В края на този век Православието се представя „младо" и жизнено, като се съживява и възстановява, устоява и се обновява в различни форми. Днес е трудно да се оспори фактът, че точно то е определило и обусловило в миналото нашия цялостен духовен и културен етос. Аз обаче не искам да говоря за Православието патетично, сантиментално, носталгично и още по-малко - триумфалистично, a именно през призмата на самата човешка идентичност или за православието като човешка идентичност.
Живеем във врeме, епоха и цивилизация на драматична криза на човешката идентичност. Съзнателно или несъзнателно, участваме, от една страна, в процеса на разчовечаване и дехуманизация на човека, а от друга - в процеса на разцърковяване на Църквата и развъплъщаване на Бога. Едва ли има друг век в историята, който да се е борил така за човека, за възстановяване на колкото е възможно по-добри условия за живот и да е постигнал в това невероятни успехи, каквито не са очаквали и най-големите оптимисти. И все пак, по някаква ирония на съдбата този грандиозен напредък се насочва срещу човека. Човешката личност и човешкото достойнство са разрушени и разделени до невиждани размери, а начинът на живот и принципите, които определят този на пръв поглед човечен свят, са създали един особен тип човек, какъвто не срещаме в миналото - „човека-машина". Създава се човек-чудовище и някаква самозатворена, хладна и безчувствена монада, суров състезател и груб професионалист; формира се „пазарен характер" (Фром) и тип човек, който се ръководи в живота предимно от саможивия интерес. Всички ценности са разрушени или преоценени: любовта е сведена до страст, а приятелството до користолюбие; истината е станала лъжа, а лъжата - истина (Оруел). Любовта към властта, силата и материалните блага все повече парализират в нас всяка любов и стремеж към истината, доброто, справедливостта, красотата и любовта. По един или друг начин, в името на едни или други цели, се атакуват националната култура и свободната човешка общност, която иска да има своя идентичност. Народите се превръщат в сган, тълпа, безлична маса и ..послушно стадо", чрез някаква чудна алхимия, с която се върши манипулация. Създава се принудителна световна общност от самци, от хора и народи без качества и идентичност, а целият свят е застрашен от унищожение. Ако не се предприеме нещо радикално в защита на Земята, може да се предположи, че скоро животът на нея няма да бъде възможен.
Това е най-секуларният, но и най-религиозният век: настъпва някаква нова религия; създава се християнство без Христос и Православие без Църква. Като се има предвид всичко това, според мен въпросът за Православието и Църквата не е исторически, национален, културологичен, традиционален, фолклорен, ритуален, политически, чуждестранен, институционален, клерикален, академичен, религиозен въпрос. Това е жизнен, екзистенциален въпрос - въпрос за живота и смъртта и за съществуването на света. Само новата онтология, новият начин на съществуване и мислене, само новият човек може да промени и преобрази съществуващите форми на света и културата, и да замени този, в много неща противоестествен начин на живот с по-радостна, по-човечна, по-жизнена визия и перспектива за живота. Нашият жизнен въпрос и задача е да открием отново човека, да реабилитираме личността, да демистифицираме всички съществуващи полуистини и неистини, да възстановим и открием онзи божествен стремеж и измерение в нас и да покажем истинския смисъл на човешкото съществуване. Само ако успеем в това, можем да се надяваме, че ще се намери изгубеният път и отново ще се върнат смисълът и достойнството на семейството, училището, университета, академията, предприятието, фабриката, стопанството, икономиката и държавата. Как да се възстанови правилното отношение към Бога, към другия човек и към всичко, което ни заобикаля? Как да се утвърдят личността и общността и да се възстановят съгласието и съзвучието между тях? Това са въпроси и проблеми, с които Църквата се занимава и на които отговаря и затова тя не е нищо друго, освен живот и цялостна човешка идентичност.
Като човешки същества, всички ние носим на този свят някакво божествено семе и постулати - раждаме се с неугасимия стремеж да бъдем вечни и безсмъртни. Всичко, което правим е за да бъдем безсмъртни и непреходни, абсолютни и неповторими, но едновременно с това носим в себе си и нашето скрито, друго „аз". В нашата природа има някакъв „тъмен стълб", а в него - някакви импулси, които я предизвикват към саможивост, егоизъм, агресия, насилие, омраза и смърт. Едва прогледнали в нас започва война, истинска драма, сблъсък на божественото и демонското, на Истината и лъжата, на доброто и злото, на мрака и светлината, на любовта и омразата и всичко това се сменя както циклите на човешката история. За щастие злото не триумфира, но създава пустота и прави живота непоносим.
Бог ни е дал свободата и възможността да изживеем живота си с Бога, но и без Бога или против Бога. Ние сме призвани да живеем тук така, както Света Троица живее на небето, т.е. в любов и хармония - и помежду си, и с живия Бог. Призвани сме да се усъвършенстваме в доброто, в светостта и светлината, в правдата, красотата и възвишеността, да пазим света като дар Божи, който ни е даден за употреба, да раздаваме своето сърце и всичко едни към други. От нас зависи дали ще се отзовем на тази покана и призив. Разликите между хората и народите са природна даденост, но нашата задача е да изкореним злото в себе си и да не допуснем различията ни да се превърнат във войни, конфликти, раздори и разделения. Въпреки че сме различни, трябва с Божия помощ и творчески подвиг да си сътрудничим, да се обичаме и уважаваме, да гледаме на всеки човек като на икона Божия, като на Бога, и да не го жертваме или използваме за нищо от този свят.
