Християнската логика е различна от светската. И не бива да се отхвърля, преди да се опитаме да я разберем. Тя е логика на сърцето. То ни казва дали живеем духовно или не живеем. Възможно е дните ни да са изпълнени с бурни събития и отведнъж да установим, че сме мъртви. Възможно е да отидем в много богат дом и в някакъв миг да ни прониже режеща болка - хората в него са мъртви. Макар да се смеят, да са доволни от себе си. Така че въпросът е съдбовен. Оказва се, че е без всякакво значение къде си в този свят, какво е мястото ти в него. Християнският начин на живот е нещо друго. Защото ни поставя в пряка връзка със Създателя. А всеки, който се е откъснал от Него, според християнството е духовно мъртъв.
Какво иска Създателят от нас?
Една сцена от американски филм може да ни послужи като добър пример. Хирург оперира самотна родилка, която умира. Детето остава живо, но е с тежко сърдечно увреждане. Хирургът решава да го отгледа. Докато го държи на ръце след едно тежко дежурство, безкрайно уморен, негов колега го пита: „Защо правиш всичко това?". „Сега разбрах, че никога преди не съм живял!" - отговаря хирургът.
Щом Бог заговори в нашето сърце, човек започва да търси живото и да бяга от мъртвото. Два крайни примера очертават тези полюси. Единият е така добре известен от романите и филмите, но го срещаме и в действителността. Светско тържество, много блясък, много гордост, много суета, може би много фалш. И внезапно един от присъстващите започва да крещи. Какво казва той на другите? Че нищо там не е истинско, че те са мъртви! Този човек е доловил интуитивно - Истината е живот. И той побягва: по-често загива, по-рядко открива път за себе си. Другият полюс? Един отшелник, монах, който се храни с къпини и прекарва дните си в молитви. За какво се моли този човек? За всички нас, но и за хора, които познава. Не се моли за успеха им, за тяхното разбогатяване или да станат прочути. Той се моли да спасят душите си. Хиляди мъже и жени са готови на какво ли не, за да видят този монах, да поговорят пет минути с него, Защо? Ще им каже ли нещо необикновено? Това е просто невъзможно, не е по силите и на най-просветлената душа. Не, този много слаб и много уморен човек радостно ще им се усмихне. И тази усмивка ще озари оттук нататък всичките им дни. Ще почувстват собствената си значимост в Божиите очи, която само един такъв човек осъзнава истински.
Какъв е духовният ни шанс?
Трудностите, през които минава България, са всъщност големият духовен шанс на младите хора у нас. В какво се състои той? В това, че могат да й дадат много. Могат да направят жертва. Да осъществят предназначението, което Бог влага в съдбите им. Не е необходимо обаче нашите момчета и момичета да отиват далеч от страната ни, за да се реализират в чужбина като християни. Тук, в България, те се намират в полето на човешката мъка. Ако избягат, това ще е първото им поражение. Защото ще избягат от голямата си отговорност. Истински личен шанс е да помагай там, където всичко ти е близко и се чувстваш като син. Синът не изоставя своето страдащо семейство.
Човекът не е свободен, ако не е поел съзнателно и някаква отговорност.
Има у нас една особеност. По-възрастното поколение се връща днес към бащите си. Тъй като диктатурата прекъсна всички връзки с миналото, то криеше истината за тях. Криеше, че са вярвали в Иисус, дори професиите им. И ето, в последните десетина години много хора казват с тиха гордост: „Моят баща беше свещеник", „Моят баща беше учител по френски език", „Моят баща беше артист". Но тук става дума и за нещо по-голямо, неизречено: „Аз се връщам към моя баща, за когото не смеех да говоря, връщам се към неговата вяра, за да се превърна, макар и така късно, в негово продължение. Аз се връщам чрез неговата вяра към моя Небесен Отец!”
Дали младите българи ще станат наше продължение? Наистина е тежко да гледаш страданието. Още по-тежко е да помагаш. Ала величието на християнското мислене е в това, че то открива щастието, когато си сред наранените. Едно щастие обвито в голяма болка, единствено по рода си заради свободата, с която даряваш.. „Щом почувствате, че сте дали всичко от себе си на нещастните - казваше Майка Тереза на своите сестри, - ще разберете какво е истинската свобода." Безграничността на свободата се усеща най-силно в мига, когато даряваш и последната си риза. Нищо в този свят не те обвързва и не ти е по-скъпо от желанието да изпълниш християнския си дълг. Но и никой, разбира се, не ни заставя да извършваме чак такива подвизи.
Да приемем всичко с благодарност
Естествено, ще преживеем много огорчения. Наши близки хора може да не ни разбират, невежите да ни се подиграват. Даже най-съвършените, даже нашите учители понякога ни нараняват. Кадър от документален филм за Майка Тереза - тя пристига в едно от своите общества някъде по света. Посрещат я десетки млади сестри помощнички и Майка Тереза казва на всяка по няколко думи. Но една от сестрите така и не може да стигне до Майка Тереза. Остава зад другите, незабелязана от нея, свенливо скрила своята болка. Само Иисус може да приеме всекиго от нас. Сам Той не оставя без ответ даже любовта на един-единствен човек. Това трябва да се знае, когато помагаме. На хората не даваш, за да получиш. Хората може да отговорят на любовта ни с любов, но може да ни донесат и много огорчения. Всичко се приема от вярващия с благодарност. Той благодари за всяка обида, за всяка нанесена рана, за всяко огорчение, за всяка липса на признателност.
Благодари заради нещо по-важно - Бог му е дал възможност да помага. Това негово съзнание го издига високо и го прави независим от света!
За да се стремим към Онзи, Чието Царство не е от този свят, трябва да не умираме всекидневно в мъчителните си страсти, в обидите, които получаваме, но да живеем изобилно в светлината на търпението и болката.
Защото каква полза да спечелиш целия свят, а да изгубиш своята душа?