В рамките на гостуването си в София по покана на Подворието на Руския и на цяла Русия патриарх в София, на 29 януари 2012 г. вечерта протодякон Андрей Кураев се срещна с младежите, обединени около сайта „Православна младеж”. Предлагаме на вниманието ви някои от въпросите, по които отец Кураев в непринудена обстановка разговаря с младите хора.
- Как можем да разговаряме с някого за вярата, ако той не може да я разбере с ума си, тъй като борави със съвсем други понятия и не може да разбере смисъла, който ние влагаме в понятията като „Бог”, "спасение" и т. н., с такъв, който не разбират базисните понятия, с които ние боравим?
- За жалост, аз от много време говоря предимно публично, пред широка аудитория, а не насаме с някого. Второ, и при разговор с един човек и пред аудитория има два пътя. Първият подход е да разказваме това, което и на самите нас ни е интересно в Православието. Вторият подход е да се опиташ да разбереш от какви теми се интересуват тези хора и да поведеш разговора в тяхното тематично поле. Когато съумееш да осъществиш това качествено, и единият и другият подход могат да са еднакво успешни. Тоест ти можеш да разказваш за неща, за които даден човек въобще не е чувал и няма никакво понятие, но ти можеш да разкажеш за това така, че да предизвикаш неговия интерес и да грабнеш вниманието му. И хората ще установят, че в това, което на теб ти е интересно, неочаквано за самите тях, откриват нещо, което и на тях им е интересно.
Този подход използват много предавания в Нешънъл джиографик. До пускането на програмата изобщо не си подозирал, че се интересуваш от Тибет, но предаването неочаквано те грабва с любопитни факти за живота на тибетските монаси, представени по увлекателен начин. Другият подход е да се опиташ да намериш пресечната точка на вашите интереси на лична или професионална основа. Разговорът може да започне от нещо съвсем неангажиращо, като снеговалежа в София и от там постепенно и неусетно да доведеш разговора до тематиката, която нас ни интересува.
Имах такъв случай. Едно момче, което не можах да заинтригувам с никакви богословски и философски разговори, но се заговорихме за политика, и не след дълго стигнахме до темата за Апокалипсиса. За разговора с това момче можете да прочетете на български в книгата „За нашето поражение”.
Аз съм щастлив човек, защото ми харесва да съм мисионер, макар и не винаги това да ми се отдава добре. Нерядко пиша текстове, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени мисионерски, но не очаквано за самия мен, след известно време по пощата или в личен разговор, някой човек ми казва, че именно тази моя книга му е помогнала да стигне православен.
Например аз имам книга със страшното заглавие „Окултизмът в Православието”. Много хора бяха възмутени дори от самото заглавие на тази книга твърдейки, че в Православието не може да има окултизъм. А книгата говореше за реални суеверия и магически практики, които битуват в православната ни среда. Това беше книга за вътрешно-църковна употреба, една полемика с някои свещеници, монаси, които толерираха такива практики и в никакъв случай не би могла да се нарече мисионерска.
Но минаха около две години и при мен идва един човек и ми казва, че е бивш баптистки пастор, който след като прочел книгата разбрал, че трябва да приеме православието, защото се уверил, че тези неща, които той виждал в Православието и мислел, че са част от вероучението му, нямат нищо общо с него. Когато разбрал, че Православието се бори с тези чужди за него окултни практики, той нямал повече възражения.
- Доколко науката може да нагазва в областта на религията и трябва ли да има някакви граници между двете? Гледах едно предаване което се отнасяше до сътворението на света, във връзка с книгите на Хокинг и искам да Ви попитам дали може Църквата и науката да си сътрудничат в разрешаването на такива загадки?
- Що се отнася до Хокинг, неговият начин на мислене ми е симпатичен. Аз не мисля, че тук има място за конфликт, но трябва ясно да разберем, че ако говорим например за естествознанието и нашата вяра, ние говорим за неща от различни плоскости. Науката отговаря на въпроса „как?”, изключително рядко и на въпроса „Защо?”, но не и на въпроса „с каква цел?”
Ако отида на гарата и погледна разписанието на влаковете, това разписание е съставено на научна основа и колкото и да го изучавам, никога няма да разбера накъде трябва да пътувам аз. За религията най-важният въпрос е въпросът за есхатологията, за призванието на човека, за целта на неговия живот, неговото крайно назначение. А протологията в религията се явява проекция на есхатологията в миналото. Аз мога да разбера моята крайна цел, моето бъдеще, бъдещето на човечеството и космоса, ако знам своя първоизточник. Така че религията отговаря на въпроси различни от тези, на които отговаря естествознанието.
