Съвременната цивилизация, в която живеем, е плод на метафизиката на субективизма, антропологическия максимализъм, антропологическия минимализъми утилитаристичната етика. На техния фон стои волята за „мощ”, която е дълбоко вкоренена в западното християнство от средните векове, а своя връх е достигнала чрез наистина грандиозния научно-технически и технологически напредък.
Без оглед на всичките различия измежду евроамериканските граждански и демократични цивилизации и източно-европейските тоталитарно-комунистически съюзници, които различия са очевидни, помежду тях съществуват и много общи неща, които ги обединяват същностно. Тези два свята са екзистирали на почти еднакви метафизически основи и предпоставки. Този веществен, видим свят, който можем да измерим количествено и качествено, е единственият възможен и съществуващ свят. Той е рационално и законно устроен.
Дори и да съществува някой друг свят, който онтологически се различава от този свят, той е иреален и няма никаква връзка с този свят. Човекът не е нищо друго освен природно същество, част от реално съществуващия материален свят. Неговата метафизика, заложбите и основата му представляват този свят. Понеже светът е рационален, а човекът като част от този свят - също, той има способност да контролира света, рационално да предвижда неговите явления или с помощта на науката и техниката да предизвика определени процеси в него.
От това следва логично, че животът може, а и трябва да се устрои и организира изключително рационално и планомерно. Затова историята е своего рода логичен провиденциализъм. Тя е изцяло теологически насочена, а крайната й цел е съвършеният свят. Нейният пролог е хаос, а епилог - съвършеният порядък - космосът. В нея всичко е нужно, а нищо не е условно и потенциално. В света се допуска съществуването на деструктивното, несправедливото, нагона, ирационалното, но съществува вяра, че всичко това може да се сложи под контрол.
От тази метафизическа позиция, естествено произхожда неограничената вяра във възможността на съществуване на единствен, съвършен обществен порядък, който е еднакво удобен и приемлив за всяко общество и народ, и то във всички времена. Това не е нищо друго освен социологическо-социален утопизъм, вяра във възможността на съществуването на „рая на земята”. Всичко това се събира в една идеология, един начин на мислене и манталитет в идеологията на прогреса, която се превърна в доминантна и преобладаваща идеология на по-голямата част от света и на която се основава модерната научно-техническа или планетарна цивилизация.
Под идеология на прогреса се подразбира постоянен ритъм и растеж на производството и потреблението, било то относно материални облаги или научни знания или пък относно т. нар. цивилизационни блага. Доброто е онова, което е полезно и което донася печалба. Основната цел на живота е човек да произведе и похарчи колкото може повече. Всичко трябва да бъде съобразено с тази цел и да й служи, понеже това е основната ценност на живота.
За осъществяването на тази цел най-голяма заслуга имат науката и техниката, защото те до немислими размери увеличават продуктивността и същевременно намаляват и облекчават физическия труд. Затова в техните истини и постижения не трябва да се намесваме. Във времето на самота и безработица, задачата на човека е да осъществи „дионисиевата оргия” и колкото се може по-голяма консумация на материални блага, с цялото очарование, което му предлага съвременният вавилонски пазар. Човекът няма защо да мисли в свободното си време. За него и тогава мисли някой друг. Безпрекословно професионално му се сервира какво ще яде, как ще се облича, къде ще пътува, как да намери приятел, брачен партньор или как да използва свободното си време. На него му остава само да плати, т. е. да похарчи онова, което е спечелил. За да се развие, разшири и въобще да бъде възможна планетарната цивилизация, по мнението на архитектите на съвременния свят, трябва да се изпълнят определени предисловия.
Първо, трябва да съществуват определени правила и процедури, задължителни за всички хора и народи.
Второ, планетарната цивилизация и идеологията на прогреса подразбират интеграция, свободно движение на хора, стоки и капитали.
За да се осигури това и за да се осъществи желаната интеграция, трябва да съществува международно право, което винаги се спуска „от горе”, от най-мощните центрове на политическата и обществената власт.
