Съвсем не всичко, което планирал йерарха, му се отдавало да осъществи. Първоначално архипастирят считал, че манастирът ще има голям доход и дори обещал да отделя за Българския синод 35% от дохода. Училището, според архипастиря, не би трябвало да бедства. На дело обаче всичко се оказало по-различно.
Манастирът нямал голям доход и не покривал разходите на училището. Наложило се еп. Дамиан да търси нови средства. Към средата на 20-те години на XX век успял да получи субсидии от българското правителство (60 хил. лева годишно), доход имал и от отдаването под аренда на манастирска земя (50 хил. лева годишно).
Към края на 1920-те заплащането на пособия от правителството е прекратено. Българския синод също не оказвал помощ. Училището се издържало чрез благотворители. Свети-Владимирското братство дарило 50 хил. лева за година, Руско-българския комитет – 48 хил. лева. Пари в училището постоянно не достигали. Преподавателите били принудени да работят на ниски заплати, което по принцип, не било изключение за цялата руска емиграция. И за България в частност. Макар България да приемала руските бежанци гостоприемно, страната се намира в дълбока икономическа криза, била е принудена да заплаща компенсации на страните победителки в Първата световна война – Англия и Франция. Растяла безработицата. Разбираемо е, защо при цялото уважение към руските изгнаници, местните работодатели вземали на работа предимно българи. Отчаянието на емигрантите било голямо и те заминавали за родината си. Манастирът, поради своята бедност не можел да предостави квартира на преподавателите и те били принудени да пътуват от далече.
По думите на еп. Дамиан, „училището съществува единствено благодарение на усърдния труд на учащите <...> и частично на благотворителите”. Архипастирят бил принуден да намали броя на учащите се, понеже манастирът имал възможност да издържа едва 18 човек, които при това трябвало да работят.
Трудът бил задължителен за учащите се. Всички грижи по домакинството били задължение на възпитаниците. Освен това, всички намиращи се в семинарията се обучавали на различни занаяти за всеки случай (ако им се наложи да работят и нещо друго през живота си). Еп. Серафим (Соболев) писал, че училището дава под аренда 2/3 от своята земя, а останалата обработват самостоятелнно. “Това обстоятелство – писал еп. Серафим – заставя учениците значителна част от учебното време, което е без дълги ваканции, да посвещават на физически труд.” Манастирът имал лозя, от които произвждали вино и ракия за продажба.
Архиеп. Анастасий (Грибановский), който посещава училището през 1924 г., писал за учещите се: “Трудейки се без почивка от сутрин до вечер те съвсем не са осигурени с всичко. Често вечер не знаели дали ще имат храна на следващия ден. Особенно се нуждаели от дрехи. Поради недоимъка им се налагало понякога да прекъсват занятия и да отиват да работят в съседните села. Въобще бедността е главната болест на училището, заради която нямали възможност да приемат повече ученици и да имат всички необходими преподаватели. Целият годишен доход на училището бил около 20 хил. лв., което било крайно недостатъчно.
Не зависимо от нищетата, на по-бедните студенти училището давало неголяма стипендия от специалния фонд на Берлинския епископ, Лондонския комитет за помощи на руските клирици и Покровското сестричество в Берлин.
Говорейки за дейността на архиепископ Дамиан в България, ще споменем и за отношенията му с архиепископ Серафим (Соболев), които били сложни. По данни на В. А. Маевски, секретар на Сръбския патриарх Варнава, за конфликта им вината била предимно у единия от тях. Анализирайки обаче наличните документи не може да се твърди със сигурност кой. Еп. Дамиан макар да живеел в България не бил подчинен на еп. Серафим, а непосредствено на Архиерейския синод на Руската задгранична църква. Като разчитал на доходите от манастира св. св. Кирик и Юлита, еп. Дамиан не предполагал, че в скоро време ще се нуждае от допълнителни средства. За да подобри финансовото положение на манастира, той се опитвал да вземе под своя опека Александро-Невския манастир край Ямбол, който бил в подчинение на еп. Серафим. Последния видял в това вмешателство в делата на своята епархия. Въпросът за принадлежността на манастира нееднократно е обсъждан на заседания на Синода на РПЦЗ. През 1924 г. Архиерейският събор взема решение манастира да се управлява от еп. Серафим. Със същото решение се произнася и след две години.
