Интервю със свещеник Александър Джаковац, главен редактор на новинарската емисия „Православие” на официалното радио на Сръбската православна църква „Слово любве”.
- Отец Александър, как мислите, защо толкова много хора търсят любов, а толкова малко я намират?
- Любовта е дума, в която хората влагат различен смисъл и зад която приемат, че стоят различни реалности. С думата „любов” ние назоваваме различни неща. Знаем, че съществува любов като приятелство, любов между мъж и жена, между родители и деца и т. н. Трябва да добавим и, че онова, което най-често наричаме любов, не е истинска любов, а е нещо основано или на биология, както отношенията между мъжете и жените, родителите и децата и т. н. - или на някаква полза, която имаме от хората, с които сме. Истинската мярка за любовта, или поне за християнската любов, намираме в Новия Завет, където е казано „обичайте враговете си”, макар че това е най-трудно постижимото. Тази мяра, любовта към враговете, е мерило за божествената любов, мерило за това дали имаме божествена любов - любов, която е подобна на любовта, която има към нас Бог. Тя е и единствено напълно свободна, безкористна, чак парадоксална, ирационална. Защото нормално е да обичаме онзи, който обича нас и да мразим онзи, който не ни обича, а любовта към враговете е нещо, в което се разкрива напълно нашата свобода в любовта - от условности, от егото ни, от страстите ни. От това, доколко човек може да обича враговете си, става ясно дали може да обича истински когото и да е, тоест дали е способен да пренебрегне своите себични, егоистични желания.
Ако гледаме на човека през своите егоистични интереси, той ще бъде за нас като предмет и отношението ни към него ще е, например, като към един стол. Този стол удобен ли ми е, или не ми е удобен? Като седна на него - леко ли ми е, или не ми е леко? Ако единият крак на стола се изкриви, ние ще го изхвърлим и ще вземем друг стол. Нали така? Това отношение е приемливо спрямо предметите, но по отношение на хората, би представлявало сериозен проблем. Защото, ако се отнасяме така спрямо другия човек, ние го отричаме, той за нас не е единствен и незаменим, а заменим. Така че първата характеристика на истинската любов е другият за нас да е единствен и незаменим, да не можем да си представим своя живот без него. Това е любовта.
Е, защо не намираме любов? Първо, защото всички всъщност сме себични, егоцентрични, егоистични и грабим за себе си. Такива сме, защото сме смъртни, защото човешката ни природа е станала смъртна, смъртта е в нея и в нас има стремеж да съхраним своя живот, а в стремежа си да запазим своя живот, ние грабим от другите. Затова и Христос казва в Евангелието: „който иска да запази живота си, ще го изгуби”. Ние губим живота си най-вече защото, пазейки себе си, своята индивидуалност от другите, губим способността си да обичаме.
Затова и подвигът, аскезата е отваряне на себе си, отваряне към „другия” - към Бога и човека. Когато св. апостол Павел говори за любовта, казва: тя не дири своето, дълго търпелива, пълна с благост и т. н. „Не дири своето” ще рече „не взима за себе си” и, колкото и да ни е трудно да го проумеем, онзи, който взима за себе си или „дири своето” благо, няма да има живот. От това, че ще изконсумираме нещо, взимайки го от другия, няма да се заситим. Защото онова, което може истински, в пълнота, да засити човека, е любовта, безкористно даваната любов. И ние виждаме, че в крайна сметка, ако има нещо стойностно, то е човек да обича някого като себе си.
- Тази наша изкривена представа за любовта ли е предпоставката за толкова много разрушени бракове в наше време?
- Мисля, че за разводите, за разрушаването на браковете има повече причини. Една от тях е тази себичност, за която говорихме, и че в тях липсва елементът „готовност за саможертва”. Защото, за да бъде някой от нас в общност с някого, означава да се жертва за тази общност, да страда, да търпи утеснения и себепринуда, да се ограничава в нещо за нея. Днес хората не са склонни да се жертват за общността и затова се стига до разводи. От една страна...
- ...а от другата - ние не сключваме брак с презумпцията, че се свързваме за цял живот, а, както казахте, гледаме на партньорите си в брака като на нещо, което може да се смени след известно време, ако не ни допадне напълно?
