Естествената добродетел, разбира се, също има своето достойнство пред Бога. Защото няма никакво основание да се отнеме определението добродетелен от такъв човек, който, непознавайки друг закон, освен закона на разума и съвестта, ревностно се е трудил според този закон за своето нравствено усъвършенстване. Сам Господ Иисус Христос одобрявал у езичниците доброто разположение на сърцето. Св. ап. Петър казва:”Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е”/Деян.10:34-35/. Затова не са прави протестантите, отричащи всяко значение на естествените добродетели, утвърждаващи пълното безсилие на човека във вършене на добро и приписващи всичко на действието на едната благодат. Не са прави също и рационалистите /пелагиани и др./, които не признават никаква друга добродетел освен естествената и твърдят, че естествените усилия на разума и съвестта сами по себе си са достатъчни за извършване на добри дела. В посланието на източните патриарси “За православната вяра” различието между естествена и християнска добродетел е изразено в следните думи:”Доброто, което човек може да прави по природа, бивайки естествено, прави човека само душевен, а не духовен, и то не съдейства към спасение, макар то и да е зло, и не служи към осъждане, защото доброто като добро не може да бъде причина за злото”. В Православното Изповедание се дава следното определение за добрите дела: те се състоят в изпълнение на Божиите заповеди, които човек съблюдава свободно, с Божия помощ и със съдействието на собствения разум и воля, от любов към Бога и ближния.
Християнската добродетел по своето съвършенство има решително преимущество пред естествената. Естествената добродетел, ръководейки се от естествения нравствен закон, не може да се възвиси до съвършенствата на християнската добродетел, тъй като естественият закон се явява недостатъчен ръководител на човека към богопознание, нито пък го води към откровение и разяснение на Божията воля. Естествената добродетел се основава на повеленията, на указанията на човешкия разум, който неясно, а понякога и невярно разбира изискванията на нравствения закон, или основавайки се на внушенията на човешката съвест, понякога грешаща и заблуждаваща се, а така също на естествените усилия на нашата воля, слаба и немощна при изпълнение изискванията на нравствения закон.Нямайки съвършено и пълно познание за Бога и Неговото отношение към човека, естественият човек в основата на своята дейност не може да има и такива подбуди, които непосредствено са свързани с това познание. Докато подбуди за естествената добродетел могат да бъдат например: уважението към естествения нравствен закон, красотата на добродетелите, чувството за чест, личната полза и др., християнската добродетел се въодушевява от по-висши и съвършени подбуди като например: синовна любов към Бога и благоговейна преданост на Неговата воля, благодарност към Бога за неговите безкрайни милости към нас, подражание на Божиите съвършенства и следване примера на Христа Спасителя.
Християнската добродетел се състои не просто в проявление на естествените чувства на състрадание, милосърдие, защото те са присъщи на нашата природа, и когато няма такова естествено състрадание – това вече е порок. Но ако го има, то още не е християнска добродетел. Християнската добродетел стои по-високо от чисто природните чувства. Тя започва тогава, когато проявяваме любов, милосърдие, състрадание заради изпълнение на Божията воля, заради Бога. Например, ние виждаме наш враг, изпаднал в беда, надмогваме своята неприязън към него и му оказваме някаква помощ, състрадание, заставяме се да му кажем добра дума заради Бога Ето така започва християнската добродетел. Затова е нужно да отличаваме християнската добродетел от естествените свойства на човешката природа. Християнската добродетел стои над нашата изкривена от греха природа. Тя е винаги надестествена. Християнска добродетел има там, където се извършва усилие над вътрешния човек, самопринуда: “обичайте враговете си, добро правете на тези, които ви мразят, молете се за тези, които ви обиждат.”
