Тази Соломонова притча много напомня за една позната история за един младеж и един дядо, известна като „Приказка за красивото сърце”. В нея се разказва как младият мъж претендирал, че има най-красивото сърце в околността на града, в който живеел. В действителност сърцето му било хубаво, гладко, без неравности и хората открито му се любували. Тогава старецът решил да научи момъка, какво значи хубаво сърце. Неговото биело силно, цялото било в белези, кръпки, бразди, дори липсвали парченца, а някои части били заменени от други. Хората не могли да проумеят как така това ще да е по-хубавото сърце. Младият мъж се отнесъл подигравателно към стареца, който обаче бил категоричен, че за нищо на света не би заменил сърцето си и ще го пази такова, каквото е, с цената на всичко. Станало ясно, че всеки белег се отнасял до човек, комуто дядото е отдал любовта си. Откъснатото парче символизирало именно отдадената някому любов, а замененото парче– подарената от други нему. Дадената и получената любов често не съвпадали, затова и кръпките не заличавали белезите напълно. Ръбовете напомняли за любовта, която дядото делял с определен човек. Тях той ценял най- много. А браздите били резултат от даваната любов, но без получената в замяна, защото да даряваш любов означава да рискуваш. Но надеждата, че тези хора ще се върнат един ден, за да запълнят болезнените празнини, крепяла дядото и му давала вяра в силата на любовта и възтържествуването на доброто.
Едва ли в забързаното си ежедневие човек би се замислил наистина за запазените спомени, свързани с болката, която е понесъл, разочарованията, които е изпитал, мечтите, които са останали несбъднати, любовта, останала несподелена, вярата в хората, която е изгубил, стремейки се да обръща внимание само на положителните емоции, хубавите моменти и незабравимите мигове, съпътстващи живота му. В повечето случаи това става, когато се окаже потърпевш на още една обичайна човешка драма, която да изстрада. В този момент човек се запитва за стойностните неща в живота, за това, което си заслужава да бъде ценено, за това, за което просто трябва да се бори. Премисля принципите, целите и идеалите си. Търси подобаващо решение, подходящ изход, но къде? Именно в предишния опит, по-точно в сърцето. Сърцето, което е източник на нашата живителна сила, от което черпим целеустременост, което ни наставлява, напътства ни за изборите, които предприемаме, за решенията, които взимаме.
Когато човек е тъжен, самотен, лутащ се, изстрадал, претърпял загуба, метафорично изказва простия израз: „Къса ми се сърцето”. Когато е под напрежение, силно притеснен или несигурен, заявява, че сърцето му се е „свило”. Когато пък сияе от щастие, преживява най-вълнуващи моменти в живота си или постига завидни успехи, споделя, че толкова се вълнува, че сърцето му е „забило като лудо”. Въобще човешкото сърце събира в себе си целия ураган от емоции, преживявани от човека. „От него са изворите на живота”. То ни напомня за изначалните ценности, към чието спазване всеки би трябвало да се стреми, а именно любовта, добротата, справедливостта, равенството, вярата. Това са идеали, така необходими за човешкото съществуване. Те крепят човека, дават му готовност за борба и оцеляване, възможност за достигане на нравствените висоти. Човекът, ръководещ се от вечните добродетели, проповядващ тяхното всеобщо спазване, е духовно безсмъртен. Той се издига над житейската плоскост и практическите дадености. Способен е да тръгва от първопричините на явленията и дълбоко да ги осмисля. Това качество е типично само за човешката същност. Затова човекът се счита за извисено същество.
