„Честита Баба Марта!“ От ранни зори на първи март, с този бяло-червен български поздрав телевизионни и радио водещи, електронни медии, колеги и приятели, близки и роднини ни желаят здраве, щастие и късмет. Журналистически статии, дори цели презентации, посветени на „Баба Марта - един от най-почитаните български обичаи“, ведро разкриват подробности за това как в различните краища на България се изработва този „амулет против болести и злини, полъх на пролет“, подаряван „за здраве и сила през следващата година“, който „според легендата води началото си още от времето на хан Аспарух“... Какво пък - на фона на финансовата криза, наводнения и урагани, „бонус“-скандали, поредното убийство на студент, потресаващи сметки за парно, рекордни цени на бензина и какво ли още не, да получиш първомартенски поздрав за здраве е светъл лъч в сивото ни, уви - клонящо към черно ежедневие.
Само че „баба Марта“, облечена в червен сукман и закичила пъстрите, типично нашенски (а напоследък – все по-китайски) мартеници, се „усмихва“ за кратко, всъщност, съмнително е дори дали изобщо се „усмихва“, предвид угрижените и мрачни физиономии на окичените в бяло и червено българи. Какво става след първи март? Червено-белите амулети безжизнено висят по ръцете и дрехите ни още няколко дни, с надежда за здраве и берекет. След това, по стара българска традиция, омачканите и позацапани символи на тази странна за чужденците, но безспорно – атрактивна българска „надежда“ за здраве и щастие, тъжно увисва по напъпилите за нов живот храсти и дървета... А покрай тези мартенски атракции, животът ни продължава да тече със своята болезнена угриженост, в която белият цвят „за дълголетие“ и червеният – „за здраве“ бързо посивяват, а заедно с тях – и крехката мартенска надежда за здраве и берекет...
Искрено се учудвам на тази обагрена в бяло и червено българска „вяра и надежда“! Учудвам се и на не толкова свежата, но не по-малко атрактивна „вяра“ в гонене на злото чрез демонски маски на дрънчащи кукери, чрез „тричане“ на кучета или ходене по жарава от изпаднали в транс нестинари. Година след година, век, след век, не спираме да се надяваме и вярваме, че разни амулети и странни ритуали ще ни запазят от злото, ще ни направят по-здрави и по-щастливи...
А летописа на българската история неумолимо доказва, че въпреки вярно пазените езически традиции и амулети, днес ние, православните (по конституция) българи не сме нито по-здрави, нито по-щастливи, нито по-дълголетни. Напротив! Не е ли време да погледнем на този летопис не просто като на „суха“ история, а като на исторически дневник на нашите грешки и грехове? И вместо да продължаваме да пазим с фанатична вярност древно - български езически традиции, които поради духовна неграмотност нерядко считаме и за християнски, време е да се замислим дали и доколко пазим православната си вяра, защото тя е тази, която наистина спасява.
На първи март истински стойностният празник е почитане паметта на светата преподобна мъченица Евдокия, която се е отказала от разкоша и забавленията на грешния си и лекомислен живот, въпреки че е имала красотата, богатството и властта да го прави колкото й харесва. Поучително е житието на тази светица (както и на всички други като нея) и ако имаме желанието да обогатим червено-бялата си „вяра“ с „цвета“ на истинската православна вяра, никога не е късно да го направим (http://www.pravoslavieto.com/life/03.01_sv_Evdokia.htm). Защото когато се надяваме на здраве, щастие и дълголетие, пътят към тях очевидно НЕ минава през мартеницата. Надеждата за нашето спасение минава единствено през вярата! Вяра не в мъртви езически ритуали и амулети, а в Живия Бог. Този, който ясно е казал къде да търсим пътя за своето спасение: „Аз съм пътят и истината, и животът“ (Йоан 14:6). Спасение, което включва много повече от земно здраве, берекет, щастие и дълголетие, а именно - неща, каквито „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (І Кор. 2:9).
Не съм по-различна от другите – и аз връзвам мартенички. Но не защото тази традиция е пуснала непоправимо дълбоки корени в съзнанието ни, а защото от всичките ни странни ритуали и традиции, нейните „корени“ са най-безопасни. А когато човешката душа, дори и „окичена“ с мартеница, жадно и неуморно търси истината, ще я намери...
Нека има пролетни усмивки, нека се стремим към здраве и дълголетие, нека търсим берекет и спасение, но не чрез вярата в конци и мъниста!
Нека здравата нишка, която свързва българите у нас и по света в едно, е не мартеницата, а чистата православна вяра!
На нея дължим това, че сме народ.
„Да пазим Православието като очите си — това е най-висока и свещена длъжност на всеки честен българин.“
Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев).