Умрял синът на един праведник. Дошли негови приятели да го утешават. Влязъл първият и седнал пред него:
- Ще ми позволиш ли да ти кажа утешителни слова?
- Говори.
- Праотец Адам имал син, който загинал, но Адам се утешил в скръбта си. Ще се утешиш и ти!
- Малко ли ми е собствената скръб, та и за скръбта на Адам да си спомням? – отговорил праведникът.
Влязъл друг приятел, седнал пред него и казал:
- Ще ми позволиш ли да ти кажа утешителни слова?
- Говори.
- Иов е имал много синове и дъщери и всички те загинали в един ден. Но и Иов се е утешил. Ще се утешиш и ти!
- Малко ли ми е моята скръб, та и за скръбта на Иов да си спомням? – отговорил праведникът.
Влязъл трети приятел, седнал пред него и казал:
- Ще ми позволиш ли да ти кажа утешителни слова?
- Говори.
- Ще ти разкажа следния случай: Някога строг цар поверил за съхранение на един човек съкровище. Този човек не ял, не спал, все се притеснявал за съкровището. Как мислиш, когато царят дойде да си вземе съкровището, как този човек ще му го върне – с радост или със сълзи?
- Разбира се, че с радост, с чувството за изпълнен дълг, - отговорил праведникът.
- Ами ето – на теб Бог ти е дал син, за който си лелеял и който чист си е отишъл от този свят. Не трябва ли да се утешиш с това, че си върнал съкровището, дадено ти на съхранение?
- Ти ме утеши по човешки! – отвърнал праведникът.
Пренод: Десислава ШАРКОВА