В урока „Да не отвръщаме на злото със зло" се говори за прекъсването на враждата, която би могла да се превърне в безкрайна взаимна вендета. Историята познава случаи, когато потомците на хора, преследвани, да речем, в средновековието, си отмъщават няколко века по-късно. На тази основа се разиграха пред очите ни много етнически сблъсъци, особено в бивша Югославия.
Християнската вяра не познава отмъщението
Вярно е, че междуличностните вражди, когато вървят от поколение на поколение, не се срещат често в ежедневния живот. Но те доказват най-добре безсмислието на враждата. Един от литературните символи на този проблем е онази знаменита глава от романа на Марк Твен - „Хъкълбери Фин", в която две плантаторски семейства взаимно се избиват. Умират млади, красиви и достойни хора заради наранената чест на вече забравените си дядовци и без никой да помни причината за раздора. Честолюбието на едно слабо смъртно същество, каквото е човекът, понякога стига до безумие. Как да се спасим? Никой не е посочил по-категорично от Иисус единствения възможен изход. Християнската вяра не познава отмъщението.
Прости и поискай да ти простят. Победи себе си
И все пак как да стане това? Как да победим изгарящото чувство за обида? Този въпрос си задава оня, чийто разум му подсказва, че Иисус е прав. Има една дума, която ни въвежда в проблема и веднага преобръща всичко. Трябва да простим на... ближния си. Кой е твоят ближен? Всеки човек.
Този, който ме е наскърбил, не ме признава. В това е проблемът на обидените. Той не ме обича. И защо? Да не е живял по-зле от мен? Да не е страдал повече от мен? Знае ли той колко неща са ми минали през главата? Това не са единствените въпроси, които озлобяват хората. Наскърбителят има свои приятели, свои близки. Естествено е наскърбеният да мисли: „Той се отнася добре към тях и зле към мен. Защо? С какво ме превъзхождат?". Наскърбеният се настройва инстинктивно и срещу приятелите на своя наскърбител - познатите и даже непознатите. Не виждат ли, че той е лош човек? Значи и те са такива. В края на краищата оскърбеният е завладян от едно потискащо чувство. Част от хората са с неговия враг, а не с него. Значи част от света не го харесва, не го приема. В такъв свят на него не му е уютно, не му е добре.
Срамът на предателя
Обидата не се съдържа само във фрази от типа „Ти си глупак!". Понякога човек се чувства предаден. От първата си любов, която му е изневерила; от сина си, който е станал антикомунист, макар той, бащата, да е комунист или обратно; от приятеля, който го е лъгал; от съидейника, който е работил тайно за противната кауза; от съдружника, влязъл „в комбина" с конкурентите; от своя брат, който не е опазил съкровената му тайна...
Много обидно е да бъдеш предаден, то е по-тежко от прякото оскърбление.
И какво си казва такъв човек? „Аз ще му отмъстя!" Това е познато.„Никога няма да му простя..." И това е познато. Но той си казва и нещо по-лошо: „Никога вече няма да се доверявам на хората. Те не го заслужават." Тази позиция е по-важна от всяка друга, тя е знак за вътрешно осакатяване.
Да, но той забравя срама на предателя. Това вече не е надутият оскърбител, а в по-тежките случаи човек, показал, че има долна душа. Понякога този човек може да понася себе си, да гледа хората в очите. Накъде ще се насочи този срам, в какво ще се превърне? Естествено, в омраза към предадения от теб, защото е видял истинското ти лице, познал е кой си... Разкрил те е. Двама души, те са в тежко състояние. Могат ли да се спасят? Да, ако единият прости на ближния си. Но този предател може да има и други срамни тайни в живота си? Подли деяния, за които жертвите не знаят нищо? Кой ще му прости тогава? Има кой - Бог. Той няма да се смути от една изповед, защото и без друго знае всичко. И може би ще каже: „Успокой се, Аз те очаквам. Не съм преставал".
Един човек, когато е предаден, трудно може да обича. От своя страна, човекът, който е предал, не мисли, че заслужава да бъде обичан. Ето го най-тежкия възможен резултат от една много лоша постъпка.
Да обичаш и да бъдеш обичан е най-важната ни потребност. Лишени от тази възможност, ние се превръщаме в хора с осакатена душа.
Страшно много са ония, които носят най-различни травми и обиди в себе си. Разбира се, повечето ги прикриват сравнително добре и няма да ти кажат: „Не вярвам на никого, включително и на теб". Но не се сближават с други хора и се чувстват самотни.
Единственото лекарство
Има една прекрасна мисъл: „Когато си охулен и оклеветен, ти си най-близо до Иисус". Така стигаме до нещо много по-трагично. Човекът не е просто обиден, нито предаден. Той е охулен и оклеветен, станал е жертва на зловещ заговор, срам го е от хората, макар да е невинен. Някой внушава на останалите, че този човек върши неща, каквито не е и сънувал. Но не се ли случи същото с Иисус преди две хиляди години? Не позна ли Той човешката мерзост? И нима, ако се обърнем за помощ към Него, няма да ни я даде?
За да получим тази помощ обаче, трябва да извършим първо нещо изключително важно - да простим на клеветниците. И тогава всичко ще се промени.
Обидените, предадените и оклеветените... Ако не могат да простят, те стават озлобени, самотни и нещастни. Какво им е нужно? Да повярват отново на хората. И какъв е пътят към спасението им? Та той наистина не е омразата, нито бунтът, нито отмъщението.
Пътят, според християнската вяра, е Бог.
Вече го посочихме. Той ги очаква, за да им даде утеха. Той им казва, че са обичани и страда с тяхното страдание. И най-после, предлага им единственото лекарство: „Простете и тогава ще се излекувате..." Това може да се случи, докато четат Библията или докато се молят, или в друг момент. Ако Му повярват, всичко се променя. Заедно с доверието към Бога се връща и доверието им в света. Изчезва техният страх, който стои в основата и на озлоблението, и на самотата.
Ето как се молеше Иисус за тези, които Го разпнаха: „Отче! Прости им, понеже не знаят що правят". А нима оскърбителите и предателите знаят винаги, че вредят повече на себе си, отколкото на нас?
За да простиш, трябва да си наранен. Никой не казва, че е лесно. Но може да стане, ако сме потърсили Божията подкрепа. Преди всичко, за да прекараме по друг начин своя живот, да се спасим. „Как искате да простя на баща си? - ще попита някой. - Та той ме пребиваше от бой, често без причина. Съсипа ми детството." Отговорът не е само в Библията, която ни казва да почитаме родителите си, за да имаме Божието благословение и да живеем добре и дълго на земята. Отговорът е и друг - не прости ли този човек, неговият баща (даже ако не е вече между живите) ще съсипе и целия му останал живот. Обидата е като язвата. Тя изяжда отвътре човека и не му дава минута покой. Тя е лично наша, различна от всяка друга обида. Тъй ни се струва, но има и друго: според нас никой не може да разбере чувствата ни докрай... Как да не ни дразнят хората, за които мислим по този начин?
Да простиш е освобождение
Каква промяна настъпва у човека, ако каже: „Отказвам се от огорчението, озлоблението, омразата... Прощавам му." Но как ще произнесе той подобни думи, ако не приеме Христос? Защото в часа, когато това се случва, Христос е Този, Който иска настоятелно от нас да простим. (Както Сам Той е простил на кръста.) Промяната е в това, че веднага откриваме в какво се е превърнал заради обидата и огорчението нашият живот. И че можем да съществуваме по нов начин. И още нещо - мнозина стават в такъв момент членове на голямото християнско семейство.
Пред тях вече стои въпросът: „Как трябва да постъпвам, за да съм един от тях?".
Да простиш на ближния си - това е освобождение. Едва когато го извършим, виждаме, че сме се притеснявали напразно за достойнството си, напразно сме си мислели, че прошката е поражение. Много по-недостойно е да таиш в душата си безконечно озлобление. А и нищо не предопределя по-силно нашата самота - налага се да го повторим.
Християнинът не може да постъпи по друг начин, инак неговата вяра е само една маска.
Да отидем при другия човек, за да му кажем „прощавам ти". Нищо не е по-естествено от това между две Божии създания, временно пребиваващи на тази земя.
Единствено недостатъците ни са били причина да си мислим, че това е невъзможно.