Сигурно сте ги виждали тези служители Божии, които прислужват в храма по време на богослужение: слагат аналоите по местата им, подават кадилницата, носят свещи, подават дикири и трикири на архиерея, държат му жезъла, четат апостолското четиво, стихирите... Като ангели са. Облечени в красиви стихари, с орари, кръстосани на гърдите им като прибрани криле. Наричат се четци, певци и свещоносци или за по-кратко иподякони. Те получават специално пострижение и ръкоположение, наричано хиротесия, което им дава благословение да помагат при богослуженията и в олтара.
Винаги съм се възхищавала от перфектната координация помежду им, от стройността на движенията им, от благолепието, което придават на тържествените богослужби и съм се питала: как тези момчета се удостояват с това служение, защо именно те, как се обучават, та знаят във всеки един момент какво трябва да направят, как се координират помежду си, когато са повече, както е например в ПКСХП “Св. Александър Невски”. За да научим повече за служението им, ще ви срещна с един от тях. Казва се не иначе, а Ангел. Ангел Воденичаров иподякон в патриаршеската катедрала.
- От много време исках да помагам в светия олтар по време на богослужение. Това беше отколешна мечта и на моя дядо започва разказа си той. Като постъпих в Семинарията, така и не успях да стана един от клисарите, както наричаме момчетата, които се грижат за храма.
Когато ходят със семинарския хор в патриаршеската катедрала, за да помагат, ако смесеният хор при катедралата е някъде на турне, той се сприятелява с един от иподяконите Борислав, сега йеромонах Филип, служител на Варненска и Великопреславска митрополия, и споделя с него своето желание да стане иподякон.
След време научил, че на празника Петдесетница от купола на “Св. Александър Невски” се хвърля орехова шума върху богомолците в храма и изявява желание да помага в това. Отива със свой съученик от Семинарията, Атанас, който сега е архим. Арсений от Пловдивска митрополия. Служи дядо Николай, тогава викарен епископ на Софийския митрополит. Борислав завежда Ангел в олтара, представя го на председателя на църковното настоятелство при храма архим. Наум (по-късно Стобийски епископ, секретар на Св. Синод) и му казва за желанието му за пострижение. Дядо Наум благославя Ангел да идва да помага по време на богослужения, а две седмици по-късно в деня на Всички български светии, през лятото на 2006 г. Деволски еп. Теодосий го постригва за иподякон.
- Това си беше моята дата казва Ангел, защото аз много обичам всичко българско и България и видях в това един хубав символ.
Питам го откъде у дядо му това желание да помага в храма. Ангел ми разказва, че негов прадядо на име Коста е бил свещеник в гр. Мелник. От друга страна, по майчина линия също има дядо свещеник, името му не знае, но е служил в Гоцеделчевско. Явно огънят на вярата се е запазил в този род през поколенията, въпреки атеистическите години по време на комунистическото управление. Родителите на Ангел са се венчали у дома, при закрити врати и прозорци, защото хората в онези години са се бояли да ходят в храма. Ангел и сестра му са кръстени в мазето на техния дом. От малък е възпитаван във вярата от бабите си на село. Има спомен как в неделен ден идвали да го вземат, за да го водят на църква. Като станал малко по-голям и сам започнал да иска да го водят на литургия. Оставял интересните анимационни филмчета в неделя и отивал в храма със своите баби.
Когато братовчед му постъпва в Софийската духовна семинария, няма търпение да стане VII клас, за да кандидатства и той.
Постъпил в Семинарията през 2003 г. Там всеки ден започва и свършва с богослужение в учебния храм. Вместо да скучае и да чака да свърши богослужбата, Ангел разлиства Часослова и се опитва да следи последованието и молитвите, за да проумее какво се случва в богослужението, в каква последователност е...
Там започнал да изучава църковнославянско четене, музика, видовете богослужения и тяхната структура и символика, молитвите, песнопенията и все повече да разбира какво точно се случва в храма, да навлиза в тайните на богослуженията. Постепенно започват и малко по малко да се включват в тях с произнасяне на “Трисветое”, четене на псалмите, пеене на клиросите, носене на свещите и подаване на кадилницата... Признава, че науките от практическото богословие литургиката и типикът, които запознават с богослужението, са неговата слабост. И въпреки тази стабилна основа, когато постъпва в “Св. Александър Невски” известно време само наблюдава: в кой точно момент иподяконите излизат, къде точно застават, как се движат, с какъв тон и с каква интонация четат...
Постепенно, за около месец, с помощта на другите иподякони, ефимериите при храма и дядо Наум, Ангел усвоил типика на храма, защото патриаршеската катедрала си има свой особен типик, специфичен ред в богослуженията, различен от този в манастирите, енорийските храмове и Семинарията.
- Аз като семинарист бях свикнал с обширното византийско богослужение, а в катедралата богослужението има по-друг ред и това в началото ме затрудни признава той.
Според Ангел всеки иподякон трябва да познава в пълнота богослужението, символиката, последователността и дълбокия му смисъл, какво се случва и какво трябва да правят те във всеки един момент. И пояснява:
- Например, ние знаем не само че в точно определен момент в началото на Евхаристийния канон, когато сме повече, двама от нас трябва да вземат рипидите и да ги държат надвесени над св. Престол, но знаем и, че в древност това е имало чисто практически смисъл да се прогонват насекомите от светата Трапеза и светите Тайни, а днес, заставайки като на стража, тези иподякони са един вид пазители на светинята. Общо взето всички сме наясно с богослужението, а ако някой нещо не разбира, винаги има кого да попита архиереите, свещениците, доц. Димитър Димитров главния диригент на хора, дякон Иван Иванов, който е преподавател по Литургика и служи при нас, както, разбира се, и другите иподякони.