За да помогне на Богословско-пастирското училище и да не го оставя без средства, Архиерейският синод наредил на еп. Серафим да отделя част от доходите на Ямболския манастир за Богословско-пастирското училище. Не зависимо от това Ямболският манастир практически нямал никакъв доход и дълго време се намирал на границите на закриването. Еп. Серафим казвал, че няма възможност в манастира да живеят повече от шест човека (настоятелят, двама послушници и трима работници). “Повече не мога да приема - писал епископ Серафим – понеже за всеки нов човек са нужни големи разходи”. За да не бъде закрит манастира той се стремял да вземе разрешение за събиране на парични средства. Така средствата необходими за училището били необходими и за самия манастир.
Отношенията между двамата епископи се влошили през 1926 г., когато е разривът между РПЦЗ и митрополит Евлоги (Георгиевски), управляващ руските църкви в Западна Европа. В този конфликт епископ Дамиан потдържал митрополит Евлогии. Макар да оставал в юрисдикцията на РПЦЗ, има основания да се предполага, че ако той не живеел в България, а в Западна Европа, то той би преминал официално на негова страна. За рзлика от него, епископ Серафим безспорно потдържал решението на Архиерейския събор. Категоричното му мнение не се нравело на еп. Дамиан, който в свое писмо до митрополит Антоний (Храповицки) от 18 октомври 1926 г. изразява несъгласието си с решенията по “евлогиевския” въпрос.
Възникнал спор и за мисионерския стан, който епископ Дамиан се опитвал да открие при манастира св. Св. Кирик и Юлита. По принцип този стан бил нужен при пътуванията на епископ Дамиан по руските енории в България. Епископ Серафим бил против инициативата на епископ Дамиан, като виждал в нея нарушение на каноните и вмешателство в чужда юрисдикция.
Архиерейският синод се стараел да помири епископите. При това, ако по въпроса за юрисдикцията на Ямболския манастир бил на страната на епископ Серафим, то по възникналия спор за посещенията на енориите потдържал епископ Дамиан, като нееднокрано взимал отношение по определяне на границите на пълномощията им.
Помирението между двамата архиереи било малко преди смъртта на последния. За няколко месеца преди кончината му архиепископ Дамиан бил настанен в болницата на доктор Березин в Асеновград. Тук два пъти – на Рождество Христово и на Пасха го посетил архиеп. Серафим. В свое писмо до митрополит Антоний ( Харповицки) от 19 април 1936 г.той казва: „По време на пребиваването на архиеп. Дамиан в руския хоспис на доктор Березин за два пъти посетих архиеп. Дамиан - на 7 януари и на втория ден от Пасха, тоест пет дена преди неговата кончина. При първото ми посещение му дадох неголяма парична сума и го помолих за прошка за всички причинени му от мен огорчения. В отговор той ми каза: ”Вие не сте ме огорчил c нищо. Аз имам добро отнношение към вас. Аз само вървях надолу.” При второто си посещение аз отново му дадох малко пари.”
Архиепископ Дамиан умира в болница на 19 април 1936 г. След неговата смърт архиеп. Серафим се стараел да спаси неговата рожба - Богословско-пастирското училище, но нищо не могъл да направи. Самият той разказвал: ”Считам за свой дълг да кажа, че Българския синод и Правителството се отнасяха отрицателно към това училище и не веднъж са ми заявявали, че това училище не е нужно на Българската църква. Аз имам документ от Българския синод, с който ми се забранява да посвещавам завършилите пастирското училище за свещенници в български енории”. Епископ Харитон управляващ Пловдивска епархия писал на архиепископ Серафим: ”В манастира „Св. св. Кирик и Юлита” ще бъде всичко според Вашето писмено желание.Съществуването на пастирско-богословския курс в този манастир е невъзможно, както и пребиваването на немонашестващи лица.”
Напразни се оказали опитите на йерарсите от РПЦЗ да намерят подкрепа от Сръбския патриарх Варнава.Те успели да постигнат единствено това на студентите да им бъде разрешено да се явят на изпити. Макар на думи ръководството на Българската църква да се съгласило със съществуването на училището било поставено условие в него да се обучават само руснаци, които да служат само в РПЦЗ. Така училището престанало да съществува и повече не е възраждано. Трябва да кажем, че известно време остра нужда от него нямало. Тогава богословско образование можело да се получи в Свети Владимирмирския институт в Хабрин, съществувала семинария и към Американската митрополия, която през 1935 г. се обединява с РПЦЗ. А също и Свети Сергиевският богословски институт в Париж, както и богословските факултети на различните университети. Към края на 30-те години Архиерейският синод има план да открие висше учебно заведение в Германия, но той не се реализирал.
Опитът на архиепископ Дамиан не е безполезен. Основаването на училище на пусто място допринася за развитието на нивото на богословското образование на руската емиграция. Да се надяваме че мисионерската и просветителската дейност на архиепископ Дамиан ще бъдат изследвани и занапред.
Превод: Геновева КОЧОВСКА