- Да. Между другото, в миналото не е било по-различно, макар и да не е имало толкова много разводи. Ние не бива да идеализираме миналото. Вярно е, че хората са се женили за цял живот и цял живот са живеели в брак. Живеели са, но това не означава, че в повечето случаи този брак не е бил също така основан на себичност, само че тогава е имало и страх, и насилие. Да речем, жената тогава не е смеела да се разведе, защото би била отхвърлена и от обществото, и от роднините си, и от децата си и тя е била принудена да живее в брак, но това не прави този брак по-успешен. Ние, християните, сме склонни да тъгуваме по миналите времена, сякаш тогава всичко е било много по-добро, но аз мисля, че ако изучаваме безпристрастно живота в миналото, ще установим, че не всичко е било така идеално. Че човекът винаги е бил същият, смъртен и склонен към грях.
- И страстен.
- И страстен. Само че в наше време това е по-видимо. Някога всичко е било затворено в пределите на дома и в тесния кръг на общността, а днес интимните отношения са изнесени наяве.
- Може ли да се каже тогава, че съвършенството на един брак зависи от това до каква степен са постигнали лично съвършенство участниците в него - съпрузите?
- Ами може, стига да сме наясно какво разбираме под духовно съвършенство, защото днес в Църквата твърде често, когато се говори за духовно съвършенство, се има предвид някакъв своеобразен нематериален начин на живот. Като се каже духовно, се има предвид нещо, което е противно на телесното.
- Това, което аз имам предвид под „съвършен” е „очистен от страсти”. До някаква степен.
- Между другото, има опасност да създадем един вид идеология и от това „очистване от страсти”, както и от поста и всеки друг подвиг. Често се случва някои да пазят поста, магично, сякаш ще бъдат прокълнати, ако в храната им попадне капка олио в дни на строг пост. Фанатично се вторачват в това, какво могат и какво не могат да ядат, какво е съдържанието на храните, а това няма нищо общо с любовта. Ако подвигът не е свързан с някакъв морален закон и нравствено усилие, борбата със страстите ще бъде неуспешна. Твърде често нашата борба със страстите става фарисейска.
Ето защо, все по-често се случва да ставаме свидетели на разводи и вътре в Църквата, между видимо благочестиви и църковни хора, мъже и жени православни християни и дори клирици. Пък и не става въпрос само за браковете и за неразбирателството между съпрузите, а и въобще за това, че хората не да могат да живеят един с друг, да се понасят, да „понасят един другиму теготите си”. Враждуват помежду си свещениците в даден храм, враждуват братя и сестри, родители с деца... Никой с никого не е в състояние да живее в единомислие и любов и да полага усилия в тази посока, принуждавайки себе си. Така че постенето, подвизаването, ако не са подплатени с любов, ще бъдат напразни, както е казал св. ап. Яков: „Просите, а не получавате, защото зле просите” (Яков. 4:3) Затова не бива да формализираме своята вяра, както ние често правим, не бива нашето благочестие да бъде външно, формално „простете”, „благословете” и т. н., външно да сме избелени, изгладени, с изрядно поведение, а вътрешно да мразим ближните си, да осъждаме другите.
- Познавам доста млади хора, които подхождат към брака с надеждата, че там ще намерят онова единство и хармония, обещани ни с думите „и ще бъдат двамата една плът”, а когато се венчаят, се оказва, че нещата не стоят точно така, започват раздори, караници... Защо се получава така?
- За да бъдат двамата една плът, трябва да бъдат свързани от любовта, да бъдат едно в любовта. И то любов, която е основана на взаимно уважение, и любов, която е подвижническа, която е плод на овладяването и претворяването на нашите страсти и себични желания. Ако това липсва, няма да я има и любовта, ще има свади и раздори - всеки ще гледа своето.
Така е и в Църквата. И Църквата е едно Тяло, Тяло Христово. А ние и в Църквата се дразним взаимно и се караме. Защо между хора християни, хора църковни има неразбирателство и дрязги - защото не мислим за християнския живот като за подвиг, като на себепринуждаване, и защото не гледаме на Царството Божие като на нещо, което има да дойде
- Можем ли да кажем, че това единство в брака, както и единството в Църквата не е нещо, което автоматически получаваме с извършването на тайнството Венчание или Евхаристията, а е нещо, което заедно трябва да градим, като полагаме усилия в тази посока?
- И нещо, което ще се осъществи в пълнота, когато Христос дойде повторно. Това е много важно да се разбере: няма съвършенство на земята и не може да има. Няма съвършен брак, няма съвършен човек, няма съвършена любов. Затова и св. Максим Изповедник казва, че Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, образ, а истината ще ни се открие в бъдещия век. Така че, в този век имаме само някаква смътна, частична представа какво трябва да бъде, какво има да стане, когато Христос дойде в слава, а нямаме изпълнение на обещаното ни от Господа. Изпълнението е в бъдещия век, в Царството Божие. Сега любовта е несъвършена - и тази между съпрузите, и тази между родители и деца, между братя и сестри, между приятели... Нашата себичност и страстност я правят несъвършена. Изпълнението на любовта, която сега сеем в мъки, ще се изпълни в Царството Божие.
