ние на на­ро­да за­ра­ди не­чес­ти­е­то му не ва­ля­ло дъжд три го­ди­ни и по­ло­ви­на. Илия пак се вър­нал при Ахав и му пред­ло­жил да из­п­роб­ват кой е ис­тин­с­ки­ят Бог ­ на Ва­а­ло­ви­те жре­ци ли, или Тоя на Илия. За тая цел на пла­ни­на­та Кар­мил тряб­ва­ло да се из­диг­нат два жер­т­ве­ни­ка ­ на ис­тин­с­кия Бог, Ко­го­то Илия по­чи­тал, и на Ва­ал. Ус­ло­ве­но би­ло над чий­то жер­т­ве­ник пад­не огън от не­бе­то и за­па­ли жер­т­ва­та, той е ис­тин­с­ки­ят Бог. Та­ка и нап­ра­ви­ли. Дъл­го се мо­ли­ли жре­ци­те на Ва­ал да ги чуе и да им пра­ти огън от не­бе­то, но нап­раз­но. След тях се по­мо­лил Илия. Вед­на­га от не­бе­то сля­зъл огън и за­па­лил жер­т­ва­та му. То­га­ва всич­ки ка­за­ли: „Гос­под е Бог!“ Хва­на­ли Ва­а­ло­ви­те жре­ци, на брой 450, и ги из­би­ли до един. След то­ва про­ро­кът се по­мо­лил Бо­гу да пра­ти дъжд на зе­мя­та и мо­лит­ва­та му вед­на­га би­ла чу­та.

Про­рок Илия не из­пи­тал смърт: за­ра­ди го­ля­ма­та му рев­ност по Бо­га бил взет (въз­не­сен) жив на не­бе­то.

Тро­пар, гл. 4. „Слав­ни­ят Илия е ан­гел в плът, стълб на про­ро­ци­те и вто­ри пред­те­ча на Хрис­то­во­то при­шес­т­вие. Той пра­тил на Ели­сей бла­го­дат от не­бе­то, за да про­гон­ва не­дъ­зи и очис­т­ва про­ка­же­ни. За­то­ва и той да­ва из­це­ре­ние на ония, ко­и­то го по­чи­тат“.

 

6 ав­густ, Пре­о­б­ра­же­ние Гос­под­не

За да ук­ре­пи вя­ра­та на уче­ни­ци­те Си, че Той е ис­тин­с­ки­ят Син Бо­жи, Хрис­тос въз­ля­зъл с три­ма от тях ­ Пе­тър, Иаков и Ио­ан ­ на ед­на ви­со­ка пла­ни­на и се пре­о­б­ра­зил пред тях: ли­це­то Му свет­на­ло ка­то слън­це, а дре­хи­те Му ста­на­ли бе­ли ка­то сняг. От ед­на­та стра­на на Хрис­тос зас­та­нал Мой­сей, а от дру­га­та ­ Илия, ко­и­то раз­го­ва­ря­ли по­меж­ду си. Све­тъл об­лак зак­рил Хрис­тос от пог­ле­да на уче­ни­ци­те, след ко­е­то се чул глас: „То­зи е Мо­ят въз­лю­бен Син, Не­го слу­шай­те!“ След мал­ко апос­то­ли­те от­но­во ви­де­ли пред се­бе си Хрис­тос в обик­но­ве­ния Му вид.

При пре­о­б­ра­же­ни­е­то Си Хрис­тос по­ка­зал на апос­то­ли­те Сво­я­та бо­жес­т­ве­на сла­ва, до­кол­ко­то те са мог­ли да я въз­п­ри­е­мат.

На праз­ни­ка Пре­о­б­ра­же­ние, след пет­д­не­вен пост, хрис­ти­я­ни­те при­е­мат св. При­час­тие. Съ­щия ден ста­ва бла­гос­ло­ве­ние и пър­во вкус­ва­не на но­во гроз­де.

Тро­пар, гл. 7. „Пре­о­б­ра­зил си се на пла­ни­на­та, Хрис­те Бо­же, ка­то си по­ка­зал на Тво­и­те уче­ни­ци сла­ва­та Си, до­кол­ко­то мо­же­ха те да я ви­дят. Не­ка и нас, по мо­лит­ви­те на Бо­го­ро­ди­ца, оси­яе Тво­я­та веч­на свет­ли­на. По­да­те­лю на свет­ли­на­та, сла­ва Те­бе!“

 

15 ав­густ, Ус­пе­ние на Прес­ве­та Бо­го­ро­ди­ца (Го­ля­ма Бо­го­ро­ди­ца)

Дош­ло вре­ме, ко­га­то Бо­жи­я­та Май­ка тряб­ва­ло да на­пус­не то­зи свят. Ней­на­та смърт би­ла тъй ле­ка и бла­же­на, че при­ли­ча­ла на зас­пи­ва­не. От­тук и ду­ма­та „ус­пе­ние“ ­ зас­пи­ва­не. Св. апос­то­ли, ко­и­то по то­ва време се били пръс­на­ли по всич­ки кра­и­ща на све­та, за да про­по­вяд­ват за Хрис­тос и Не­го­во­то Еван­ге­лие, по Бо­жие ука­за­ние се съб­ра­ли в Иеру­са­лим, за да при­със­т­ват на пог­ре­бе­ни­е­то на Бо­го­ма­тер. Тя би­ла пог­ре­ба­на в Гет­си­ма­ния, оп­ла­ка­на от уче­ни­ци­те на Спа­си­те­ля. Са­мо ап. То­ма от­със­т­вал от пог­ре­бе­ни­е­то. На тре­тия ден той прис­тиг­нал и по­и­с­кал да ви­ди по­кой­ни­ца­та, за да я оп­ла­че. Ко­га­то от­во­ри­ли гро­ба, тя­ло­то на св. Бо­го­ро­ди­ца не се ока­за­ло в не­го.

Тро­пар, гл. 1. „В раж­да­не­то си за­па­зи­ла дев­с­т­во­то, в ус­пе­ни­е­то не си ос­та­ви­ла све­та, Бо­го­ро­ди­це: пре­ми­на­ла си в жи­во­та ти, ко­я­то си май­ка на Жи­во­та, и с тво­и­те мо­лит­ви из­ба­вяш от смърт ду­ши­те ни“.