Из Неврокопската епархия

IMG_20210831_114115721_HDR-1-660x330.jpg

Започнахме пътуването си с поклонение в светата Рилска обител. След ка­то се чер­ку­вах­ме там, при­час­тих­ме се и се пок­ло­них­ме на мо­щи­те на св. Йо­ан и чу­дот­вор­на­та Бо­го­ро­дич­на ико­на с мо­щи­те, по­ех­ме към гр. Крес­на. Там све­ще­ник е отец Ге­ор­ги Тан­чев, кой­то за­веж­да и ено­ри­и­те на се­ла­та: Слив­ни­ца, Вла­хи, Гор­на Брез­ни­ца, как­то и Гор­ноб­рез­ниш­кия ма­нас­тир "Св. Илия".

Отец Ге­ор­ги ни пос­рещ­на в до­ма си, а след то­ва ни за­ве­де до ма­нас­ти­ра “Св. Илия”, кой­то се на­ми­ра на ня­кол­ко ки­ло­мет­ра ви­со­ко над с. Гор­на Брез­ни­ца.

Ма­нас­ти­рът е от­да­ле­чен от се­ло­то, но по­се­ти­те­ли ни­ко­га не лип­с­ват. Ли­тур­гия в не­го се слу­жи на праз­ни­ци, а вся­ка пос­лед­на съ­бо­та на ме­се­ца, ве­чер­та, отец Ге­ор­ги от­с­лу­жва ве­чер­ня в Крес­на и се качва в ма­нас­ти­ра, където извършва па­рак­лис сре­щу ма­гии и во­дос­вет. След то­ва се ус­т­рой­ват об­щи тра­пе­зи на вяр­ва­щи­те.

Там нав­ре­ме­то е има­ло дре­вен ма­нас­тир. Не се знае от­ко­га да­ти­ра, но в ма­нас­тир­с­кия двор и на­о­ко­ло още има ос­тан­ки от ос­но­ви­те му. Раз­каз­ват, че е раз­ру­шен по вре­ме на тур­с­ко­то роб­с­т­во и изос­та­вен от мо­на­хи­ни­те, ко­и­то из­бя­га­ли в днеш­на Ма­ке­до­ния.

Мес­т­но­то на­се­ле­ние про­дъл­жи­ло да от­да­ва по­чит на св. про­рок Илия, ка­то от­с­луж­ва­ли служ­би в не­го­ва чест и пра­ве­ли кур­ба­ни на мяс­то­то на раз­ру­ше­ния дре­вен ма­нас­тир. Па­мет за не­го са и на­и­ме­но­ва­ни­я­та на окол­ни­те мес­т­нос­ти: По­по­ви­ца, Ка­лу­ге­ри­ца... През 1992 г. на мяс­то­то из­ди­гат па­рак­лис "Св. Илия" и мал­ка сгра­да с че­ти­ри стаи. По-къс­но е пос­т­ро­е­на и го­ля­ма цър­к­ва, пос­ве­те­на на св. Ге­ор­ги По­бе­до­но­сец, ко­я­то е в про­цес на бла­го­ус­т­ро­я­ва­не и пред­с­тои да бъ­де ос­ве­те­на.

Не­пос­ред­с­т­ве­но до ма­нас­тир­с­ки­те сте­ни, из­зи­да­ни от мра­мор­ни пло­чи, се на­ми­ра аяз­мо. Там ов­чар от близ­ко­то се­ло на­ме­рил ико­на на св. Илия, ко­я­то е пос­та­ве­на в хра­ма и се смя­та­, че е чу­дот­вор­на. По­се­ти­те­ли­те мо­гат да ви­дят и ос­тан­ки от тра­кийс­ки гли­не­ни съ­до­ве от сре­да­та на III век пр. Хр., ко­и­то са на­ме­ре­ни при стро­е­жа на но­вия храм.

Ка­чих­ме се там по тъм­но и ос­та­нах­ме да спим в ма­нас­тир­с­ка­та сгра­да. На сут­рин­та с из­г­ре­ва на слън­це­то пред очи­те ни се раз­к­ри див­на глед­ка: яс­но си­ньо не­бе, по­лег­на­ло на за­об­ле­ни­те вър­хо­ве на Ма­ле­шев­с­ка пла­ни­на.

Пок­ло­них­ме се в па­рак­ли­са, раз­г­ле­дах­ме и цър­к­ва­та, ко­я­то ве­че има ху­бав дър­во­рез­бен ико­нос­тас. После се по­лю­бу­вах­ме на прек­рас­на­та глед­ка и по­коя, на­си­щан ве­ко­ве наред с мо­лит­ва и по­ех­ме на­до­лу към до­ли­на­та на Стру­ма.

Отец Ге­ор­ги ни очак­ва­ше в хра­ма на Крес­на, кой­то но­си име­то на св. Йо­ан Рил­с­ки. Пър­во­то, ко­е­то граб­на очи­те ни, бе прек­рас­но офор­ме­ният прос­то­рен двор ­ отрупа­ни с цве­то­ве цвет­ни ле­хи, алеи, чеш­ми, шад­ра­ва­ни и пей­ки за от­мо­ра на бо­го­мол­ци­те и по­се­ти­те­ли­те. В пред­ния край на дво­ра е пред до­вър­ш­ва­не цър­ко­вен дом, в кой­то е пред­ви­де­но да се по­ме­ща­ват: па­рак­лис, кан­це­ла­рия, стаи за ено­рийс­ка ра­бо­та и по­ме­ще­ния за све­ще­ни­ка и се­мейс­т­во­то му, за да бъ­де той пос­то­ян­но в бли­зост до хра­ма и в ус­лу­га на ено­ри­а­ши­те си.

Хра­мът се из­ви­ся­ва ве­ли­чес­т­вен и прос­то­рен. Той е със ста­тут на храм-па­мет­ник-кос­т­ни­ца като хра­ма на връх Шип­ка. Стро­ен е от ар­ми­я­та през пе­ри­о­да 1939-1941 г. в па­мет на за­ги­на­ли­те бъл­гар­с­ки во­йни в Бал­кан­с­ка­та и Меж­ду­съ­юз­ни­чес­ка­та вой­на. Идей­ни­ят про­ект е на Нев­ро­коп­с­кия мит­ро­по­лит Бо­рис, кой­то е епар­хийс­ки ар­хи­е­рей по оно­ва вре­ме и лич­но ос­ве­ща­ва хра­ма през 1941 г. От 1957 г. със спе­ци­а­лен указ на Ми­нис­тер­с­т­во­то на от­б­ра­на­та е обя­вен за па­мет­ник на кул­ту­ра­та.

