....Не може да се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец. (Мт. 5: 14-17)
Аз винаги съм Те обичал! Понякога повече, понякога по-малко, понякога напрягайки всичките си душевни сили, понякога – не, понякога мъчително, понякога с радост, понякога безумно, понякога спокойно, но съм Те обичал винаги, от този момент, от който научих за Теб.
Помниш ли как биеше сърцето ми, срещайки името Ти в персийските стихове? Хафиз (1) и Руми говорят за множество хора, но само при Твоето дивно Име, Иисусе, душата ми тръпнеше в невидима радост. Макар че тогава не Те познавах с разум, макар че кривото огледало на ислямската мистична литература Те изобразяваше като обикновен човек, сърцето ми различи в Теб красота, много по-велика от обикновената човешка. Дали Светият Дух ме водеше интуитивно или образът Ти в мен, повреден, но не унищожен, познаваше Себе си, когато виждах благодатното Ти име? Или, може би, сърцето ми, изпреварвайки разума, виждаше в Теб своя Създател? Единствено зная, че тържествувах, срещайки благословеното Ти име.
Помниш ли, през 1984-а година, пет години след Ислямската революция, тогава бях юноша и се срещах с приятели на площад Фирдоуси в Техеран? Дойдох много рано и за да убия времето, реших да отида на кино и да гледам някой филм – без значение кой. Филмът се оказа „ Иисус, синът на Мария” – орязана от цензурата версия на „Иисус от Назарет” на Франко Дзефирели! Помниш ли как забравих за целият свят, погълнат от внимание по Теб, нехаейки, че властта съзнателно беше обезобразила този филм ? Помниш ли как там, в Иран, поисках да вляза в църква и в какъв духовен плам се запали сърцето ми при вида на Твоя храм? Помниш ли, как в 1989 за първи път се осмелих да пристъпя прага на църква – католическа, в центъра на Карачи – и как се разочаровах, не намирайки Те там? Не знаех, че Ти в своята безгранична любов ме опазваш за тази благодат, която дава Твоята вярна Православна Църква.
От тогава изминаха много години. Сега съм кръстен в Твоята свята Църква. И Те моля: „Господи, съхрани и умножи любовта, която винаги е била между нас, тази любов, която Ти изяви при кръщението ми в Гърция. Укрепи разума ми в тази лична любов, която Ти положи между нас в светото кръщение. И нека тя непрекъснато да възраства, нека изцяло ме погълне, защото само така ще мога да изпълня Твоите заповеди и да Ти служа както трябва. Единствено движен от Твоята лична любов, ще успея да се отрека от себе си заради Теб. Съхрани ме в пламъка на Твоята любов, Господи Иисусе Христе, и в Твоята благодат, сега и винаги и во веки веков, Амин.”
Три години след моето кръщение, през Коледните пости на 2001 година, аз почувствах, че историята на моето обръщане във вярата, история, отбелязана с удивителни чудеса, които Човеколюбивия Господ изяви, за да спаси едно от Своите чеда, не принадлежи само на мен и че съм задължен да я разкажа и на други.
Израснал съм в мюсюлманско общество и имам ислямско възпитание. Господ така ме възлюби, че положи началото на моето спасение. Той ме преведе в Обетованата Земя на християнството през пустинята на духовното томление и мъка. Много пъти след кръщението ми исках да запиша тази история, но всеки път задачата ми се струваше непосилна. Не знаех с какво да започна, кое и как да опиша и никак не ми се отдаваше да го направя. Вдъхновението дойде, когато четях книгата „За молитвата” на съвременния руски православен подвижник Софроний (преставил се в 1993 г.). Отец Софроний ли ме подигна в Светия Дух за този труд или моята собствена християнска ревност – не зная. Знам само, че почувствах непреодолимо желание да пиша. Струваше си да започна и потръгна удивително леко. Надявам се и вярвам, че вдъхновението ми е от Бога и че този труд ще помогне на „бедните духом”, „плачещите”, „гладните и жадните за правдата” ( Мт. 5:3-7).
През есента на 2002 година получих писмо от човек, който тогава не познавах – Юрий Максимов от един богословски институт в Русия. Питаше ме дали мога да напиша статия за моето обръщане във вярата за книга от хора, преминали в православието. Попитах го, от Бога ли е неговото питане или от личното му усърдие, той отговори, че иска да послужи на Църквата и на вярващите. Помолих го да ми даде време да помисля, защото не знаех какво иска Господ и възнамерявах, ако бъде Неговата воля, да издам своята книга в англоезична страна.