В много случаи човек се колебае дали да се вслуша в сърцето си или да последва повелите на разума си – кое от тях ще му покаже правилния път, ще го насочи към по-добрата посока на развитие. Счита се, че умът те кара да постъпваш разумно, правилно, така, както се приема за редно, докато вслушвайки се в сърцето си, си способен да поемаш рискове, да кривиш от правия път, като целиш постигането на съкровени кумири, да загърбваш предразсъдъци, да прекрачваш граници (но в рамките на допустимото, разбира се). И в двата случая се ръководиш от моралните правила за поведение, но следвайки сърцето си, се мотивираш да даваш всичко от себе си, да преследваш докрай мечтите и целите си, преживяваш всичко по- вълнуващо и силно емоционално, докато разумът поставя определени невидими граници, които не следва да прекрачваш, кара те да приемаш само една посока за възможна. В пантеона на човешките мисли и чувства разумът се окачествява с консервативната догматика, докато сърцето символизира човешката фриволност– то държи да следва това, което силно желае, от което има болезнена нужда, което го кара да чувства свободата. В този смисъл няма пречки и ограничения, когато раненото сърце повелява да се бориш за несподелена, изгубена или забранена любов. Не можеш да се противиш на неговите пориви да получи това, за което копнее. Това, което сърцето жадува и изстрадва, е именно това, което човек най- много зачита и най-дълго помни.
Човешкото сърце е способно да прави избор. То се ръководи от такава сила, която е несравнима, не може да бъде пренебрегната, усмирена, притъпена, човешката воля дори няма възможността да й се противопостави. Човек не успява да наложи на себе си това, което е наумил, щом повелята на сърцето е друга. Той е призван да я следва, защото това, към което сърцето те устремява, идва от дълбините на плахата, но сигурна, на изстрадалата, но мечтаеща душа. Човешкото сърце те наставлява дали да плачеш след тежка загуба, или да се усмихнеш за това, че все пак нещо хубаво се е случило или някой е бил част от живота ти. То ни напътства дали да затворим очи в молба да възвърнем нещо или някого, да променим живота си, или да отворим широко очи, да се огледаме и да оценим какво сме постигнали, да направим равносметка, колко добре сме се справили. Можем да чувстваме, че сърцето ни е празно, пусто, мрачно, потънало в прах и сълзи, докато мислим, че не сме успели, че не сме достигнали максимума на собствените си възможности, но можем да се отърсим и да го изпълним с любов и надежда. Не сме неспособни да обърнем гръб на утрешния ден, да живеем в миналото, да съжаляваме за допуснати грешки и да дерзаем какво е могло да бъде, но не е ли по- добре да посрещнем бъдещото утро с отворени обятия, с широка усмивка на уста, че все пак вчера сме получили урок, който ще ни помогне да предотвратим бъдещо падение? Сърцето ни заставя дали да плачем, да ридаем, да застиваме на едно място, да затворим съзнанието и сетивата си за всичко заобикалящо ни, или да се стремим към по- добро бъдеще, към копнежите, които винаги сме имали, към желанията, които нетърпеливо сме чакали да осъществим. Сърцето ни самó знае кога да се затвори в тъжна самота, напътства ни кога да избягваме срещите с нови хора и ни пази от саморазрушения, но ни насочва кога да започнем да гледаме с други очи на света, кога да преосмислим живота си, кога да отворим очите и обятията си и да продължим с устрем смело напред.
Човешкото сърце помни, преживява, чувства. То диша и живее. Помни радости и разочарования. Преживява щастие и тъга. Чувства всичко, докоснало се до човешката душа. Толкова е малко, а събира толкова много спомени, емоции. Отдава любовта си на редица хора- понякога плахо, друг път смело. Човек се ръководи от него, следвайки негласните му заповеди. То е първоизточникът на човешките деяния. Способно е да отдава много любов, но често се затваря, останало неудовлетворено. Затова човек трябва да щади сърцето си, да се стреми да го предпазва от отрицателната страна на живота, да внимава относно постъпките си, като цели сърцето му да не бъде наранено, защото „от него са изворите на живота”. То е много ценно, защото докосвайки се до нечие сърце, си способен да бъдеш съпричастен към полюсните чувства и преживявания на човека отсреща. Успееш ли да достигнеш до копнежите на чуждото сърце, цялата тази съвкупност от мисли, желания, стремежи, става достъпна за теб като отворена книга, описваща с най- съкровени светове.
Сърцето е източник на любов, позитивизъм, сила и енергия, каращи те да забравяш несъвършенствата на света. Но както то те наставлява какви стъпки да предприемаш, за да те предпази от неравностите по пътя ти, така може и лесно да сгреши, затова „най-много пази сърцето си”.