Сред тези християни, които са преминали в своите духовни търсения през различни източни религии и окултни учения, се шири твърдението, че уж в древност в Евангелието открито и ясно се е говорело за прераждане на душите. Впоследствие (тук версиите са различни) на някой от по-късните събори или през Средновековието висшите йерарси на Църквата били цензурирали Свещеното Писание, като отстранили всички пасажи, в които се говорело за прераждането и това учение останало достъпно само за малцина избрани.
Ще оставим настрана въпроса какви са причините за разпространяването на това твърдение. Дали това са инсинуации, целящи дискредитирането на Църквата и поредното обвинение срещу нея, че санкционира познанието; дали това е опит на чужди за християнството вярвания да намерят своето потвърждение, като се домогват до авторитета на Евангелието; или просто начин за неофитите, непознаващи още християнското учение в дълбочина, да съвместят вярата, в която са привлечени от Христа, с довчерашните си убеждения. Така или иначе немалко хора от църковните среди са изкушени от подобни твърдения, затова не бива да подминаваме този факт, а да се опитаме да разберем доколко основателни са те.
Ще потърсим отговора най-напред в самия Нов Завет. По-специално ще видим как и кога е определен съставът на новозаветния сборник и дали в древните сборници е имало книги и пасажи, които не съществуват в Библията, позната ни днес. За радост на изследователите на Свещеното Писание, както никой друг писмен източник, Новият Завет е достигнал до нас в удивително много запазени древни ръкописи повече от 5 000, някои от които много близки по време до своя оригинал.
Книгите, влизащи в канона на Новия Завет, са написани през т. нар. апостолски период от историята на Църквата. В състава на Новия Завет влизат четирите Евангелия, Деяния на светите апостоли, 21 послания и книга Откровение. Написани са от Матей, Йоан и Петър от числото на 12-те апостоли, евангелистите Марко и Лука спътници и сътрудници на върховните апостоли, Яков и Юда братя Господни по плът, и апостол Павел избран за благовестител след Възкресението на Христа. Книгите са писани по конкретни поводи за нуждите на различни църковни общини и отделни лица, но поради голямата ревност у християните да четат и разпространяват апостолските писания, те се преписвали и преминавали от община в община, а всяка новооснована църква получавала от своите основатели пълен сборник от свещените книги.
Поради големите разстояния между църковните общини достигането на едно или друго апостолско писание до всички църкви е изисквало време. Но запазени писмени паметници от II век (Мураториевият канон, сирийският превод на Новия Завет “Пешито”, свидетелствата на бележити църковници като Ириней Лионски, Тертулиан, Климент Александрийски) указват, че в първите векове на християнството във всички църкви са известни, разпространени и почитани като свещени едни и същи книги, а те са същите, които познаваме и днес. Съпоставянето на хилядите запазени ръкописи и десетките древни преводи на Новия Завет показва, че няма фрагменти в най-древните образци, които да са заличени от цензори и да липсват в текста на днешната ни Библия. Напротив, дори в днешния текст фигурират пасажи, които отсъстват в древните ръкописи. Това са 19 и 20 стих от 16 глава на Евангелието по Марк, 7-8 стих от 5 глава на Първото послание по св. ап. Йоан Богослов и разказът за прелюбодейката от Евангелието по ап. Йоан (Йоан 7:53-8:11). В тези пасажи определено няма и намек за прераждане.
Доказателство за ненакърнимостта на Евангелието можем да намерим и в един тъжен за Църквата факт отпадането от Тялото й на цели национални църкви поради едни или други еретически отклонения от Православието. Още в V-VI век от единството на Църквата се отделят т. нар. дохалкидонски източни църкви: арменската, коптската и сирийската.