Всички хора без разлика се стремят да бъдат щастливи, но въпросът е дали те изграждат щастието върху себе си или върху своето отношение с Бога. За човека е нещастие да гради своята самоувереност и бъдеще само върху себе си, върху своето знание, добродетели, богатство или външен вид. Всичко това е напразно, ако той няма в себе си любовта и Божия Дух. Всичко се обръща против човека, а и дори самият той против себе си. Любовта Божия в нас ни разпростира до небивали размери и затова казваме, че Църквата, като жива богочовешка общност, е по-широка от небесата. Тази любов извършва чудо - вмества в сърцето ни всички хора и цялото творение. Чрез нея миналото става сегашно; тя съживява всички минали култури и поколения в нас и предизвиква радостно чувство от живота. Чрез нея ставаме вечни и безсмъртни, облагородени и кротки, свети и светли, защото с Божията любов можем онова, което иначе не можем. Любовта Божия в нас ни освобождава от оковите и ограничава природния начин на съществуване, от суровите обществени и държавни институции, от расовото, националното, езиковото, териториалното и културно тесногръдие. Чрез нея излизаме от себе си и приемаме „не-аз"-а, т.е. другите; чрез любовта и само чрез любовта познаваме Бога, и не само Бога, но и другия човек. Чрез любовта се откриват многобройните тайни, скрити зад завесата на този свят, чрез любовта задържаме небето в своето око. Както личността на Бога, така и личността на човека не може да се опознае без лично отношение и общуване. Любовта премахва всички граници; чрез нея небето слиза на земята, а земята се въздига на небето. Тя облагородява и култивира нашите груби нрави и характер и променя из основи цялото ни битие.
Православната Църква е цялостната и пълна човешка идентичност; тя е „ново общество", богочовешка общност от свободни личности, чиито взаимни отношения се регулират от закона на любовта, а това е най-възвишеният и най-естественият начин на човешко съществуване, който наистина не е лесен. Напротив, за този начин на съществуване са необходими подвиг, аскеза, покаяние, прошка, самоограничаване, денонощно самоизпитване и Божията благодат. От православните християни се изисква да се отрекат от каквото и да било насилие като метод на действие и осъществяване на целите. Ние трябва да обичаме и служим не само на своите приятели, но и на враговете, а това предполага предварително да изкореним злото в себе си.
Православната вяра не е теория или някакво убеждение, а вяра в Христос, и затова Църквата е обърната към есхатона (към бъдещето), а не към миналото. Църквата, т. е. общността от християни, е икона на Света Троица тук на земята и затова от нас се очаква със своя образ и със своя начин на живот да засвидетелстваме Бога на света и на времето. Чрез нас трябва да се прояви любовта Божия и чудесните Божии енергии на света и хората около нас. Днес всички ние сме по-малко фанатици, заточеници на своите убеждения, програми и доктрини, защото този фанатизъм предизвиква омраза и взаимни войни, разделения и сблъсъци. От него не можем да се освободим, колкото и да се мъчим, без Божията помощ и любов.
Днес всички ние сме разтърсени от едно диво изкушение, което се проявява в стремежите ни да сведем Църквата до религиозна и клерикална институция, до „религиозно учреждение", което служи за задоволяване на религиозните потребности, до религиозен управителен орган, музейна и археологична ценност. Все повече се засилва стремежът към това Православието да се сведе до вероизповедание (едно сред многото), след това до традиционализъм и фолклор, до част от националната идеология, до обичай и вкаменени ритуали. Ние често приспособяваме Христос към нашите национални страсти, като присвояваме Православието и го адаптираме към нуждите на обществения и политическия момент.
Православието открива истинската човешка идентичност и има универсално значение, защото е същностно и спасително за всички и затова трябва на всяко място да засвидетелстваме неговото всеобхватно и католично (съборно) измерение. Чрез Църквата ние трябва да реинтегрираме себе си и да открием своята идентичност, но също така да направим всичко, за да могат и другите да направят същото. Промяната на манталитета, на начина на мислене и живот, с необходима на всички. Христос е надежда и спасение за целия свят. Православието не премахва разликите между отделните хора и народи, но отново ги обединява - обединява образовани и необразовани, богати и бедни, монархисти и републиканци, леви и десни, красиви и грозни, свободни и несвободни, бели и черни.
За да стане Православието реален и конкретен живот, а не религиозна теория, е необходимо да се потопим в себе си, да видим своето положение, да обърнем цялото си същество към Бога и към всеки друг човек и да започнем да живеем според Божията воля, да обичаме, да уважаваме и да вършим добри дела едни на други. В това се състои идентичността на Православието. Нека да преценим до колко това с наша идентичност днес.
Превод: Свилен Тутеков