Религиозният индивидуализъм и институционализъм взимат такъв размах, че вече се гледа на него като на нещо иманентно присъщо на Църквата. Днес виждаме как самите църкви произвеждат „блага” и организират „служби”, които отговарят на потребителския манталитет. За осъществяването на тези цели се използват методи, които са се показали като ефикасни в организацията на продуктивността. Това са реклами, медии, свързването с кинематографични компании и компании за производство на музика, увеличаването на верски вестници и списания, организиране на религиозен туризъм, на спектакли и митинги.
Вярващите са сведени до ниво „потребители” на религиозни блага, свещениците - до ниво „специалисти и професионалисти” за задоволяване на „религиозните нужди”, а Църквата - до ниво „религиозен сервиз”. Имайки предвид, че това не пречи на установените течения на прогресивистичната идеология, съвременната държава и обществените институции дори са готови да помогнат на Църквата и християните в горепосочената насока, защото така християните помагат на развитието и осъществяването на идеологията. Ако вярата е във функцията на „бизнес”, тя е обществено привлекателна и трябва да й се помага.
Най-общо погледнато, което крие определени опасности, може да се каже, че съществува тенденция отношенията между Църквата и обществото да не се развиват във видима конфронтация помежду си, а по-скоро се превръщат в отношения на производствен механизъм от типа на мултинационалните компании. Изграждат се общи банки, предприятия, холдинг компании, които работят по законите на пазара и на основата на личния интерес. Световната и църковната администрация са почти съвсем съобразени една с друга и почти еднакво ефикасни. Бюрократизмът еднакво разтърсва и едната, и другата. В посткомунистическите земи и общества Църквата бе разтърсена и от допълнително изкушение: етнофилетизъм етноцентризъм.
Това е тенденция на „национализация” на Христа и православието, както и тяхното адаптиране и приобщаване към националните идеологии и злободневно-политическите потребности. Това по същество е редуциране и свеждане на православието до локално и партикулярно ниво, до дял от националния фолклор и традиция, което при хората ражда илюзията за вярност към „вярата на предците”, за „собствена невинност” и „невинно страдание”. Използва се фактът, че Православната църква днес екзистира в нецърковен свят, в свят, в който традиционалните християнски ценности и култура имат само музейна и археологическа стойност, а съществуващите ритуали и обреди имат само традиционално и магическо значение.
Очевидната тенденция на Запада да колонизира този свят във всяко отношение и да го превърне в духовен изрод, само подкрепя антицърковния национализъм и патриотизъм, което бута тези народи далече в праисторията. Когато изтече последната минута на комунизма, медиите и центровете за политическа власт съчиниха уверение за ревитализация на вярата, което има за последица да се внесе в Църквата нецърковен манталитет и непривичен за нея начин на мислене, при което това почти не се забелязва. Прави се всичко, за да не се стигне до истински преобразувания и промени, но същевременно да се създаде илюзията и увереността за радикални промени във всяко отношение.
Важно е да не се сблъскаме с реалността. При нас много вярващи само „присъстват” (което им дава право да се наричат вярващи), но не участват активно в живота на Църквата. Сега, когато се свиваме под руините на един неестествен свят, имаме главно две отношения или гледища за света, който ни обкръжава: манихейско, което панически отрича света, който ни обкръжава и идолопоклонническо-магическо гледище, което издига съвременната цивилизация до нивото на божество.
Съществува очарованието на „златния телец”, опиянение от тоталитарните пазари, които стават сурогат за тоталитарна държава. Едни са унесени в миналото и са обърнати към него, склонни да претворят всичко минало в мит и легенда. Други са унесени в бъдещето, очаровани от утопията. Ясно е, че и единият и другият път са еднакво гибелни. Това създава пълна дезориентация и безидейност, конфузия, лъжливи дилеми, неспособност да помръднем от мястото си. Поставя се въпросът: съществува ли алтернатива? За православните християни единствената алтернатива на този и на такъв свят е Църквата т. е. мъкотърпеливото подвижническо-творческо обновяване на евхаристийния и църковен мироглед, както и съпреживяването на Бога, света и човека.
Наша първа задача е екзистенциално да се вкореним в дома на Отца, в Църквата Божия. Колкото по-бързо и повече сраснем с недрата на Църквата - ще открием толкова повече предусловия за правилно разбиране на света, в който живеем. Отдалечаването и отчуждението от Църквата винаги влече след себе си помътено и помрачено виждане за света и човека. Евхаристийният свят е единственото лекарство, което може да спре екологичната катастрофа. Това подразбира радикална и коренна промяна в гледищата спрямо света и начина на живот.