Те прекратяват всякакви отношения с Константинопол и Рим. Това ще рече, че ако някой в Константинопол или Рим би дръзнал да посегне на целостта на Евангелието и да цензурира някои пасажи, тези църкви не биха пропуснали да го изобличат. Пък и такова грубо посегателство лесно би могло да се докаже и сега при просто сравнение между Библиите на древните Източни църкви и нашата Библия. Такова сравнение би показало, че няма такива части, които отсъстват в латинските преводи, но съществуват в сирийските, или текстове, които ги има при коптите или арменците, а ги няма в славянските преводи. (Само отношението към “Откровение” е различно в различните времена и народи.)
Следователно твърдението, че в текста на Евангелието е имало пасажи, потвърждаващи учението за прераждането, които впоследствие са заличени, е невярно.
Но за да сме пределно обективни, ще оставим за момент Библията настрана и ще видим какво е било отношението на древните християни към прераждането, като разгърнем писанията на най-древните църковни писатели. Става въпрос за апологетите или защитници на вярата, творили през II-III век. Ако доктрината за прераждането е била наистина изповядвана от християните от първите векове, то тя би следвало да намери израз и потвърждение в творенията на тези древни християнски писатели.
Творенията на апологетите са извикани от необходимостта новопоявилата се и все още неутвърдена християнска вяра да бъде защитена от нападките от страна на една като цяло враждебна към християнството среда: от езическата държава, невежата тълпа, езическите философи и не на последно място от заплахата различни чужди на християнството езически и еретически вярвания да нарушат чистотата на християнската вяра.
Тертулиан противопоставя остро доктрината за прераждането на вярата във възкресението. За този виден църковен писател от II в. вярата във възкресението е тази, която защитава истината за неповторимостта на човешката личност. “Ако бихме искали пише той да се пошегуваме кой в какво животно ще се превърне, можем в свободното си време да намерим много, казано по този въпрос у различните автори. Все пак нека си останем при нашето твърдение: че много по-достойно е да вярваш, че от човека пак човек ще се появи. И тъй като основа за завръщането е замисленият от Бога съд, то задължително трябва да излезе личност, за да получи Божията присъда за добрите си дела.”
Неговият съвременник Минуций Феликс вижда в доктрината за прераждането изопачено разбиране за възкресението. В своята апология на християнството “Октавий” той пише: “Що се отнася до възкресението, то най-прочутите от философите най-напред Питагор, но главно Платон са дали неясни и половинчати обяснения. Те учат, че след разпадането на телесните окови душите сами продължават да живеят вечно и отново, и отново преминават в нови тела. За да изопачат истината, добавят и това, че човешките души влизат в добитъка, птиците и дивите зверове. Това е твърдение, достойно не за сериозен философ, а за позволяващ си груби шеги автор на мимове”.
Св. Ириней Лионски изтъква вярата си във възкресението на всеки човек в цялата му духовно-телесна идентичност: “Така както всеки от нас приема създаденото от Бога тяло, така всеки има своя собствена душа. Бог не е беден и не страда от недоимък, за да не е в състояние на всяко тяло да даде своя душа.” (“Срещу ересите”)
Св. Юстин Философ (умрял 167 г.) в попрището си на философ сам бил привърженик на платонизма и вярвал в прераждането. Преломен момент в живота му е разговорът му със старец християнин, когото среща на морския бряг. Този разговор по-сетнешният пламенен защитник на вярата в Христа и Възкресението предава в своя “Диалог с евреина Трифон”. Старецът точка по точка убедително оборва вярата на езическия философ в прераждането и не оставя у него и у читателите на това творение никакво място за съмнение.
Друг християнски писател от II век Атинагор от Атина пише цял трактат “За възкресението на мъртвите”, който не оставя никакво място за фантазиите на прераждането.
В своя фундаментален труд “Срещу Целз” големият богослов от първата половина на III в. Ориген казва по повод на учението за прераждането следното: “Да лекуваме тези, които страдат от глупавата вяра в прераждането.” И на друго място: “Не вярваме в странстването на душите, нито в това, че душите влизат в телата на неразумните животни.”
Порфирий (232-304), може би последният от големите философи на древността, коригира съществено доктрината за прераждането, като приема, че душите на хората след смъртта се завръщат само в човешки тела, а не в животински. Но отношението на Христовите последователи към прераждането остава непроменено.
Блажени Августин (354-430) полемизира, или по-скоро осмива учението на Порфирий, като казва: “Според трудовете на Платон човешките души след смъртта преминават в тела, и то дори в тела на животни. [...] На Порфирий това съвсем естествено не се е харесало. Той вярвал, че човешките души влизат само в човешки тела, естествено не в тези, които са напуснали, а в други, нови. Навярно се е срамувал да повярва в първото, не можейки да приеме мисълта, че майката, превърната евентуално в магарица, ще трябва да носи своя син; не се е срамувал обаче да вярва във второто, без да взема под внимание, че обърнатата в младо момиче майка би могла да се ожени за сина си.” “Колко по-прекрасно е пише блаж. Августин да вярваш в това, че душите само веднъж идват в собствените си тела, отколкото, че многократно преминават в различни тела.” А ето какво казва той за Платоновата теория за реминисценцията, възкресявана днес от някои привърженици на прераждането: “Платон, този прочут философ, се опитва да ни убеди, че душите са живели тук, на земята, още преди да се свържат с тялото. От това според него следвало, че познанието е по-скоро припомняне на вече познати неща, отколкото познаване на нови. Той разказва например за момче, което отговаряло на зададени му въпроси по геометрия като опитен учен. [...] Но това са лъжливи спомени, подобни на това, което най-често изпитваме в сънните бълнувания. Случва се, такива сънища да навестяват хората дори наяве, причина за което са злите и лъжливи духове, за които е много важно да съществуват такива фалшиви представи за странстването на душите, за да въведат хората в заблуждение”.
Струва ми се, че тези свидетелства, макар и кратки, са напълно еднозначни и достатъчни, за да илюстрират какво е било отношението на древната Църква към учението за прераждането.
Разбира се, в синкретическата Римска империя, в която свободно са шествали всевъзможни религии и учения, идеята за прераждането е била широко разпространена и добре известна на християните. Но изследването на християнските писмени паметници от онези времена не дават никакво основание да се предполага, че някога учението за прераждането е намирало добър прием сред последователите на Христа. Напротив, древните християни ясно разбирали смисъла на Възкресението и неговата дълбока несъвместимост с чуждите на Евангелието вярвания за съдбата на човека след смъртта.
Днес като че ли е намаляло дори сред най-ревностните християни съзнанието за това, колко централно място в християнството заема Възкресението и че тази вяра не може да се съвместява с доктрината за прераждането.
Впрочем няма нищо лошо във вярата в прераждането в дохристиянския езически свят или сред нехристияни, непознаващи още Христа. В тези вярвания намират израз някои правдиви предусещания и догаждания за истината за задгробната участ на човека: че човешкото съществуване прехвърля границите на смъртта; че делата ни, добри или лоши, ни засягат много по-дълбоко, отколкото е видимо и имат пряко отношение към задгробната ни участ; че в многообразието на човешки съдби има по-дълбоки и разумни основания от сляпата случайност и личната ни воля; че грехът и злото могат да бъдат преодолени и това зависи от нас и т. н.
Светлината на свещта е нещо безкрайно ценно и полезно в непрогледната нощ на неразбирането на света и нашето място в него. Ние обаче сме християни и тайната на човешкото ни съществуване и есхатологическа участ ни е разкрита ясно от Христа и отците на Църквата. На дневната светлина на Истината Христос, разбираме колко фрагментарно, изкривено и наивно е било онова, което сме виждали на пламъка на свещта. С израстването във вярата, с живото приобщаване с Христа, естествено, всякакви учения несъвместими с Истината Христос, би трябвало да отпадат, да отминават като детски болести с преминаването в по-горна духовна възраст.
Да не познаваш Истината и да я търсиш в едно или друго учение, е понятно и простимо. Но да вярваш в Христа, да ти е разкрита истината, а да продължаваш да търсиш обяснения за тайните на битието другаде освен в Христовото учение това е безумие.