До неотдавна все още можеше да се види някой самоук музикант как пее по сборове и панаири и продава песнопойки. Тези книжици с песни съдържаха понякога цели епоси, посветени на конкретни, отминали вече събития и хора. И днес някои народни песни пазят спомени за миналото, когато животът за християните под мюсюлманска власт сам по себе си е мъченичество, а за вярващия българин раздялата с православната вяра на дедите му е по-ужасна от смъртта.
Преди повече от 250 години поп Тодор Врачански, родолюбив книжовник и съвременник на св. Паисий Хилендарски, е записал една песен. Когато в Европа са слушали Бах и Хендел, българските майки са пeели така:
Милое мое чедо, красни мой сину,
чесное мое рождение,
аще ме любиш, сину мои,
якоже аз тебе люблю,
Послушай мене, матеръ свою, да не убоиш се, сину мой, от мучение,
Еще мало претърпи, да приимеши венецъ нетлени.
Не убой се от мучение, сину мои.
Се Христос невидимо предстоитъ
Прииметъ светую твою душу.
Мало да постраждеши;
подобиши се бесконечно упокоение.
И тамо да царствуеши купно съсъ Христа
и да молиш Христа
ради грешную матеръ свою.
Да помълчим, след тази песен - майчина молитва. Тя се съхранява в архива на Софийската народна библиотека.Превод на новобългарски звучи така: „Мило мое чедо, сине мой прекрасни, рожбо моя ненагледна, ако ме любиш, синко мой, тъй както те любя аз, то послушай мене, своята майка: Да се не уплашиш, синко мой, от мъчението. Малко още потърпи, та да получиш венец нетленен. Не бой се от мъчението, синко мой. Ето, Христос невидимо стой наблизо да приеме твоята свята душа; Малко да пострадаш, та с вечен покой да се сподобиш, и там да царствуваш заедно с Христа и да молиш Христа за своята грешна майка!’’