С международното право се регулират общественият живот и общественият морал. За да се постигне това, е нужно да се създаде демократична държава, в която основен субект е безличният гражданин, а след това се провежда „планиране” на семейството като основна клетка на обществото, планиране на училищата и образованието, където основна цел става производството на специалисти и адаптивността към нуждите на пазара.
Крайната цел е единна политическа система, една валута, един световен съд, една данъчна система, една световна банка, един център на световно-икономическо планиране, един център за контрол на прираста на населението и образованието, единна световна армия, една религия, една световна култура и един център на световна хуманитарна помощ.
Най-големите препятствия в осъществяването на тази цел, разбираемо е, са метафизичните гледища, които еднакво определят човека като лично същество и като обществено същество с традиционално семейство, традиционално училище, Църква, национална държава с монархическо устройство, с автентична национална култура.
Комунизмът отменяше всичко това насила, а Западът - с много по-вещи и на пръв поглед по-хуманни методи, но не по-малко опасни и ефикасни. Разделянето на семейството се извършва чрез разпространението на феминистичните движения, чрез легализацията на хомосексуализма, уеднаквяването на брачните и извънбрачните връзки, чрез планиране на семейството, правото на аборт и т. н. Идеята за „народен суверенитет”, която първоначално се е зародила в Римокатолическата църква, а после се е разпространила и е станала общоприета при Лутеровата и Калвиновата реформация. По време на Френската революция, тази идея е премахнала „суверенността”, неутрализирала е диктатурата на „малцинството” над „мнозинството”.
Когато станало ясно, че диктатурата на „мнозинството” над малцинството” е също толкова опасна, колкото диктатурата на „малцинството” над „мнозинството”, основният демократичен принцип един човек - един глас и идеята за суверенитет на народа започнали да се коригират с доктрината за човешките права. Народният суверенитет бива заменен с граждански суверенитет. Към това трябва да се добавят и т. нар. права на националните малцинства. Така светът днес се позовава изключително на човешките права, а почти никак на националните и колективни права.
Доктрината за човешките права и всичките международни конвенции за тях, въпреки че са имали за цел да защитят основните права на човека, което несъмнено е дало определени резултати на Запад, са имали и друга цел, а това е унищожаване на тоталитарните режими в Източна Европа или поне тяхното контролиране. Правата на „малцинствата”, освен целта наистина да бъдат защитени, имат и друга цел - отслабване на националните държави и на националната съвест.
Комунизмът като идеология на насилието рухна в почти половината планета и ние сега се намираме под неговите руини. Евроамериканският свят е на пръв поглед все още безгрижен, с привиден напредък и интеграция, опиянен от изкушението на триумфализма, но също така и с дълбоки рани и травми.
Може би не са далече от истината твърденията, че западноевропейската цивилизация се намира в началото на своя край. Тази цивилизация дълбоко е засегнала нашия манталитет, което не осъзнаваме достатъчно ясно, защото се намираме в оковите и под руините на комунистическата идеология. При това сме дълбоко нещастни, че няма кой да ни побутне и че западният свят не иска да ни приеме безрезервно в прегръдките си и да ни подари всичките свои блага, които ние не сме имали и нямаме. Забравяме или недовиждаме, че Западът е дълбоко вкоренен на Изток, а Изтокът на Запад.
