През 2011 г. историческата наука би могла да отбележи два особени юбилея - 900 години от провеждането на събор против богомилите в Константинопол и 800 години от подобно събитие в Търнов. Първият е предизвикан от религиозни и икономически причини по времето на император Алексей Комнин, баща на талантливата писателка Анна Комнина. За разлика от други църковни събори, предшествали споменавания, този завършва с екзекуции. Осъден на смърт и изгорен на клада е лечителя Василий Врач, който излага подробно пред владетеля съдържанието на еретическото учение.
Един век по-късно в България също се организира събор срещу богомилите. Изследователите сочат за негов инициатор небезизвестния папа Инокентий ІІІ. Освен главоболията с Латинската империя, той подготвя унищожителен кръстоносен поход срещу опозицията в Южна Франция, изповядваща възгледи, възприети от „бугрите” (българите). Цар Борил, по силата на унията между България и Рим, се подчинява на призива да участва срещу ширещата се ерес. Съборът също завършва с репресии и с прогонване на най-упоритите богомили извън пределите на страната.
Западна Европа е сполетяна от кръвопролитна офанзива срещу албигойците – френски вариант на богомилството, продължила две десетилетия. Освен военните операции, в Рим възниква и специална институция за борба с еретиците, която прераства в покритата с печална слава инквизиция. Радетелите на тезата, че богомилството е дало свой принос в европейската история, могат да съпоставят резултатите от зловещите процеси с делото на светите братя Кирил и Методий, три века по-рано, и да преценят обществената полза на всяко от двете събития.
През ХХ в. българските наука и култура отделят значително място на богомилството - факт, който не може да бъде заобиколен. Преди Втората световна война тази тема се разработва обективно и безпристрастно. По това време е написан и романа „Богомили” от писателя Петър Карапетров, издател на поредицата „Българска историческа библиотека”. Поради упоритото премълчаване на този оригинален творец, наложено от политическата цензура, книгата му днес е недостъпна за българския читател.
Богоборческото правителство подменя изследването на фактите свързани с богомилството с възможността за усилена антицърковна пропаганда. Към образа на цар Борил, узурпатор на престола, е добавен още един неприятен щрих – палач на борците за социална справедливост.
Писателят Стоян Загорчинов е един от първите, представящи със съчувствие богомилите. Романът му „Празник в Бояна”, който би могъл да бъде оригинална по замисъл творба, поднася житието на средновековен зограф, напомнящ с поведението си анархистите и модернистите от ХІХ в. След като изписва боянската църква, той открито се отдава на ереста. Авторът спазва стриктно партийната повеля. За литературното творчество и на други писатели са характерни романтичните представи за богомилите, предшественици на борците за социална справедливост. Писателят Емилиян Станев, в книгите си „Легенда за Сибин” и „Антихрист”, описва подробно съборите при царете Борил и Иван Александър. Волю-неволю, той също се придържа към наложените атеистични и антицърковни стандарти. Интерес предизвиква третия му исторически роман „Тихик и Назарий”, продължаващ събитията след гибелта на преславския княз Сибин. В тази творба, забравена по силата на инерцията, е проследена деградацията на богомила Тихик от борец за равноправие до тоталитарен диктатор, безпомощен пред бремето на властта. Писателят заема честна позиция спрямо героя си и това би могло да бъде прието като дисидентска проява. Всъщност, без да е подготвен достатъчно, Емилиян Станев се сблъсква неочаквано с второто изпитание на Спасителя в пустинята (Лк: 4, 6–8), гибелно за земните хора, срещу което може да противостои само съвършения Бог.