Пред­с­тав­ля­ва ед­но­ко­раб­на, ед­но­ба­зис­на сво­дес­та ба­зи­ли­ка с кос­т­ни­ца в при­зем­ния етаж и ви­со­ка кам­ба­на­рия над прит­во­ра. От из­к­лю­чи­тел­на цен­ност в хра­ма е уни­кал­ният ико­нос­тас с ажур­на рез­ба, из­ра­бо­тен през 1939 г. от из­кус­ни майс­то­ри на Де­бър­с­ка­та ико­но­пис­на шко­ла. По сте­ни­те има сте­но­пи­си от 1939 година. Тук в спе­ци­ал­на мо­щех­ра­ни­тел­ни­ца се съх­ра­ня­ва час­ти­ца от мо­щи­те на св. Яков Пер­си­ец.

След ка­то се пок­ло­них­ме в хра­ма, отец Ге­ор­ги ни за­ве­де в крип­та­та, къ­де­то е ус­т­ро­ен па­рак­лис. В не­го се съх­ра­ня­ват кос­ти­те на за­ги­на­ли­те бъл­гар­с­ки во­и­ни.

Раз­ка­за ни, че на хра­мо­вия праз­ник, 19 ок­том­в­ри, след све­та­та Ли­тур­гия ду­хо­вен­с­т­во­то и бо­го­мол­ци­те извършват в то­зи па­рак­лис-кос­т­ни­ца за­у­по­кой­на мо­лит­ва за за­ги­на­ли­те по бой­ни­те по­ле­та през 1912-1913 г. бъл­гар­с­ки вой­ни. Кос­ти­те им, съб­ра­ни от приз­на­тел­ни съ­на­род­ни­ци в спе­ци­ал­ни стък­ле­ни вит­ри­ни, пок­ри­ва­щи сте­ни­те на па­рак­ли­са, са мъл­ча­ли­ви сви­де­те­ли на на­ши­те мо­лит­ви, на­деж­ди и воп­ли, а на­вяр­но мно­зи­на от тях ­ и на­ши мо­лит­ве­ни зас­тъп­ни­ци пред Бо­жия прес­тол.

На вън­ш­на­та стра­на на хра­ма докъм 1984 го­ди­на е има­ло па­мет­на пло­ча за 526 офи­це­ри, по­до­фи­це­ри и вой­ни­ци, ко­я­то по не­по­нят­ни при­чи­ни е де­мон­ти­ра­на. Отец Ге­ор­ги въз­на­ме­ря­ва да я въз­с­та­но­ви.

В крип­та­та с мно­го лю­бов е под­ре­де­на и мал­ка цър­ков­на му­зей­на сбир­ка с ут­вар, ста­ри ан­ти­мин­си, одеж­ди, ико­ни и бо­гос­лу­жеб­ни кни­ги. Меж­ду тях е и ан­ти­минс от 1918 г., ко­га­то ар­хи­е­рей на Нев­ро­коп­с­ка епар­хия е мит­ро­по­лит Ма­ка­рий, а начело на дър­жа­ва­та е княз Фер­ди­нанд. Сред ек­с­по­на­ти­те са и епит­ра­хил и кръст от од­рин­с­ка­та цър­к­ва "Св. Ге­ор­ги", да­ре­ни на крес­нен­с­кия храм "Св. Йо­ан Рил­с­ки".

Отец Ге­ор­ги Тан­чев не пес­ти ду­ми да се хва­ли от сво­и­те ено­ри­а­ши и от мес­т­на­та власт, ко­я­то му съ­дейс­т­ва във всич­ки на­чи­на­ния. И ве­ро­у­чи­тел­ни­те бе­се­ди за въз­рас­т­ни, и ве­ро­у­че­ни­е­то за де­ца се про­веж­дат в по­ме­ще­ния пре­дос­та­ве­ни от об­щи­на­та.

След ка­то се сбо­гу­вах­ме с отец Ге­ор­ги и се­мейс­т­во­то му, от­пъ­ту­вах­ме за Мел­ник. Един град, от кой­то па­зех прек­рас­ни спо­ме­ни. Ис­ках да се съ­бу­дя там на след­ва­щия ден, да пог­лед­на през про­зо­ре­ца и да ви­дя как слън­це­то из­вай­ва ме­ки сен­ки по при­чуд­ли­ви­те пи­ра­ми­ди на пя­съч­ни­ци­те, да се раз­хож­дам по кал­дъ­ръ­ме­ни­те ули­ци в ед­но дру­го вре­ме, в един друг свят.

В при­каз­но кра­сивия Мел­ник оста­нах­ме два де­на. Ис­ках да раз­г­ле­да­ме спо­кой­но всич­ки за­бе­ле­жи­тел­нос­ти, да усе­тим ат­мос­фе­ра­та на то­зи град-при­каз­ка. Ид­ва­ла съм в Мел­ник още ка­то уче­нич­ка в ос­нов­но­то учи­ли­ще, пос­ле в гим­на­зи­я­та бях­ме на прак­ти­ка ту­ка, ри­су­вах­ме по цял ден ста­рин­ни­те къ­щи, хра­мо­ве­те, пя­съч­ни­ци­те. Поз­на­вах вся­ка улич­ка, все­ки ъгъл, все­ки де­тайл, из­вив­ки­те на стрехите, по­тъм­не­ли­те подпорни гре­ди, "из­ра­же­ни­е­то" на то­зи град в раз­лич­но­ вре­ме на де­ня... Все­ки път, ко­га­то се зав­ръ­щах след го­ди­ни, го на­ми­рах все съ­щия, не за­гу­бил ни­що от сво­е­то оча­ро­ва­ние. Се­га ис­ках да го по­ка­жа на де­ца­та си и мал­ко се бо­ях да не го на­ме­ря пре­на­се­лен, ко­мер­си­а­ли­зи­ран, опош­лял. Но Мел­ник и то­зи път не ме ра­зо­ча­ро­ва. Пред­ло­жи ни щед­ро сво­е­то гос­топ­ри­ем­с­т­во, уюта си и за­раз­каз­ва дъл­га­та си при­каз­ка за от­ми­на­ли вре­ме­на.