Веднъж пристигнах в Киев, за да изнеса лекция в тамошния университет. На гарата ме посреща непознат човек и ме взима, за да ме закара до залата. Това е част от професионалния ми риск - да пристигам в непознати за мен градове при непознати хора. И тогава, обадиха ми се и аз отидох. Колата заседна в задръстване и аз леко изнервен питам шофьора „кажете, дали ще успеем да стигнем до университета за 15 минути?” А той съвършено спокойно казва: „мисля, че следващата година със сигурност ще бъдем”. При този неадекватен отговор аз започнах да се оглеждам трескаво и се чудя дали съм попаднал при луд или при терорист и изведнъж забелязвам, че от ухото му стърчи устройство за мобилен телефон. Оказа се, че той не с мен разговарял. Точно както и битиеписецът Моисей не отговаря на въпросите на Хокинг.
- Той действително навлиза твърде далече в областта на религията и се опитва да докаже, че няма Бог.
- Всички противоречия идват поради контекстуална безпризорност. Тоест или когато богослов нагазва в областта на естествознанието или когато учен нахлува в област принадлежаща на религията. Един напълно верен осмислен текст в определен контекст, става лъжлив, ако механически се трансферира в друг контекст.
2. Когато говорим за отношението между вярата и науката трябва задължително да усложняваме постановката на въпроса. Защото има например хуманитарни науки, отношенията ни с които са коренно различни от тези с естествознанието. Защото всички методи на хуманитарните науки се използват и в богословието, а някои хуманитарни науки възникват от богословието. Не случайно днес богословието се възприема като една от хуманитарните дисциплини. И в това лесно можем да се уверим.
Методите на критиката, използването на източници, херменевтиката... се използват както от богослови, така и от историци, културолози и т. н. Представете си научен съвет в богословския факултет, някой защитава дисертация по богословие и в качеството на аргумент за защита на своята теза казва: „аз имах откровение”. С това ще сложи край на защитата си не в своя полза.
Т. е. доказателствената база трябва да бъде точно такава, каквато и пред научен съвет в другите хуманитарни дисциплини. Затова не можем еднозначно да отговорим на въпроса за отношението между наука и религия. Третото, на което трябва да обърнем внимание е, че естественото научно мислене можеше да се роди само в християнска култура. Тоест преминаването от натурфилософията към научната парадигма става именно в християнска Европа. При това не става въпрос за атеистическа Европа. Времето на Галилей е ХVІІ в. Това е векът на инквизицията, векът на лова на вещици, на религиозните реформи. Т. е. това е векът с най-високо религиозно напрежение в историята на Европа.
Науката не се ражда в дълбоко стабилните в религиозно отношение средни векове, нито в езическия ренесанс или атеистическия ХVІІІ в., а в епохата на реформация и контрареформация. Затова и отношенията между Религията и науката са изключително интересни и не трябва нито да ги поставяме в конфликт, нито да ги приравняваме в един и същи паралел.
- Какво е вашето мнение, как трябва да се отнася християнина към т. нар. окултни науки, урочасвания, магии и т. н.?
- Отношението на християнина към тези неща трябва да бъде: за-плю-ва-не. Да заплюеш и да забравиш. При кръщението какво правим? Обръщаме се на запад и плюем. Плюенето е оскърбление, обявяване на война в която нямаме никакъв шанс. Плюя срещу онзи, който Достоевски нарича свръхчовешки разумен дух. Но ние плюем и бързаме да се обърнем на изток и да се съчетаем с Христос.
Знаете ли какво е това комунална квартира? Там живеят няколко семейства, които ползват обща кухня и обща баня. Аз съм израсъл в такава квартира. Моите родители ме възпитаваха да уважавам всички възрастни и особено нашите съседи по квартира, но имаше празници и на моята улица. Имаше случаи в които можех да кажа, например на съседката леля Зоя, всичко, което мисля за нея. Това бяха случаите, когато моята майка се скарваше с нея в кухнята. Тогава аз заемах позиция зад полата на майка ми, показвах за секунда главата си от там и виках „лельо Зоя, ти си глупачка”, а после пак се скривах зад полата на майка ми.
Ето такова трябва да бъде нашето отношение към сатаната. Плюем срещу него и бързо се скриваме зад полата на Майката-Църква и после и носа си да не показваме от там. Да не се занимаваме нито с врачуване, нито с викане на духове и богове.
Материалът подготви: Александра Карамихалева
Снимки: Янина Алексеева