Винаги съм се удивлявала колко стройно текат службите в “Св. Александър Невски”, при все че често служат 4, 6, а понякога и повече иподякони. Няма суетене, бутане, недоразумения, всяка стъпка, всяко тяхно движение е сякаш отрепетирано, всеки знае точно какво, кога и как трябва да направи... И съм се питала как се постига тази перфектна координация помежду им. Но Ангел споделя, че невинаги всичко е било безупречно. Ставали са и грешки, имало е и неразбирателство помежду им, защото и те са подвластни на ревност, суетност, нетърпение... Но винаги са се помирявали и са постигали разбирателство помежду си още преди богослужението.
- Доц. Димитров идва в олтара половин час преди богослужението и се уточнява с архиереите и свещенослужителите на кой глас ще се служи, в коя тоналност, кои песнопения ще се изпълнят. С нас, иподяконите, уточнява кое е четивото от Апостола за деня, намерили ли сме го, седалните, псалмите... въвежда ме “зад иконостаса” той Всичко се уточнява преди службата и всеки участник, и най-малкият, каквито сме ние, е наясно какво се очаква от него и как точно трябва да го направи.
Споразумяват се кой кога да излезе, кой какво да чете, кой ще посреща владиката, кои ще излизат за Малкия вход, кои за Великия... Уточняват всички детайли преди службата, за да не настъпи после някакво объркване. А грешки винаги могат да се случат или нещо неочаквано, но гледат да реагират така, че да не се смущават богомолците.
Разказва как веднъж неочаквано по време на служба брикетът изпаднал от кадилницата, как друг път по време на Евхаристийния канон, най-сакралния момент от св. Литургия, когато вниманието на служещите е изцяло съсредоточено в Тайнството, един мъж изненадващо се качил на солея и се насочил към Царските двери (откъдето могат да минават само свещенослужителите), за да влезе в олтара. Грижа на иподяконите е да внимават и при такива неочаквани случаи да реагират своевременно и адекватно.
- След един такъв инцидент дядо Наум ни събра и ни каза, че ние не сме в храма, за да украсяваме службата и да изпадаме в прелест с красивите си одежди, а да сме в услуга и помощ на свещенството във всеки един момент.
Чувала съм, че има някой, който да “дирижира” богослужението, когато в него има повече участници, за да протича то гладко. Ангел ми изяснява, че за свещенослужителите това обикновено е оглавяващият богослужението, а за иподяконите най-старшият между тях по пострижение. Най-старшият има думата да им разпредели задачите и да им казва кой какво ще прави, кой какво ще вземе. Всеки си има поставени задачи и отговорности, за които да следи, та във всеки един момент да са в услуга на дяконите, свещениците и архиереите.
- Аз съм най-младши и най-често отговарям за кадилницата да е с разпален въглен, с тамян, да я подам навреме... усмихва се той.
Питам го, ако някое момче пожелае да стане иподякон като тях, какво трябва да направи. Какви са стъпките, които трябва да предприеме, ако не е ученик в Семинарията?
- Независимо дали има богословско образование, или не, първо трябва в пълнота да живее според изискванията за чина “мирянин”: да пости, да ходи редовно на богослужения, да участва в тайнствата на Църквата, да се изповядва, да се причастява изобщо да живее в ритъма на църковния календар. Ако има този жар да помага в светия олтар трябва да положи усилия и да се научи да разбира богослуженията и смисъла на църковния живот. Освен това да бъде добър християнин и извън стените на храма, да води молитвен живот, да се стреми да се освобождава от страстите си и да придобива добродетели, да има ревност по Бога и любов към ближните. Тогава да се обърне към енорийския свещеник в своя храм, който има най-пряко наблюдение върху неговата личност, върху духовното му развитие, и да сподели за това свое съкровено желание. Свещеникът, ако прецени, че в него е налице нужната подготовка и ревност, ще се обърне към епархийския архиерей, който в подходящо време ще извърши хиротесията.
Що се отнася до това каква част от иподяконите стават свещенослужители и дали иподяконският чин обикновено е стъпало към преминаване в по-висока степен на служение или това не е задължително, Ангел ми казва следното:
- В повечето случаи отрано се насочват към служение в светия олтар тези момчета, които наистина имат голяма ревност към служението Богу и искат да станат свещеници. Впоследствие служението около св. Престол, все по-голямото навлизане в тайните на богослужението, което предполага иподяконското служение, общуването отблизо със свещенството, с архиереите, още повече усилват и укрепват това желание у тях. Желанието да бъдеш иподякон, всъщност е желание да служиш на Бога в светия олтар, така че съвсем естествено е, когато му дойде времето и приемат монашество, или се оженят, повече от иподяконите да приемат дяконско и свещеническо ръкоположение, за да могат да служат в пълнота.
Разделям се с Ангел с надеждата, че и занапред през поколенията няма да угасне този младежки плам за служение Богу, който води момчетата от ранна възраст в храма и в светия олтар. Мисля си за него, за неговите събратя иподякони и за това цяло ново поколение момчета и момичета високообразовани, с различни специалности, изумително сериозни и отговорни за тяхната възраст навлезли през последните няколко години в храмовете и в църковния живот, някои от които имам щастието да познавам отблизо. Мисля си, как въпреки ширещата се светскост Бог, по голямата Си милост, се грижи вярата да не оскъдява и по Своя тих ненатрапчив начин да призовава Своите избрани чеда към храма. И се изпълвам с оптимизъм: за България и за светото Православие.