Пър­ви­те пис­ме­ни све­де­ния за "из­вън­ред­но здра­ва­та кре­пост Мел­ник, из­г­ра­де­на на ед­на ска­ла и опа­са­на от­в­ред със стръм­ни и мно­го дъл­бо­ки про­пас­ти" се от­на­сят до на­ча­ло­то на ХI век, но и те, и от­к­ри­ти­те ан­тич­ни ко­ло­ни, ка­пи­те­ли, ар­хит­ра­ви, пло­чи и мо­не­ти го­во­рят за мно­го по-ста­ри ан­тич­ни по­се­ли­ща на то­ва мяс­то. До днес по хъл­мо­ве­те на съв­ре­мен­ния град мо­гат да се ви­дят за­па­зе­ни кре­пос­т­ни сте­ни до 8 мет­ра ви­со­чи­на. През ХIII век та­зи кре­пост се раз­рас­т­ва до сто­ли­ца на са­мос­то­я­тел­но фе­о­дал­но вла­де­ние на дес­пот Алек­сий Слав, сес­т­рин син на Асен, Пе­тър и Ка­ло­ян. Мо­гъ­щи­ят дес­пот пре­вър­нал Мел­ник не са­мо в по­ли­ти­чес­ко, но и в го­ля­мо ико­но­ми­чес­ко, ду­хов­но и кул­тур­но сре­ди­ще по оно­ва вре­ме. Стро­ят се уси­ле­но кре­пос­т­ни съ­о­ръ­же­ния, жи­лищ­ни сгра­ди, цър­к­ви и ма­нас­ти­ри.

Не­да­леч от жи­ли­ще­то на вла­де­те­ля се е из­ди­га­ла вну­ши­тел­на­та ба­зи­ли­ка "Св. Ни­ко­лай". В края на ХIII век тя ста­ва епис­коп­с­ка, а от кти­тор­с­ки над­пис на юж­ния при­ол­та­рен стълб ста­ва яс­но, че тя е и "фа­мил­на цър­к­ва" на вла­де­тел­с­кия род. Сте­ни­те на та­зи трико­раб­на ба­зи­ли­ка и днес се от­к­ро­я­ват на най-ви­со­ко­то мяс­то на хъл­ма в из­точ­на­та част на гра­да. Де­тай­ли от уни­кал­на­та є сте­но­пис от края на ХII и началото на ХIII век са ек­с­по­ни­ра­ни в крип­та­та на храм "Св. Алек­сан­дър Нев­с­ки" и Ар­хе­о­ло­ги­чес­кия му­зей в Со­фия. Мно­го по-къс­но око­ло хра­ма се раз­ви­ва и ма­нас­тир. Са­ми­ят дес­пот Слав е кти­тор на друг ма­нас­тир в из­точ­на­та част на хъл­ма Све­та Бо­го­ро­ди­ца Спи­ле­о­ти­са и в ка­чес­т­во­то си на са­мо­дър­жец го да­ря­ва с гра­мо­та, по­доб­но на те­зи, ко­и­то из­да­ват бъл­гар­с­ки­те ца­ре.

Тре­ти­ят ма­нас­тир на хъл­ма Сла­во­ва кре­пост ­ "Св. Ха­ра­лам­пий" съ­що е из­г­ра­ден през ХIII век. В при­пис­ка към т. нар. "Мел­ниш­ко еван­ге­лие", при­над­ле­жа­ло на то­зи ма­нас­тир, се спо­ме­на­ва го­ди­на­та 1206. Ко­га­то през 1898 и 1901 година френ-ският учен Пол Пер­д­ри­зе по­се­ща­ва Мел­ник, на­ми­ра ма­нас­тир­с­ки­те сгра­ди по­ру­те­ни, все­ки мо­мент зап­лаш­ва­щи да се сри­нат в без­д­на­та за­ед­но с ро­не­ща­та се пръст. Той опис­ва ма­нас­тир­с­ки и сто­пан­с­ки сгра­ди, как­то и две цър­к­ви под един пок­рив, ед­на­та пос­ве­те­на на "Ве­лик ар­хан­гел, въ­о­ръ­жен с меч", а дру­га­та ­ на св. Ха­ра­лам­пий, из­пи­са­на от­вът­ре и от­вън с прек­рас­ни фрес­ки, да­ти­ра­ни от ХIII и ХIV век.

След апо­гея му нас­та­ват теж­ки вре­ме­на за гра­да. От 1246 г. Мел­ник е във ви­зан­тийс­ки ръ­це, за кра­тък пе­ри­од е под­в­лас­тен на про­то­се­васт Хре­льо, 15 г. е под сръб­с­ко вла­ди­чес­т­во и поч­ти пет ве­ка ос­ман­с­ко вла­ди­чес­т­во. От сре­да­та на ХVIII век Мел­ник се въз­раж­да и бе­ле­жи нов раз­ц­вет. Раз­ви­ват се раз­лич­ни за­на­я­ти, осо­бе­но ви­нар­с­т­во­то, а жи­те­ли­те му тър­гу­ват с всич­ки ев­ро­пейс­ки дър­жа­ви, по Ма­ло­а­зийс­ко­то и Аф­ри­кан­с­ко­то крайб­ре­жие. При по­се­ще­ни­е­то си Пол Пер­д­ри­зе за­вар­ва 40 за­па­зе­ни цър­к­ви, а се пом­не­ли мес­та­та и име­на­та на още 32. Как­то го­ле­ми и пред­с­та­ви­тел­ни, та­ка и мал­ки, фа­мил­ни цър­к­ви. То­га­ва с 14 хи­ля­ди жи­те­ли, днес са ос­та­на­ли 250.