За християните светът е дар на святата Божия любов. Нашият дълг е да приемем и пазим този дар с любов и благодарност, а не само да го използваме и подчиняваме на себе си. Необходимо е да заменим антропологическия минимализъм и максимализъм с антропологичния богочовешки реализъм т. е. с православна антропология, която еднакво определя човек като лично и отделно същество и като обществено същество. Това съпреживяване и гледище спрямо живота подразбира непрестанно саможертвено излизане от себе си, от своето его и съ-съществуване и съживяване с не-аз, с другия, първостепенно с живия Троичен Бог, Източник и дарител на живот. Човекът не е самодостатъчна и самозатворена монада, а личност, която по необходимост предполага съществуването на други личности и любовна връзка и съотношение помежду си. Християните са част от света, отговорни са за света, но не са само от света и за света. Тяхната истинска и единствена родина е Небето, престолът Божий. Този свят „лежи в зло”, а раят на земята е невъзможен. Животът не може да се програмира рационално. Но това не подразбира бягство от света, а творчески подвиг и усилие да не превърнем този свят в ад. Да бъдеш в света, а не да бъдеш от света е задачата на християнина.
Православието е съборна, обединяваща, универсална Истина и живот. То е полезно и спасително за всички. То има всеобща или никаква важност и значение. Нито един народ не е извън Божията любов и план. Православието не бива да бъде подчинено нито на държавата, нито на нацията, нито на даден тип култура. Единствено изворното православно съзнание и съвест могат отвътре да поразят пагубната националистична идеология. Със западните християни не бива да говорим на идеологически език и на езика на минали епохи, напротив, необходимо е да покажем любов, че разбираме техните проблеми и рани, и след това чрез саможертвена любов и подвиг да възвърнем и обновим общото Предание. Единството на християните (единство в Истината, вярата и любовта) в историята е може би невъзможно, но това не ни дава право да се окажем от него. Стремежът към това единство е наша основна задача.
Църквата не бива да бъде против обединението и интеграцията на народите, държавите и света. Нейна задача е да открие за света метафизичните предпоставки на единството, че това единство се изгражда на евангелски основи, което и дава истински плодове. Светът днес се обединява формално, с помощта на „от горе” спуснати правила, които са мотивирани от самоцелен интерес и егоизъм. Такава привидна интеграция повече разделя, отколкото свързва и обединява хора и народи. Единството в Истината, във вярата и любовта не може да се осигури от правни норми и различни конвенции за човешките права.
Съвременната интеграция на света на т. нар. цивилизационни основи подразбира единство без разлики и свобода. Това единство премахва народи и нации (превръща ги в безлична маса и тълпа), национални култури и особености. Това е и най-голямото изкушение на новия световен порядък, защото такова единство и унификация са неестествени.
В света днес е представено съзнанието за човешките права, но православието трябва да възвърне на света съзнанието за човешките задължения, за да не се превърнат те в своя противоположност, което често се случва.
Християнската култура и наследство, от които сме откъснати, можем да възвърнем само чрез Църквата. Всеки друг път е рискован. Днес се появяват много партии, движения, православни братства, които всекидневно издават „съобщения” и „декларации”, програми и статути и от тях произтича стремежът към обновяване на православието и националната традиция. Това обновяване най-често се изразява в организиране на различни трибуни и отпечатване на вестници и списания с религиозно съдържание. Почти цялата активност се изчерпва с лозунги. Без оглед на добрите намерения, по същество става дума за подриване на самата Църква. Ако всичко това не е включено в евхаристийния и светотайнствения живот на Църквата, то е безплодно и ялово, тогава става дума за някакво християнство без Христа. Ако целият ни живот не е включен в литургията, ако тайнствата на Църквата и църковните обреди се свеждат само до форма, церемониал, ритуал, то те имат само магическо, но не и екзистенциално значение. Естествената, индивидуална набожност и морал, естественото знание за Бог, разбира се, са по-добри от никаква набожност, никакъв морал и никакво знание за Бога, но не е достатъчно. Така не се стига до края на пътя, до крайната цел.