Съвременната цивилизация се сблъсква с два почти неразрешими проблема, които самата тя е сътворила. Това е застрашаващата екологична криза, която заплашва да се превърне в катастрофа, и заплахата от започване на ядрена и атомна война. И двата проблема водят до унищожаването на човечеството. Все още не са намерени методи за предотвратяване на тези проблеми. Така наречените екологични и миротворчески движения не решават проблемите, защото самите те са включени в идеологията на прогреса, която причинява тези проблеми. За протагонистите на идеологията на прогреса, екологичната криза и перманентната опасност от световна война служат като средство да се разпространява тази теория. Който не приема правилата и стандартите на тази идеология, се обявява за опасен за „световния мир” и спрямо него в такава ситуация са позволени всички средства. Прогресивистичната идеология, както и евроамериканската цивилизация, която е основана върху нея, имат тенденцията и потребността да се разпространяват в онези райони, до които досега не е достигнала поради простата причина, че в районите, които досега е контролирала, е изчерпала почти всички природни ресурси. Сега й предстои откриването на нови ресурси, нови пазари или стагнация и рецесия, което би било началото на смъртта й. Може да се очаква, че тя ще се разпространява с всички средства, което ще има за последица голямо разделение на света, все повече бедност и все по-голям брой бедни, от една страна, и богати - от друга.
Наред с това, спрямо сегашните преценки, за три десетилетия съотношението на жителите на планетата ще бъде 90% на 10% в полза на черната и жълтата раса, което е съразмерно със съотношението между богати и бедни. Всичко това може да предизвика големи нещастия и катастрофи, войни и изтребления.
Съществуват два принципа, които са били, а и все още са валидни и на Изток, и на Запад относно Църквата. Вярата е лична работа на всеки човек. Църквата е отделена от държавата и общността, която регулира държавата. Тези принципи имат еднаква цел: невъзможност на Църквата за влияние върху света. Разликата е само в това, че Църквата в реалсоциалистическите земи била сурово преследвана, дотолкова, че вярващите са се чувствали като граждани и хора друга категория (което наистина са били), докато вярващите на Запад са се чувствали като свободни хора.
Образно казано, по комунистическите земи вярващите са носели мишена на гърба си, а много хора са тренирали стрелбата си, защото това е било обществено полезно. Църквата и вярващият народ Божий са наранявани, а и днес носят много рани, но центърът на мишената, сърцето на Църквата, е останало недокоснато.
На Запад християните не са имали такава мишена на гърба си, но в организма им е бил инжектиран смъртоносен вирус, който се разпространявал като злокачествен тумор, а те не са знаели това. Така сега съществува тежко ранен човек, с прострелни рани, на когото животът не е застрашен, и тежко болен без видими рани, но смъртно болен.
Съвременната цивилизация по своята същност е нецърковна, индиферентна спрямо вярата и всички метафизични въпроси и проблеми. Тя може би не е антицърковна, но при всички случаи е антиклерикална. Тя толерира, теоретично и на практика, всяка вяра и убеждение. Трябва да се наложи компромис измежду всички вери, аналогично на обществения плурализъм. Това изисква идеологията на прогреса. Оттук икуменизмът не е нищо друго освен своеобразна дипломация.
Съвременният свят не понася Църквата, християнската общност, християнското общество и култура, но приема християнството, ако то е редуцирано до ниво естествена индивидуална религия и ако верските институции са съобразени или „лоялни” спрямо обществените институции, защото в този случай не пречат, а напротив, служат на основната цел - прогреса. В този смисъл държавата и обществото поощряват и помагат на религията и религиозните домове. Щом вярата е „лична работа” на всеки човек, а Църквата е „отделена” от държавата и обществото, то на практика това означава, че Църквата и държавата са два успоредни и несъвместими феномена.
В рамките на прогресивистичната идеология свързването на Църквата и обществото е невъзможно, защото вярата се движи в сферата на „индивидуалното” и „личното”, а обществото и държавата - в сферата на „публичното” и „колективното”. Някой може да бъде вярващ в частност, в свободното си време, неделите. Но публично и през останалите дни, той трябва да бъде дисциплиниран гражданин, който се придържа към морала и правилата, които важат в публичното пространство. Държавата е „лаик”, образованието е „светско” и „секуларно”, общественият живот и морал също. Вплитането на Църквата във всичко това е недопустимо. Всички искания на Църквата да се включи активно в живота на обществото се квалифицират или като претенции за клерикализъм, или като фундаментализъм, което е смъртен грях. Догмите на идеологията на прогреса никой не смее да оспорва, да им поставя въпроси или да ги поставя в каквато и да е опасност.