Раз­г­ле­дах­ме му­зея на гра­да, къ­де­то е пред­с­та­вен би­тът на мел­ни­ча­ни през Въз­раж­да­не­то, раз­г­ле­дах­ме про­чу­та­та Кор­до­пу­ло­ва къ­ща, най-го­ля­ма­та за­па­зе­на от въз­рож­ден­с­кия пе­ри­од в Бъл­га­рия. Впе­чат­ля­ва­ща с прос­тор­ност, бо­га­та под­ред­ба, с из­би­те си, зим­на­та и лят­на­та си гра­ди­на, са­у­на­та... Ня­кол­ко пъ­ти се връ­щах­ме към т. нар. "Мит­ро­по­лит­с­ка цър­к­ва" с на­деж­дата да я на­ме­рим от­во­ре­на. Вра­ти­те на "Св. Ан­то­ний" съ­що ос­та­ва­ха зат­во­ре­ни, а мес­т­ни­те хо­ра ни уве­ря­ва­ха, че и двете църкви са дейс­т­ва­щи. Оти­дох­ме до ма­ха­ла­та от­въд ре­ка­та, за да ви­дим та­мош­ния храм, пос­ве­тен на св. Йо­ан Кръс­ти­тел, с на­деж­да­та там да на­ме­рим све­ще­ник. Нак­рая ед­на въз­рас­т­на же­на ни ка­за, че све­ще­ник ид­ва от Сан­дан­с­ки са­мо за праз­ник. Ло­гич­но е ­ при тол­ко­ва мал­ко жи­те­ли, чи­е­то вни­ма­ние и вре­ме из­ця­ло са за­е­ти с пос­ре­ща­не­то на ту­рис­ти­те.

Но аз па­зя спо­мен от един Ве­лик­ден, ня­къ­де към 1983-1984 го­ди­на. Пом­ня ли­ти­я­та и как пла­ках от въз­торг, до­ка­то всич­ки за­ед­но, гос­ти­те и сто­па­ни­те на гра­да, пе­ех­ме "Хрис­тос вос­к­ре­се".

Пре­ди да от­пъ­ту­ва­ме от Мел­ник, по­се­тих­ме близ­кия Ро­жен­с­ки ма­нас­тир ­ един от най-ху­ба­ви­те и ав­тен­тич­ни ма­нас­ти­ри в Бъл­га­рия, про­съ­щес­т­ву­вал от Сред­но­ве­ко­ви­е­то до днес. Ма­нас­тир, кой­то па­зи ед­на скъ­па за все­ки хрис­ти­я­нин све­ти­ня ­ чу­дот­вор­на­та Ро­жен­с­ка ико­на на св. Бо­го­ро­ди­ца ­ Пор­та­ри­са. Той се на­ми­ра на око­ло 6 км се­ве­ро­из­точ­но от Мел­ник. Пос­ве­тен е на Рож­дес­т­во­то на Прес­ве­та Бо­го­ро­ди­ца, а от тук е и не­го­во­то на­род­но на­и­ме­но­ва­ние "Ро­жен­с­ки". Той е дал на­и­ме­но­ва­ни­е­то и на близ­ко­то сел­це Ро­жен, чи­е­то съ­щес­т­ву­ва­не как­то нав­ре­ме­то, та­ка и днес е тяс­но свър­за­но с ма­нас­ти­ра. За хра­мо­вия праз­ник на 8 сеп­тем­в­ри тук от ве­ко­ве се сти­чат пок­лон­ни­ци от бли­зо и да­ле­че.

Ро­жен­с­кият ма­нас­тир e един от най-ста­ри­те ма­нас­ти­ри в Бъл­га­рия. Ос­но­ван е през 1220 г. по вре­ме­то на дес­пот Алек­сий Слав. Но пре­да­ни­я­та свър­за­ни с не­го и де­сет­ки­те об­ро­чи­ща на­о­ко­ло сви­де­тел­с­т­ват за бо­гат ду­хо­вен жи­вот тук още в IХ-X век.

В на­ча­ло­то на ХVII в. ма­нас­ти­рът е опо­жа­рен, а през 1715 г. за­поч­ва об­но­вя­ва­не­то му. В пе­ри­о­да ХIV-ХVII в. той е ва­жен ду­хо­вен и кни­жо­вен цен­тър. Про­чу­та­та ка­лиг­раф­с­ка шко­ла, раз­ви­ла се тук, ос­та­вя ве­ли­ко­леп­ни об­раз­ци. И се­га в цър­к­ва­та на Гро­ба Гос­по­ден в Йе­ру­са­лим се па­зи един от най- ху­ба­ви­те, ук­ра­сен със 117 ръч­но из­ра­бо­те­ни ми­ни­а­тю­ри ръ­ко­пис от XIV век, "Ин­тер­п­ре­та­ция на Йов", съз­да­ден в Ро­жен­с­кия ма­нас­тир и за­не­сен в Йе­ру­са­лим от пат­ри­арх До­си­тей в 1674 година.

През ХIХ в. ма­нас­ти­рът за­паз­ва зна­че­ни­е­то си ка­то важ­но кул­тур­но и ре­ли­ги­оз­но сре­ди­ще в об­ласт­та.

Пъ­тят от Мел­ник към Ро­жен се вие меж­ду скло­но­ве­те на Пи­рин пла­ни­на и омай­ни­те фор­ми на Мел­ниш­ки­те ме­ло­ве. След все­ки за­вой на пъ­тя бле­до­жъл­ти­те пя­съч­ни пи­ра­ми­ди се пре­об­ра­зу­ват в но­ви фор­ми, ся­каш не­ви­ди­ма ръ­ка не спи­ра да ги вае, а ние не спи­ра­ме да им се лю­бу­ва­ме.

От с. Ро­жен сви­ва­ме в юго­за­пад­на по­со­ка. На око­ло ки­ло­ме­тър над се­ло­то, на прос­тор­но го­ло мяс­то пред очи­те ни от­вед­нъж се раз­к­ри­ват сте­ни­те на ма­нас­ти­ра. Из­г­леж­да вну­ши­те­лен ка­то кре­пост с ви­со­ки­те си бе­ли сте­ни, но щом над­ник­неш зад вра­ти­те му, усе­ща­не­то за сту­де­на неп­рис­тъп­ност из­чез­ва и ти ста­ва ня­как уют­но ка­то в спо­кой­на прег­ръд­ка. Ма­нас­тир­с­ки­ят двор е във фор­ма­та на непра­ви­лен шес­то­ъ­гъл­ник, очер­тан от пет­те стра­ни с жи­лищ­ни пос­т­рой­ки с над­вис­на­ли над дво­ра чар­да­ци, а от шес­та­та ­ с ви­сок зид.

Сгра­ди­те са от ХVIII в., из­диг­на­ти при въз­раж­да­не­то на ма­нас­ти­ра след опо­жа­ря­ва­не­то му, а тра­пе­за­ри­я­та, кос­т­ни­ца­та и ня­кол­ко от сел­с­кос­то­пан­с­ки­те сгра­ди са от­п­ре­ди по­жа­ра. Из­вън сте­ни­те на ма­нас­ти­ра се на­ми­ра дву­е­таж­ни­ят па­рак­лис-кос­т­ни­ца "Рож­дес­т­во на св. Йо­ан Кръс­ти­тел". Спо­ред от­к­рит над­пис той е пос­т­ро­ен през 1597 г., а е зог­ра­фи­сан през 1662 година.