От християните днес се очаква истинско свидетелство, готовност да дадат всичко за Христа, а Христос за нищо. Не става дума за никакъв православен фундаментализъм, а за обновяване на човешкия и Божий образ. Църквата днес не може да си възвърне обществената и политическа власт, която е имала преди в историята. И още дълго няма да може да стори това. И може би е за добро това, че няма да има политическа власт. Идеите за християнска империя, царства и народи, които са се конкретизирали и обективизирали чрез клерикален и теократичен модел на държава, доживяха своя крах. Не се полага на християните да променят външната форма на света, политическата система и държавните режими. От тях се очаква да променят света „отвътре”. Ние не сме православни християни генетично и по наследственост, а по личен избор, приемайки, че нашият начин на съществуване е идентичен с начина на съществуване на самата Църква.
Православните сърби днес са „малцинство” сред сръбския народ, както християните са малцинство по света. Но това не трябва да ни тревожи и обезкуражава. Важно е това „малцинство” да бъде „сол” и „светлина” на света, свято семе, което да дава святи плодове и да ражда святи Божии хора. Докато това свято малцинство е видимо и познаваемо, народът е жив и още не е изчерпал своята духовна мощ. Ако и християните са потопени в същността на света и ако не се различават по детайлите от света, това е знак за духовна атрофия. Ние днес не сме православен народ (под въпрос е дали въобще някога сме били), но имаме свято малцинство, което се увеличава, а това е знак, че не сме изоставени от Бог и че ще надмогнем и надживеем всички изкушения, които падат на нашите несилни рамене. Ако християните и Църквата не трябва да се стремят към политическа власт и с това да владеят света, това не означава, че са пасивни пред всички предизвикателства на нашето време. Те трябва да настояват за оцърковяване на културата, училището, нацията и целокупния публичен и обществен живот. Ако вече не могат да оцърковят държавата, ако не могат да я накарат да влезе в Църквата, длъжни са поне да правят всичко възможно да намалят този садистичен авторитет до най-малка степен и да правят всичко възможно Църквата да не се подчини на държавата.
За осъществяването на тези цели Църквата трябва да си служи с евангелски методи, с други думи - с ненасилие. Тази оправдана грижа за света, социалната мисия на Църквата, не бива да поставя на втори план това, което е приоритетна задача на Църквата. А тази задача е спасението на света от греха и смъртта. Църквата днес не може да реши сръбския национален и държавен въпрос, нито натрупаните социални и икономически проблеми. Всички, които очакват това от нея, ще бъдат предадени. Църквата няма готови „рецепти” за излизане от съществуващата криза. Но тя може и трябва да открие истинската житейска перспектива, духовно да събира и обединява по света разделения народ и да го насочва към Небесния Йерусалим, да го освободи от оковите на историята. Нашата Църква днес има много рани. По стечение на различни исторически обстоятелства, в Църквата се е вмъкнал чужд за нея манталитет и начин на мислене.
Между другото, тя е в най-добри позиции да превъзмогне кризата на самото църковно самосъзнание и да оцъркови своята организация и своите институции. Тогава ще дойде, а се надявам, че това ще се осъществи скоро, онази истинска задвижваща сила, която променя и преобразява света. Църквата ще бъде в състояние да се бори с всички видими и невидими полуистини и неистини на съвременната цивилизация, която в много отношения напомня старозаветната Вавилонска кула. Най-голямата сила на тази цивилизация е лицемерието, доведено до съвършенство и привидната хуманност. Тази нейна невидима, подвеждаща сила е най-голямата опасност за съвременния човек. Паническата борба срещу нея не означава много. Нея трябва да я тълкуваме и променяме. А най-надеждният път за това е Божията Църква. Не съществуват по-бистри очи, през които могат да се видят и разпознаят всички аномалии и капани на тази цивилизация.
Превод: свещ. Серафим ПЕТРОВ
------
*Б.р. На 10 юли се навършват 40 дена от кончината на ставрофорен протойерей д-р Радован Бигович, който се упокои в Господа на 31 май 2012 г. в Белград. Той е роден на 17 януари 1956 г. в Никшич, Черна гора. Завършил е Богословския факултет в Белград, където и докторира, и Философския факултет в Белград. Два мандата е бил декан на Православния богословски факултет.
Автор на няколко книги, между които и издадената на български език „Църква и общество”, на много статии и есета за различни списания и сайтове в Сърбия и чужбина, чест гост на различни радио- и телевизионни предавания и участник в международни богословски форуми. Основател е и дългогодишен президент на Християнския културен център в Белград.
Бог да упокои отец Радован Бигович и душата му да се радва в Господа там, където почиват душите на праведниците!