В такава ситуация Църквата е подчинена на обществените организации и институции - предимно държавни. Тъй като отношенията между Църквата и държавата (обществото), никак не могат да бъдат органично свързани, а някакви отношения трябва да съществуват, тогава техните отношения се регулират с устави, позитивно законодателство или специален договор (конкорда).
Така поставените отношения имат за цел разбиването на цялостното ядро на човешкия живот на две сфери - „явна” (публична) и „лична”, „материална” и „духовна”, което предизвиква у човек шизофренно духовно състояние.
Наред с това Църквата се превръща в маргинално обществено явление, почти без никакво реално влияние върху конкретния живот. Или християнството се свежда до естествена индивидуална религия, а Църквата до обикновена верска институция или верски управленчески орган.
Църквата е принудена да се съобразява и подчинява на света или да се отдръпне от света, което и в единия, и в другия случай означава нейното самоотричане и самоунищожение.
В тази ситуация вярата не е стил на живота, Църквата не е начин на съществуване. Вярата е само лично и интелектуално убеждение, индивидуален морал, индивидуално участие в обреда, индивидуално спасение.
Този духовен амбиент свежда теологията до индивидуално интелектуално достижение. Богословското знание се мери с правилността на заключенията, които се утвърждават по правилата на формалната логика или с позоваването на утвърдени авторитети (Свещеното Писание, институционалния орган на църковната управа).
Това знание превръща Бога в „понятие”, което не трябва да подразбира никаква връзка с Него. Неговата намеса в света и Неговата чудотворна енергия се занемаряват или напълно се отхвърлят. Може, бива да се вярва в Бог, могат да се притежават определени интелектуални „информации” за Него, но трябва да се живее все едно че няма Бог (това е „желателно” и „обществено полезно”), като че ли Той не съществува.
Църквата може да бъде само „верски синдикат”, „верски управителен орган”, но не може да бъде никакво евхаристийно тяло, любовно единство, което дава идентичност на всичко. По критериите на Истината и знанието това качество не е постигнато в евхаристиен събор, дейност, активност и практика като църковен факт, а е индивидуален акт и достижение на най-висшия орган на Църквата.
Живеейки в нецърковен свят, обкръжени от масова, а не от християнска култура, от цивилизационен, а не от християнски морал, Църквата, за да оцелее в такъв свят, показва тенденция, може би и несъзнателно, към адаптиране към идеологията на прогреса. И самите християни губят своето църковно самосъзнание и свеждат православието и християнството до индивидуална естествена религия.
Това се извършва под различни предлози, а най-вече под предлога за „осъвременяване” и „адаптиране”. Като че ли християните забравиха, че Църквата представя крайната безнадеждност на индивидуализма, както и това, че да бъдеш член на Църквата, подразбира пренасяне и внасяне в Църквата на всяка случка от живота и знанията като евхаристийно единство и отношение.
Следва
Превод: свещ. Серафим ПЕТРОВ
-----
* Б. р. На 10 юли се навършват 40 дена от кончината на ставрофорен протойерей д-р Радован Бигович, който се упокои в Господа на 31 май 2012 г. в Белград. Той е роден на 17 януари 1956 г. в Никшич, Черна гора. Завършил е Богословския факултет в Белград, където и докторира, и Философския факултет в Белград. Два мандата е бил декан на Православния богословски факултет.
Автор на няколко книги, между които и издадената на български език „Църква и общество”, на много статии и есета за различни списания и сайтове в Сърбия и чужбина, чест гост на различни радио- и телевизионни предавания и участник в международни богословски форуми. Основател е и дългогодишен президент на Християнския културен център в Белград.
Бог да упокои отец Радован Бигович и душата му да се радва в Господа там, където почиват душите на праведниците!