Вли­зай­ки в дво­ра, се на­тък­ва­ме на млад мо­нах, кой­то пре­кар­ва с ма­лък трак­тор ке­ре­ми­ди. В це­лия ма­нас­тир те­че уси­лен ре­монт. Ра­бот­ни­ци спус­кат по спе­ци­а­лен дър­вен улей ке­ре­ми­ди­те от цър­к­ва­та и сгра­ди­те, за да ги за­ме­нят с но­ви. То­ва не пре­чи на дош­ли­те пок­лон­ни­ци да усе­тят ат­мос­фе­ра­та на ма­нас­тир­с­кия жи­вот, а ня­как неп­ри­ну­де­но ги по­та­пя в неп­рес­тан­ния ри­тъм на мо­лит­ва и труд, кой­то под­дър­жа оби­тел­та жи­ва. Об­но­ва­та на та­зи древ­на оби­тел, в ко­я­то и мо­на­си и ми­ря­ни имат своя дял, се случ­ва пред очи­те ни.

Из­г­ла­де­ни от ми­ли­о­ни стъп­ки кал­дъ­ръ­ми ни по­веж­дат към вхо­да на хра­ма, поч­ти из­пъл­нил тес­ния ма­нас­тир­с­ки двор. Хра­мът е три­ко­ра­бен, три­ап­си­ден, без ку­по­ли, с прис­т­ро­ен през 1600 г. прит­вор и с от­к­ри­ти га­ле­рии от юг и за­пад. Се­вер­на­та част на прит­во­ра е офор­мена ка­то па­рак­лис, пос­ве­тен на све­ти­те без­с­реб­ре­ни­ци Коз­ма и Да­мян.

С вли­за­не­то в хра­ма пър­во те граб­ват чуд­ни­те стък­ло­пи­си по про­зор­ци­те, ка­то в бо­га­таш­ки­те въз­рож­ден­с­ки мел­ниш­ки къ­щи. Пос­те­пен­но от по­лумра­ка из­п­лу­ват сте­но­пи­си­те, ста­рин­ни­те ико­ни и по­ра­зя­ва­щи­те с фи­на­та си из­ра­бот­ка рез­би. Сте­но­пи­си­те да­ти­рат от 1597, 1611, 1715 и 1732 г., а стък­ло­пи­си­те ­ от 1715 г.

Тър­ся с очи чу­дот­вор­на­та Бо­го­ро­дич­на ико­на и я от­к­ри­вам в ля­во бли­зо до вхо­да. Зас­та­вам пред нея и дъл­го не на­ми­рам си­ли да пре­къс­на мъл­ча­ли­вия ни раз­го­вор, за да вля­за на­вът­ре в хра­ма.

Ед­ва от­къс­на­ла очи от ли­ка на Бо­жи­я­та Май­ка, се вглеж­дам в де­сет­те мал­ки ме­да­льо­на око­ло об­ра­за є, в ко­и­то с ми­ни­а­тюр­ни кар­тин­ки е раз­ка­за­на ис­то­ри­я­та на пър­во­об­ра­за на Ро­жен­с­ка­та ико­на ­ Ивер­с­ка­та све­та Бо­го­ро­ди­ца. Ис­то­рия, ко­я­то по­се­ти­те­ли­те мо­гат да про­че­тат и на ука­за­тел­ни­те таб­ла в дво­ра, за­ед­но с крат­ко опи­са­ние на ис­то­ри­я­та на ма­нас­ти­ра.

В пат­ри­ар­шес­ки си­ги­лий от 1761 г. се по­соч­ва, че по то­ва вре­ме Ро­жен­с­ки­ят ма­нас­тир е под уп­рав­ле­ни­е­то на Све­то­гор­с­кия ма­нас­тир "Иве­рон". За­то­ва през 1790 г. то­га­ваш­ни­ят игу­мен на "Иве­рон" Иг­на­тий Ро­дес­тим въз­ла­га на мо­на­ха зог­раф Яков Ивер­с­ки да нап­ра­ви за Ро­жен­с­ка­та све­та оби­тел ко­пие на про­чу­та­та чу­дот­вор­на ико­на от Ивер­с­кия ма­нас­тир "Све­та Бо­го­ро­ди­ца Пор­та­и­ти­са", ко­я­то спо­ред пре­да­ни­е­то е ри­су­ва­на от св. ап. Лу­ка.

В це­лия пра­вос­ла­вен свят са пръс­на­ти ко­пия на Ивер­с­ка­та све­ти­ня, но до­кол­ко­то знам, са­мо Ро­жен­с­ка­та е об­к­ръ­же­на от те­зи мал­ки ком­по­зи­ции, пред­с­та­вя­щи съ­би­ти­я­та от ис­то­ри­я­та на све­ти­ня­та и ней­ни­те чу­де­са.

По­се­дях­ме в пок­ри­та­та га­ле­рия на хра­ма, заг­ле­да­ни в сте­но­пи­си­те по вън­ш­на­та му стра­на. Теж­ки мис­ли ни на­вя­ва­ше изоб­ра­же­ни­е­то на ду­хов­на­та лес­т­ви­ца и из­кач­ва­щи­те се и па­да­щи­те от нея.

Пре­ди да тръг­нем от ма­нас­ти­ра, мо­нах Да­ни­ил ни по­ка­ни да се под­к­ре­пим в ар­хон­да­ри­ка. Взех­ме си су­ве­ни­ри от ма­га­зин­че­то до пор­ти­те и по­тег­лих­ме об­рат­но към Мел­ник.

На око­ло 200 м на­до­лу по пъ­тя се на­ми­ра цър­к­ва­та "Св. Ки­рил и Ме­то­дий". Пос­т­ро­е­на през 1914 г. по ини­ци­а­ти­ва на Яне Сан­дан­с­ки. Не­го­ви­ят гроб е пред ап­си­да­та на хра­ма.