Естествената добродетел се твори от естествените сили на човека, които са разположени и наклонени повече към злото, отколкото към доброто.Християнинът на попрището на добродетелта е подпомаган от Божията благодат. Благодатта е достояние на човека християнин и заедно с това отличително свойство на неговия живот. Както в началото той е станал християнин със силата на Божествената благодат чрез кръщението, така и после всички свои дела той извършва със същата тази сила, защото по думите на Апостола, “Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля”/Филип.2:13/. Преуспяването в добродетелите се извършва в Църквата Христова и се обуславя от пребиваване в Църквата, член на която християнинът става чрез кръщение по вяра в Господа Иисуса Христа. Вън от Църквата няма истински добродетелен живот, защото към тези, които са вън от нея, не идва Божията сила, около тях няма възпитателна благодатна атмосфера, която се доставя само от тайнствата и от всички чинове на църковните свещенодействия. Висотата и чистотата, непрестанността и постоянството в добродетелите се достига в християнството по пътя на усвояване на “праведността Христова”. Усвоената чрез вяра праведност Христова изпълва недостатъка на нашата праведност. Естественият /невъзроден/ в кръщението и другите тайнства човек няма възможност да усвои за себе си праведността Христова, не получава изпълване и укрепване на силите и ревност към доброто, и затова неговите добри дела са случайни, мимолетни и бързопреходни, нямат твърдост и постоянство.
Важно свойство на добрия християнски нравствен живот са добрите разположения или добрите навици в душата на човека. Добрите разположения лежат в основата на добрите дела. Например, смирението се нарича добродетел, но то е не някакво определено дело, а пребиваващо в сърцето разположение, проявяващо се във всички смирени дела. Не е безгневен този, който не се защитава от обидите, но този, който не изпитва злоба към обиждащия го. Не се отличава с уважение и послушание този, който само външно ги проявява, но този, който храни тези добродетели в сърцето си.
“Сърцето е начало и корен на нашите действия – пише св. Тихон Задонски. – Вярата не е вяра и любовта не е любов, ако ги няма в сърцето, тогава те са лицемерие; смирението не е смирение, но е притворство, ако го няма в сърцето; дружбата не е дружба, а е по-лоша от враждата, ако се проявява само външно и я няма в сърцето. Затова Бог иска от нас нашето сърце:”Дай ми, сине, сърцето си”/Притч.23:26/. “Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от препълнено сърце говорят устата му”/Лука 6:45/. Затова и апостолите наставляват:”като избраници Божии, свети и възлюбени, облечете се в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение”/Кол.3:12/, “бъдете всички единомислени, състрадатателни, братолюбиви, милосърдни, дружелюбни, смиреномъдри”/1 Петр.3:8/. Християните не трябва да се ограничават само с външни дела, но и да възпитават в сърцата си любов към самите добродетели – кротост, смирение, търпение и пр.
В началото, когато човек се обърне към Бога и започва да проявява ревност за християнски живот, в сърцето му още не са налице в цялата си сила добрите разположения, няма ни кротост, ни търпение, ни смирение, ни въздържание. Ревността за добър християнски живот в това време е само семе, зародиш. По-нататък, благодарение на ревността, човек с молитва се принуждава към всяко добро дело, все повече и повече приучва към него душата си и, накрая, с помощта на Божията благодат, искрено и всецяло възлюбва със сърцето си доброто. Добрите разположения стават като внедрени в духа на човека, като че ли естествени нему. Така например, който няма търпение, кротост или смирение, по този път на упражняване, напрягайки се, в началото с труд и болезненост, накрая ги придобива. Така се придобиват и другите добродетели.
Тъй като добродетелта е една, то и всички добри разположения се намират във взаимна връзка, във взаимен съюз, като халки на една верига. Преп. Макарий Велики казва:”Всички добродетели са свързани помежду си като звено в духовна верига, една от друга зависят: молитвата зависи от любовта, любовта от радостта, радостта от кротостта, кротостта от смирението, смирението от служението, служението от надеждата, надеждата от вярата, вярата от послушанието, послушанието от простотата”. Ап. Петър съветва християните:”Като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов”/2 Петр.1:5-7/.
Християнинът трябва преди всичко да съхранява духа на ревност за богоугоден живот и да принуждава себе си към добро, а Божията благодат сама всичко ще устрои: според степента на очистване на сърцето от страстите, ще започнат малко по малко да се внедряват противоположните им добри разположения в своя порядък и взаимовръзка. От човека се изисква желание, ревност, самоотвержен труд, а Божията благодат очиства, обновява нашето сърце, стеснява греха, насажда доброто.