Някога Христос прие образ на обикновен човек, на скитник. Нямаше къде да подслони главата си. Понякога хората го преследваха с камъни. Трябваше да понесе безброй обиди, а накрая униженията и мъките на кръстната смърт. Той посрещна всичко, без да се оплаква. И отправи следните думи към Небесния Си Отец: „Прости им, те не знаят какво правят". Целият Му живот и самата Му поява в човешки образ е израз на ненадминато смирение.
Св. апостол Павел казва: „Иисус Христос... унизи Себе Си, като прие образ на раб... смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име".
Този грандиозен пример на смирение не понизи Христос пред бъдещите поколения. Напротив, въздигна го. Той можеше да покаже на враговете Си тяхната нищожност и Своето всесилие. Но Иисус не желаеше такъв авторитет. Не с насилие и със страх печелеше душите, а с благост, убеждение и любов.
Постепенно милиони Го обикнаха. Той им стана близък, защото преживя собствените им унижения и мъки и те знаеха, че ги разбира. Показа им пътя за спасение от давещото ги негодувание, от безпомощността пред наглите и силните: смирява нето на омразата с добро - чуждата и собствената, търсенето на нравствена победа и свобода на духа. Такова поведение днес изглежда на някои безхарактерно, отживяло.
Какво печелим ние обаче, когато отвръщаме на обидата с обида, побой, отмъщение? Един сигурен враг. Може би и авторитет, който се гради върху страха, но временно - ако се окажем по-силни. Защото животът се обръща. Този враг може да стане един ден по-силен и на свой ред да отмъсти.
Смирението е победа
Смирението не означава примирение, малодушие, слабост. Напротив, то е победа. Над злобата и омразата, които постоянно ни застигат, и над желанието да отговорим на лошите хора по техния начин; над дребнавостта, понеже личната обида е незначителен проблем в сравнение с големия въпрос за спасението на човешката душа; над глупавото тщеславие, заради което унижаваме хората и се изтъкваме. Толкова ли добре се чувстваме, когато сме се подиграли със слаб физически или много пълен, или умствено по-ограничен съученик? Може би той ни превъзхожда с добротата си? Защо трябва да се големеем пред другите? Да препълваме сърцата им с огорчение? Бог дава различни качества на хората, а причините са известни само Нему. Как е възможно да се подиграваме с избора Му? И ако наистина сме високи, умни и красиви, нима заслугата е наша?
Бог е Оня, пред когото трябва най-напред да се смирим. Защото няма нито едно наше качество или добре прекаран ден, които да не Му дължим. Непризнателността се наказва. Библията е пълна с примери на възгордели и самозабравили се хора, които стават жертва на нещастия. Животът също. Човекът е твърде уязвим и всеки по-възрастен би могъл да си спомни как Божията ръка го е спасявала по чудо, Когато е карал кола или е пресичал улицата... Но случва се понякога Бог да отдръпне Своята ръка.
Опитностите в живота на много хора би трябвало да ни служат за добър урок. Ала голяма част от нас се оказват слаби ученици. Те искат да са хвалени, прославяни. И ако чуят не дори обидна, а критична дума, изпадат в гняв. Христос бе обиждан и укоряван съвсем несправедливо, тъй като не е имало безгрешен човек освен Него на тази земя. Наистина, кой друг ще каже това за себе си? Смирете своето сърце, преди да сте отвърнали на обидата с обида. А може би обвинението срещу вас донякъде е вярно? Усетим ли, че е така, гневът ни е най-силен. Хората не признават своите грешки и не искат да узнаят истината.
За християнина не е проблем да благодари дори на своя несправедлив обвинител.
„... ако те плесне някой по дясната буза..."
И все пак, убедени сме, че ни обиждат съвсем несправедливо. Нека да сме прави - това се случва. За какво смирение тогава ще говорим и защо да не дадем простор на своя гняв? Нека разтълкуваме обаче прочутите думи на Христос: „... ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата".
Защо дясната буза? Човек обикновено удря с дясната ръка по лявата буза на отсрещния. А най-нормално би било Иисус да не уточнява: „Когато те ударят по едната страна.,." Но не, Той съвсем конкретно е посочил дясната страна. В Библията дясното е символ на истината и правото, а лявото - на кривото и лъжата. Изрично е казано, че при Страшния съд спасените ще отидат надясно, а погубените наляво, Какво излиза тогава? Ударът по дясната буза действително е несправедлив. Удрят ни по праведната страна, наказват ни за доброто, което сме вършили, Ала Иисус добавя „обърни и другата страна", т.е, лявата.
Защо? За да си спомним тъмната страна на своя живот: неуважението към нашите родители, предателството към някой приятел, жестокото отношение към беззащитни хора... Колкото и да сме добри, животът ни е пълен с такива провинения. Вярно е, стараем се да ги забравим. Човекът е майстор в приспиването на своята съвест. Но когато сме изцяло честни със себе си, макар и за минута, всичко извършено се завръща в паметта ни, за да изпълни душата с голяма болка. Да не мислим следователно за несправедливостта на понесения удар, само за нея, Когато обърнем и другата страна, вторият удар вече се оказва справедлив. Но също и първият, тъй като е наказание за някоя лоша шега или обида, която друг е изтърпял от нас без всякаква причина. И ние сме го ударили по дясната буза.
В тази книга многократно се говори за един от най-важните християнски принципи - търси първо своите грешки, после чуждите.
Трябва смирено да вървим по пътя на Христовото съвършенство. Да не разнасяме клюки и зложелателни слухове за хората, понеже тровим тъй и собствената с душа; да търсим в тях доброто, за да го насърчим. Всяка лоша дума, излязла от човешката уста, руши вътрешната ни цялост и хармонията на този свят.
Големият християнски мислител Макарий Велики казва, че смирението е същността на цялото християнство. И нека пак повторим - то не е унижение. Колко по-високо стои един човек, който приема с благородство, опрощение, самокритичност всяка обида и всеки удар на живота, от беснеещия отмъстителен горделивец! „Дойдете при Мене - казва Христос - понеже съм кротък и смирен по сърце."
Щом най-могъщият, Царят на царете, е смирен, как ли изглежда в Божиите очи надменността на малките смъртни хора?
Ясно е кой ще бъде потърсен и чий глас, макар и самохвален, няма да разкъса тъмнината.