По пъ­тя на връ­ща­не не бях­ме та­ка въз­тор­же­ни от глед­ки­те. Мъл­чех­ме. Ду­хом още бях­ме го­ре. Зад бе­лос­неж­ни­те сте­ни на ма­нас­ти­ра. А мо­же би и при оно­ва "го­ре", към ко­е­то ни при­кан­ва въз­г­ла­сът: "Го­ре име­им сер­д­ца!" ­ Го­ре да са сър­ца­та ни. И на ко­е­то от­го­ва­ря­ме: "Има­ме ги при Гос­по­да!

Ос­та­вих­ме зад гър­ба си Мелник и се от­п­ра­вих­ме през Ма­ри­кос­ти­но­во, Ка­тун­ци и Гор­но Спан­че­во към ма­нас­ти­ри­те и хра­мо­ве­те око­ло Го­це Дел­чев, прес­тол­ния град на епар­хийс­кия ар­хи­е­рей митрополит Натанаил.

Пъ­тят ­ ти­пич­но пла­нин­с­ки: стръ­мен с ос­т­ри за­вои, пре­ко­ся­ва стра­хо­ви­тия Пи­рин и от до­ли­на­та на Стру­ма ни прех­вър­ля в до­ли­на­та на Мес­та. Ня­как от­вед­нъж за­поч­ва да се смра­ча­ва. С ки­ло­мет­ри не сре­ща­ме пос­т­рой­ки или дру­ги ко­ли. До­ри сиг­на­лът на GSM-ите из­чез­ва. Ед­ва ус­пя­ва­ме да се свър­жем с ар­хим. Гри­го­рий от Ха­д­жи­ди­мов­с­кия ма­нас­тир. Той с го­тов­ност ни ка­ни да но­щу­ва­ме там и ми­съл­та за ма­нас­ти­ра ме пра­ви по-спо­кой­на. Пъ­тят ве­че не е та­ка пла­шещ, за­що­то во­ди на­там.

Ха­д­жи­ди­мов­с­ки­ят ма­нас­тир "Св. Ге­ор­ги" е съ­щи­ят, в кой­то от 1994 г. на­сам се съ­би­рат де­ца от ця­ла­та епар­хия на лет­ни ве­ро­у­чи­тел­ни ла­ге­ри и е без­с­по­рен пи­о­нер в най-но­ва­та ни ис­то­рия в та­зи об­ласт. Го­диш­но от там ми­на­ват око­ло 200 де­ца от 6 до 18-го­диш­на въз­раст в четири сме­ни ­ две за мо­ми­че­та и две за мом­че­та. За­ни­ма­ни­я­та се во­дят от мла­ди бо­гос­ло­ви и пе­да­го­зи. Не един или два­ма све­ще­ни­ци и бо­гос­ло­ви са за­поч­на­ли ус­во­я­ва­не­то на ис­ти­ни­те на вя­ра­та имен­но от там.

Ма­нас­ти­рът се на­ми­ра на 17 км юго­из­точ­но от гр. Го­це Дел­чев, на ви­со­ко мяс­то над Ха­д­жи­ди­мо­во. Сгра­ди­те, из­г­ра­де­ни меж­ду 1970 и 1977 г., об­г­раж­дат дво­ра от се­вер, из­ток и юг, а в за­пад­на­та част се на­ми­ра ма­нас­тир­с­ки­ят храм, пос­ве­тен на св. Ге­ор­ги По­бе­до­но­сец, кой­то да­ти­ра от 1864 г. В сре­да­та ­ кръг­ла бе­сед­ка око­ло ве­ков­но дър­во и мра­мор­на чеш­ма.

Ко­га­то вли­за­ме през теж­ка­та пор­та, ве­че е тъм­но, но мо­на­си­те още са на дво­ра, за­е­ти с то­ку-що до­ка­ра­ния стро­и­те­лен ма­те­ри­ал. Те три­ма­та: ар­хим. Гри­го­рий, архим. Се­ра­фим, архим. Епи­фа­ний и не­кол­ци­на­та пос­луш­ни­ци се гри­жат и за ре­дов­но­то бо­гослу­же­ние в ма­нас­ти­ра, и за пос­ре­ща­не­то на пок­лон­ни­ци­те, и за об­г­риж­ва­не­то на окол­ни­те се­ла, как­то и за сто­пан­с­т­во­то и про­дъл­жа­ва­щия стро­еж на ма­нас­ти­ра.

Пос­ре­щат ни при­вет­ли­ви, гос­топ­ри­ем­ни и ни нас­та­ня­ват в уют­на стая точ­но до па­рак­ли­са в се­вер­но­то кри­ло, в сгра­да­та с дър­ве­ни­те чар­да­ци. Ми­ну­ти по-къс­но кле­па­ло­то ни при­зо­вава за ве­чер­на­та служ­ба. Слу­жат в па­рак­ли­са, за­що­то глав­ни­ят храм в мо­мен­та е в ос­но­вен ре­монт.

На ве­чер­ня­та дой­до­ха и три се­мейс­т­ва по­ма­ци с бол­ни­те си де­чи­ца и ос­та­на­ха до края на служ­ба. Оби­чай­на прак­ти­ка е и мю­сюл­ма­ни да прес­пи­ват в ма­нас­ти­ра, за да се мо­лят пред чу­дот­вор­на­та ико­на на св. Ге­ор­ги, а в нощ­та пре­ди Гер­гьовден це­ли­ят храм ос­та­ва пъ­лен с бо­го­мол­ци до сут­рин­та.

Чу­дот­вор­на­та ико­на на св. Ге­ор­ги, ко­я­то се съх­ра­ня­ва и днес в ма­нас­тир­с­кия храм, е да­ти­ра­на към 1750-1800 г. Спо­ред пре­да­ни­е­то св. Ге­ор­ги се явя­ва на мес­тен ов­чар и му раз­к­ри­ва, че в тур­с­ка ни­ва е за­ро­ве­на ста­ра ико­на на све­те­ца-во­ин. Ко­га­то от­к­ри­ват ико­на­та на по­со­че­но­то мяс­то, тур­чи­нът да­ря­ва ни­ва­та и мес­т­но­то на­се­ле­ние из­г­раж­да цър­к­ва и ма­нас­тир­с­ки сгра­ди. Отто­га­ва ма­нас­ти­рът при­ю­тил чу­дот­вор­ни­я об­раз на св. Ге­ор­ги е при­те­га­тел­но мяс­то и за хрис­ти­я­ни, и за мю­сюл­ма­ни от ра­йо­на и ця­лата страна. На дру­гия ден, не­де­ля, за Ли­тур­ги­я­та дой­до­ха и дос­та хо­ра от окол­ни­те се­ла, как­то и не­кол­ци­на гър­ци ­ не­що оби­чай­но за то­зи пог­ра­ни­чен ма­нас­тир.