Човек, ако е искрен със себе си, си дава сметка, че е склонен към зло и трябва постоянно да внимава над себе си и да се въздържа от зло. Както казва св. ап. Павел „желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили” и не доброто, което искаме, правим, а злото, което не искаме, него вършим (вж. Рим. 17:18,19). Човек винаги е склонен да се подхлъзне малко, да стори нещо, което е зло и вреди на друг човек. Колкото и да се пазим, пак ще съгрешим в нещо. Ето, стоим в автобуса и някой се блъсне в нас, и първата ни реакция е да се скараме. Ако човек е християнин, ще си каже: „Е, хайде какво толкова, аз съм християнин, трябва да претърпя, да прощавам...”, но първата реакция е враждебност и желание да се защитим от другия и да отвърнем на посегателството. Така е и в семейството, между мъжа и жената, когато дойдат неудобствата, притесненията: децата плачат, спиш малко, парите са малко, затрупват те грижи, проблеми... и човек настръхва, иска да се защити. И ако го няма това разбиране, че трябва да се подвизаваш: да търпиш, да се смиряваш, да жертваш себе си, удобството си, желанията си..., идват свадите, раздорите и любовта си отива.
- Значи любовта е нещо, което се гради, а не просто късмет?
- Да любовта е нещо, което се изгражда и любовта е нещо, което винаги е несигурно. Защото любовта предполага свобода и оттук потенциалната възможност другият да каже „не”. Може сто години да обичаш безрезервно някого и той да ти отвръща със същото, а на сто и първата година да ти каже „аз вече не те обичам”. Това е възможно, но любовта обича и въпреки тази вероятност, преодолявайки страха от несигурността и възможността да бъдеш наранен. Свободата е отговорност, но тя е и приемане на риск. Но ако го няма елементът на свободата, няма да я има и любовта.
- А доверието?
- Доверието е същото като любовта. Ние вярваме в Бога, защото Го обичаме и Го обичаме, защото вярваме н Него.
- А що се отнася до хората? Любовта предполага ли доверие?
- Би трябвало да е същото, но за жалост, ние и на себе си не можем да имаме пълно доверие, защото сме несъвършени и изменчиви и в Свещ. Писание е казано: „проклет оня човек, който се надява на човек" (Йерем. 17:5).
Бракът е основан на естествената любов между мъжа и жената, но чрез Църквата и светите тайнства тази тяхна любов се освещава и се осъществява в пълнота в Иисус Христос. Чрез тайнството на брака това единение между мъжа и жената се вписва в единението между човека и Бога и само в Него любовта между мъжа и жената може да постигне своята пълнота.
- Ако при Вас дойде млад човек християнин и Ви попита как да си намери добър съпруг или съпруга, какво ще го посъветвате?
- Веднъж отишъл един младеж при стареца Паисий Светогорец и го попитал как да си намери добра жена, а той му отговорил: защо всички търсите добри жени, а лошите какво да правят? Когато става въпрос за любов, съветите са излишни, защото всеки съвет е повече или по-малко рационален. Когато обичаш някого, встъпваш с него в брак и си носиш отговорността.
- И си го търпиш?
- Винаги има риск. И да встъпиш в брак само с рационални мотиви, пак има риск да сгрешиш и пак ще търпиш, но няма да я има любовта, която покрива много неща и ги прави по-лесно поносими. Любовта е риск. Животът е риск. Можеш да се омъжиш и мъжът ти десет години да бъде добър, а на единадесетата да се пропие. Или жена ти години наред да ти бъде вярна, а в един момент да тръгне с друг. Няма гаранция. Затова и не могат да се дават съвети за избора на съпруг.
- Условие ли е за успешен брак двамата да бъдат православни християни?
- Въпросът с вярата стои по същия начин - с времето човек може да намери вярата, може и да я загуби. Пък и от вяра до вяра има разлика: има вяра суетна, суеверна, битова...
Ако някой се влюби в някого, иска да бъде с него. Тогава и да му даваме съвети, няма да ни слуша, пък и не трябва. Животът не бива да се слага в калъпи.
-----------
* Свещеник Александър Джаковац бе гост на Седмицата на православната книга във Варна през септември 2011 г.