Известният св. Теодосий Печерски, игумен на Печерския манастир, бил още приживе обичан и тачен от всички като велик Божи угодник. Той често ходел в Киев при княз Изяслав. Веднъж по манастирска работа той замръкнал в княжеския дворец. Князът искал да го задържи да пренущува у него, но св. Теодосий настоявал да се върне в манастира. Най-сетне князът заповядал да приготвят малката каляска и да кажат на едно от момчетата да закара о. Теодосия до Печерския манастир. Каляската била с едно седало. За кочияша нямало място, та той трябвало пешком да кара каляската. Когато каляската била приготвена и св. Теодосий седнав в нея, момчето, недоволно, че вместо да си почива, цяла нощ трябва да вози този неизвестен нему монах, с ропот в душата подкарало коня.
Излезли из града. Момчето погледнало Теодосия и, съблазнено от неговото просто облекло, го помислило за някой най-обикновен калугер, та му рекло: „Отче, я слез ти да покараш каляската и да на мене да се повозя!” Св. Теодосий съвсем безропотно рекъл: „Бива, чедо! Добре!” И слязъл, а момчето като господар се разположило в каляската и скоро взело да хърка. Цяла нощ св. Теодосий карал каручката и много се отрудил. На утринта всички, които срещнали св. Теодосия – и велможи, и селяни, - се покланяли почтително на Божия служител, защото го познавали. Момчето, като виждало това, се чудело. То недоумявало, защо ли те се покланят на тоя прост монах!
Наближили Печерския манастир. Там се разчуло, че игуменът идва от Киев. Цялото братство излязло да го посрещне. Всички братя се поклонили по обичая на своя духовен баща и началник. Момчето изпаднало в ужас! Че кой ли ще е този, че всички монаси тъй го уважават! Като разбрало, че това е игуменът, известният Теодосий, то се разтреперало от страх, защото очаквало наказание и отмъщение. А св. Теодосий отишъл кротко при него, хванал го дружелюбно за ръка и го завел в кухнята, като заповядал да го нахранят добре... Ето какво незлобие и смирение е имал св. Теодосий Печерски.
Златен стих: „Смирете се под крепката ръка Божия, за да ви въздигне, когато дойде време” (1 Петр. 5:6)