Ос­та­вих­ме мо­на­си­те с мно­гоб­рой­ни­те им за­да­чи за де­ня, а ние се от­п­ра­вих­ме към с. Те­шо­во. На­ша­та цел там бе­ше цър­к­ва­та "Св. Ди­ми­тър", пос­т­ро­е­на през 1843 г. Тя е за­бе­ле­жи­тел­на със сво­я­та ар­хи­тек­ту­ра, из­к­лю­чи­тел­но цен­ни сте­но­пи­си и ико­ни, ед­ни от най-цен­ни­те твор­би на Ди­ми­тър Мо­ле­ров, ри­су­ва­ни през 1848 г.

Се­ло­то е раз­по­ло­же­но ви­со­ко в пла­ни­на­та, с къ­щи ам­фи­те­ат­рал­но на­ка­ца­ли по скло­на. Спи­ра­ме на пло­ща­да и са­мо след ед­но­ча­сов прес­той дру­же­люб­ни­те жи­те­ли на Тешово ве­че са на­яс­но кои сме, откъ­де сме, как­ви сме... А ние ­ с всич­ко за се­ло­то.

Цър­к­ва­та е под са­мия пло­щад. Ре­дом с нея е раз­по­ло­же­но ки­лий­но­то учи­ли­ще, свър­за­но с хра­ма с пок­рит про­ход, по кой­то де­ца­та лес­но са оти­ва­ли в хра­ма за мо­лит­ва. Камбанарията е с три камбани и ча­сов­ник, който ра­бо­ти бе­зот­каз­но от 1891 г. до днес и бие на все­ки час. Има и стра­нноп­ри­ем­ни­ца за поклонници. Вед­на­га от­к­ри­ват човека, у ко­гото стои клю­чът от хра­ма, вед­на­га се намира кой да ни раз­ве­де и да ни за­поз­нае с ис­то­ри­я­та на селото и за­бе­ле­жи­тел­нос­ти­те му.

Над 1500 жи­те­ли е има­ло се­ло­то, но след на­ци­о­на­ли­за­ци­я­та гу­бят по­ми­нъ­ка си и за­поч­ват да се из­сел­ват. Се­га от ня­кол­ко го­ди­ни на­сам се­ло­то се въз­раж­да. Хо­ра­та ре­мон­ти­рат или из­г­раж­дат нас­лед­с­т­ве­ни­те си къ­щи от­но­во, дру­ги из­ку­пу­ват плев­ни и за­пус­те­ли имо­ти, стро­ят ви­ли. По-за­мож­ни­те и дей­ни но­вона­сел­ни­ци са по­де­ли ини­ци­а­ти­ва по въз­ста­но­вя­ва­не­то на цър­ков­ния ком­п­лекс ­ най-го­ля­ма­та за­бе­ле­жи­тел­ност на се­ло­то. Ре­мон­ти­рат хра­ма, гра­дят от­но­во ки­лий­но­то учи­ли­ще и стра­нноп­ри­ем­ни­ца­та. Ця­ло­то мес­т­но на­се­ле­ние се включ­ва с доб­ро­во­лен труд и ма­те­ри­ал­ни сред­с­т­ва.

И в мо­мен­та ра­бо­та­та про­дъл­жа­ва­ше. Пок­ри­ва­ха стра­нноп­ри­ем­ни­ца­та. Су­е­тя­ха се на­о­ко­ло: ед­ни ре­жат дъс­ки, дру­ги но­сят ке­ре­ми­ди, пра­вят улу­ци, раз­го­ва­рят на ви­сок глас, сме­ят се, пла­ни­рат как­во още да нап­ра­вят... Гле­дам ги, слу­шам ги и си мис­ля: мо­же би та­ка из­г­леж­дат но­ви­те ни въз­рож­ден­ци...

Две не­ща вед­на­га пра­вят впе­чат­ле­ние в Нев­ро­коп­с­ка епар­хия. Пър­во­то е гри­жа­та и лю­бов­та, с ко­я­то се под­дър­жат хра­мо­ве­те ­ го­ле­ми, бла­го­леп­ни, иде­ал­но чис­ти и под­ре­де­ни, с дво­ро­ве ся­каш офор­мя­ни и под­дър­жа­ни от про­фе­си­о­нал­ни гра­ди­на­ри. И вто­ро­то: лю­бов­та и нес­к­ри­та­та гор­дост, с ко­я­то хо­ра­та от то­зи край го­во­рят за своя све­ще­ник. В ко­е­то и се­ло да по­пи­та­те, ще ви ка­жат с аб­со­лют­на уве­ре­ност: "По-до­бър от на­шио поп не­ма!" Ед­ни от сил­на вя­ра, дру­ги от сил­но ро­до­лю­бие, но ка­то че ли все­ки дъл­бо­ко та­чи и оби­ча цър­к­ва­та и све­щен­с­т­во­то си.

Три дни ос­та­нах­ме при гос­топ­ри­ем­ни­те бра­тя от Ха­д­жи­ди­мов­с­кия ма­нас­тир. През то­ва вре­ме об­хо­дих­ме дос­та от за­бе­ле­жи­тел­нос­ти­те око­ло гр. Го­це Дел­чев: две къс­но­ан­тич­ни и сред­но­ве­ков­ни кре­пос­ти ­ та­зи край Ха­д­жи­ди­мо­во, с кре­пос­т­на цър­к­ва, на чи­и­то ос­но­ви се­га се из­ди­га па­рак­ли­сът "Св. Ди­ми­тър", и кре­пост­та Су­дин­г­рад, раз­коп­ки­те на ос­но­ва­ния от им­пе­ра­тор Тра­ян град Ни­ко­по­лис ад Нес­тум край с. Гър­мен. Но приз­на­вам си, че от ка­мен­но­то ве­ли­чие на кре­пос­т­ни­те сте­ни и от­ми­на­ла­та мощ повече ме впе­чат­ли­ха сел­ски­те цър­к­ви в Те­шо­во и Му­со­ми­ще, Ха­д­жи­ди­мов­ският ма­нас­тир, от­ру­па­ни­ят с цве­тя двор на ма­нас­ти­ра "Жи­воп­ри­ем­ни из­точ­ник" ­ за­ра­ди ти­хо­то ве­ли­чие на хо­ра­та, ко­и­то се тру­дят и се мо­лят там.

