Много хора възприемат сърцето като най-важния анатомичен орган в човешкото тяло. Разположен в гръдния кош ,зад диафрагмата, този орган поддържа кръвообращението и играе роля на помпа в сърдечно –съдовата система. Ако попитаме доктор-кардиолог за дефиниция на думата „сърце” , навярно ще чуем следното : „Представлява кух мускулест орган с възрастови,полови и индивидуални характеристики. Има форма на неправилен конус и се състои от две предсърдия и две камери. Жизнено важен за хората. ” Разглеждано в този аспект, всеки разумен човек би трябвало да осъзнава ,че най-много трябва да се грижи за сърцето си , защото то го поддържа жив. От медицинска гледна точка – това е неуспорим факт, който не се подлага на съмнение.
За мен обаче, а и за всеки православен християнин навярно, сърцето е микрокосмос, божествена частица, чрез която можем да се докоснем до благодатта на Светия Дух. Полагайки труд да го опазим чисто от греха, ние се грижим за нашето спасение и за вечния живот. Затова именно премъдрият Соломон ни съветва : „От всичко , що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.”(Притчи 4:23) С тези слова сякаш са ни завещани смисъла и целта на християнския живот, а именно: Да обикнем Бог истински със сърцето си, защото Той е изворът на живота и да опазим сърцето си чисто от страсти и непристойни мисли, тъй като «Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога»/Мат.5-8/
Но в днешно време сякаш е подвиг да опазим сърцето си неопетнено. Живеем във века на разума, напредналите технологии, човешките постижения, стремеж към власт, слава, богатство. Мислим за престижно образование, добра и доходна работа, израстване в кариерата. Изкачвайки се по тази стълбица на благосъстоянието тук в земния живот, ние имаме големи очаквания. Но когато достигнем върха, а нашата вечно търсеща човешка душа иска още и още, ние осъзнаваме, че ни липсва вътрешният мир. Тогава настъпва времето да се обърнем към Бог и да се погрижим за сърцето си и за своето спасение. Свети Серафим казва «За да видиш Христовата светлина, трябва да потопиш ума дълбоко в сърцето, умът трябва да натежи в сърцето.» и още «Тогава възсиява Христовата светлина и осветява храма на душата с божественото си сияние. Събрана тази светлина е животът.» Тази светлина обаче може да се усети само от хора, които са осенени от Божията благодат и са постигнали вътрешен мир. А как се постига това? Нужни ли са много физически усилия и средства? Не! Нужна ни е само истинска вяра, която ще ни посочи пътя към църквата; покаяние, очистващо ни от сторените греховете; търпение и смирение. Цялото си упование за нашето спасение трябва да възложим на Господа и да понесем «благото му иго». Поемайки по този път обаче, трябва да сме готови и за изпитания и трудности, предизвикани от нашите видими и невидими врагове. Но Бог е промислил и за това, тъй като ни е дал молитвата като всесилно оръжие срещу нападенията на злото. Когато се молим ние разговаряме с Бог, молим го за помощ или му благодарим за Неговите щедрости и добрини към нас. Истинската и благодатна молитва се ражда отново само и единствено в чистите сърца. Затова ние трябва да пазим най-вече сърцето си и да се грижим то да бъде преизпълнено с любав към Бог и ближните. Свети Серафим казва следното по въпроса за значението на сърцето : «Господ дири преизпълнено с любов към Бога и ближния сърце, то е и Неговият престол, на който се разкрива пълната му пренебесна слава. Сине дай Ми твоето сърце, а всичко останало Аз Сам ще Ти дам, понеже в сърцето човешко е Царството Божие»
Когато обаче не усещаме тази любов и този вътрешен мир, когато изворите в сърцето ни са пресъхнали, ние не трябва да се отчайваме за своето спасение. Всеблагият промислител няма да ни остави, защото той обича всички - и праведници и грешници. Още повече, че за Бог е безкрайна радост, когато грешник се обърне от беззаконния си живот и Го последва. От нас се иска единствено да Му се доверим, а в моменти на слабост и сърдечна жажда да промълвим: ”Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене”/Пс.50/. В човешката душа става прелом тогава, когато осъзнае своята безпомощност без Божествената закрила. Когато закопнеем в сърцата ни отново да бликнат изворите на живота, тогава идва и покаянието. То е като пролетен дъжд, напояващ засъхналата почва, то е безценното спасително лекарство за болния. Покаянието ни освобождава от веригите на греха и ни дава надежда за спасение. Надеждата от своя страна подсилва вярата, вярата ражда любовта. Тези три добродетели трябва да ни съпътстват през целия живот. Покаянието е едно от тайнствата на православната църква. Останалите шест тайнства, чрез които можем да получим благодатта на Светия Дух са: кръщение, миропомазване, евхаристия, свещенство, брак, елеосвещение. Тези седем тайнства, посочени ни от църквата, помагат на човек да опази и очисти сърцето си в нелекия житейски път.
Всеки от нас трябва да полага грижи не само за тялото си, но и за душата. Защото, когато сърцето е чисто, от него блика радост, спокойствие, хармония, благодарност, незлобие, мир. Чистият по сърце е смирен и добронамерен към всички, а лицето му сияе от благодатни искри. Само една искра от Божествената благодат е нужна на заленялото сърце, за да започне то да бие учестено и пълноценно. Нека тогава не се крием в мрака на самосъжалението за своята греховност, а да потърсим пътя към заслепяващата светлина на Божията красота. Дано благодатните искри на Свети Дух осенят и нашите изтинали души и да се стопят ледовете, разделящи ни от Бог. Дано в сърцата ни отново бликнат чистите и пълноводни извори на живота. Тези извори с кристално бистра вода, в която ежедневно да се оглеждаме и да виждаме своите добри и лоши постъпки. А най-чистият и животворен извор е самият Бог, който е и единствен наш съдия, баща и промислител. Той сам ни уверява в това казвайки: „Аз съм пътят, истината и животът.” Нека тогава опазим сърцето си, за да бъде то достоен престол на нашия Създател.