Му­со­ми­ще се на­ми­ра са­мо на ня­кол­ко ки­ло­мет­ра юж­но от Го­це Дел­чев. Хра­мът му "Св. Ни­ко­лай Чу­дот­во­рец" е в цен­тъ­ра на се­ло­то и ви­со­ка­та му кам­ба­на­рия се виж­да от­да­леч. Во­де­ни от то­зи ори­ен­тир, спи­ра­ме пред нея. Цър­к­ва­та да­ти­ра от 1835 го­ди­на, го­ля­ма, три­ко­раб­на, ле­ко вко­па­на в зе­мя­та, без от то­ва да гу­би от сво­я­та ве­ли­чес­т­ве­ност и кра­со­та. За­о­би­ко­ле­на от се­вер, за­пад и юг с кра­си­ва ко­ло­на­да, с пей­ки за ся­да­не край сте­ни­те от край до край ­ не­що ха­рак­тер­но за въз­рож­ден­с­ки­те цър­к­ви, но по то­зи край за­па­зе­но и при но­вос­т­ро­я­щи­те се цър­к­ви.

Впро­чем в то­ва се­ло с 3 800 жи­те­ли има две цър­к­ви: го­ля­ма­та псев­до­ба­зи­ли­ка "Св. Ни­ко­лай" и ед­на по-мал­ка ­ "Св. Ге­ор­ги", в гор­ния край на се­ло­то, ко­я­то кой знае за­що на­ри­чат па­рак­лис. Има и още един па­рак­лис ви­со­ко на би­ло­то над се­ло­то, пос­ве­тен на Хрис­то­во­то Въз­не­се­ние. И три­те хра­ма на се­ло­то се об­г­риж­ват от отец Ан­гел Ери­нин, ­ млад све­ще­ник, ро­дом от Бан­с­ко, но пре­се­лил се в Му­со­ми­ще със се­мейс­т­во­то си, за да е бли­зо до по­ве­ре­ни­те му ено­ри­а­ши. Бе­ше дел­ни­чен ден, по обед, но щом же­на­та, ко­я­то по­ма­га в хра­ма, му се оба­ди, че са дош­ли хо­ра, той са­мо след ми­ну­ти дой­де. Раз­ве­де ни из хра­ма, раз­ка­за ни за не­го, по­ка­за ни прек­рас­ни­те му ико­ни, ри­су­ва­ни от зог­ра­фи­те Ди­ми­тър и Кос­та­дин Мо­ле­ро­ви от Бан­с­ка­та шко­ла. Пос­ле сед­нах­ме от­вън под ко­ло­на­да­та и той дъл­го и с ув­ле­че­ние ни го­во­ри за мес­т­ни­те хо­ра, за от­но­ше­ни­е­то им към вя­ра­та и Цър­к­ва­та, за то­ва как са го при­е­ли в се­ло­то...

След то­ва отец Ан­гел ни за­ве­де да ви­дим и да се пок­ло­ним в цър­к­ва­та "Св. Ге­ор­ги". Кра­си­ва, ко­кет­на, зог­ра­фи­са­на и от­вън, с прек­рас­но офор­мен двор, по­тъ­нал в зе­ле­ни­на и пъ­лен с иг­ра­е­щи де­ца, ко­и­то отец Ан­гел поз­на­ва по име. Не ни пус­на да си тръг­нем то­ку-та­ка, без да му по­гос­ту­ва­ме. Той и съп­ру­га­та му ряд­ко ос­та­ват без гос­ти на тра­пе­за­та си. Гос­топ­ри­ем­с­т­во­то им е пос­ло­вич­но. За­поз­на­ли са се по вре­ме на един от пър­ви­те лет­ни ла­ге­ри в Ха­д­жи­ди­мов­ския ма­нас­тир. То­га­ва през­ви­те­ра Вя­ра е би­ла уче­нич­ка. Днес са­ма­та тя во­ди уче­ни­чес­ки­те гру­пи по ве­ро­у­че­ние там.

Из­ми­на ве­че дос­та вре­ме от то­ва пъ­ту­ва­не из Нев­ро­коп­с­ка епар­хия, но умът ми чес­то си по­чи­ва там. При­ся­дам на пей­ка­та в дво­ра на ня­кой от хра­мо­ве­те или край цвет­ни­те алеи в ма­нас­ти­ра "Жи­воп­ри­ем­ни из­точ­ник" на раз­го­вор със сес­т­ра Со­фия. Раз­го­ва­рям с ня­кой от мо­на­си­те или от све­ще­ни­ци­те и съп­ру­ги­те им, ока­за­ли ни сво­е­то Ав­ра­а­мо­во гос­топ­ри­ем­с­т­во. Прис­тъп­вам по тес­ни­те улич­ки на Мел­ник, Бан­с­ко, Ко­ва­че­ви­ца ­ с цър­к­ви, ко­и­то не ус­пя­вам да по­бе­ра в ка­дър за­ра­ди ко­ло­сал­ни­те им раз­ме­ри, ви­со­ки кам­ба­на­рии и тес­ни­те улич­ки и ду­ва­ри­те на­о­ко­ло им...

Ко­ва­че­ви­ца. Не знам да­ли Бог ще на­пъ­ти от­но­во стъп­ки­те ми към то­ва та­ка близ­ко до Не­го мяс­то, но аз още па­зя спо­ме­на за ут­ри­ни­те с ку­ку­ри­га­не­то на пет­ли­те и бавно плъз­га­що­то се слън­це по си­ви­те пло­чи на пок­ри­ви­те; за де­ня, тът­рещ се без да бър­за по кал­дъръ­ме­ни­те ули­ци на се­ло­то; за ве­че­ри­те с мъж­ду­ка­щи­те в неп­рог­лед­ния мрак лам­пи и звез­ди и раз­ка­за на ха­зяй­ка­та ни за ней­ния дя­до ­ пос­лед­ни­я мес­тен све­ще­ник.

Дай Бо­же, кам­ба­ни­те в то­зи бла­гос­ло­вен от Бо­га край ни­ко­га да не заг­лъх­ват! И хо­ра­та да не прес­та­ват да ги чу­ват и да се от­зо­ва­ват на по­ви­ка им!