Мина време и почти забравих за Юрий. Много месеци по-късно, на 11 май 2003 година, през втората неделя след православната Пасха, се молех, Господ да ми покаже какво да правя с ръкописа. На следващия ден получих от Юрий писмо с житие на Светия Серапион Кожеозерски, татарин, станал православен християнин. Благодарих на Юрий за писмото и го попитах, интересува ли го моята история, ако бъде представена във вид на книга. Юрий отговори положително и каза, че такава книга е много нужна на Русия.
Исках още да се посъветвам с духовния си отец и да получа от него благословение, но окончателно ме убедиха думите на св. Йоан Кронщадски, който е писал: „Не е нужно никого да питаме трябва ли да разпространяваме славата Божия с пишеща ръка или словесно, или с добри дела. Това трябва да го правим по мярата на своите сили и възможности. Талантите трябва да се употребяват в дела. Колкото пъти се замислиш за това просто дело, то дяволът може да ти внуши нелепост – че трябва да имаш само вътрешно преживяване.” ( от „Моя живот в Христа” ). Така реших да предам ръкописа на своите руски братя в Христа за публикуване.
Отче наш,
Който си на небесата!
Да се свети Твоето име;
Да дойде Твоето царство;
Да бъде Твоята воля,
Както на небето, тъй и на земята;
Насъщния ни хляб
Дай нам днес;
И прости нам дълговете ни,
Както и ние прощаваме на длъжниците си;
И не въведи нас в изкушение,
Но избави ни от лукавия.
Слава на Отца и Сина и Светия Дух, и сега, и винаги, и во веки веков. Амин.
Хризостом (Хюсеин) Селахварзи
Детство
Отчетливо си спомням детството си от тригодишен. Първият ми спомен е за това как се роди малкият ми брат. Прекрасно виждам дома и района, в който живеехме тогава. Къщата ни беше голяма и стара – в нея се подслонявахме много семейства. На всяко семейство се падаха по две-три стаи. В една от тях мама раждаше и крещеше от болка. Аз седях до по-голямата си сестра, която ме утешаваше, казвайки, че нищо лошо не се случва с мама, а нейните писъци означават, че ще имаме голяма радост. Казваше ми , че скоро ще ми се роди братче и затова мама крещи.
Към пет-шест годишен ме обхвана силно влечение към звездите – влечение съхранило се и до ден днешен. През целия си живот съм обичал да гледам в небесата. През нощите, когато небосводът е бил чист и сияещ със звезди, забравях всичко на света и се разтварях в небесното величие. Колкото повече гледах, толкова повече се пленявах от тях. Страстта ми към звездите никога не се е насищала. Небето и сияещите звезди винаги са ме омайвали. През топлите летни нощи в Персия ние спяхме на покрива. Лежейки с отворени очи, потъвах в съзерцание на галактиките и трепкащите звезди. Гледах звездите, докато не заспивах. Възхищавах се на величието на галактиката и гадаех, къде ли свършва. Също се опитвах да разбера своето място спрямо звездите. Какво правя, каква е моята роля и значение в тази огромна и прекрасна Вселена? Помня как възрастните се удивляваха, че така много мисля за звездите и галактиките.
Роден съм се в Иран през 1966 година при управлението на шаха. Властите насочваха своето внимание върху столицата Техеран и няколко големи промишлени градове, такива като Тебриз, Исфахан и Мешхед. Аз съм се родил в закътано градче в далечната провинция, в бедно семейство, но някога „значима” фамилия. И майка ми и баща ми бяха от семейства на земевладелци. На дядо ми, по майчина линия, принадлежала почти цялата земя, на която сега е разположена деловата част на нашия град. Семейството на втория ми дядо, по баща, владеела големи земеделски участъци в околностите на града.
Дядо ми земевладец умрял, когато мама още била невръстна. След смъртта му най-големият ми вуйчо станал, както е прието в Иран, глава на семейството. Той в течение на няколко години разпродал всичката земя, много преди аз да се родя. Продавал я по малко, за да обезпечи семейството, което трябвало да издържа след смъртта на дядо. Благодарение на него те не са бедствали, но за това продали всичката земя, а парите изяли.
Моята баба по баща я лишили от наследство: всичко взел нейният брат, чичото на баща ми. В иранското общество, където властта принадлежи на мъжете, това се случва доста често. Казано на кратко, моите родители се обогатили само с „почит” и спомен за това, че произхождат от „знатен” род, което било важно в момента на сватбата. Не са донесли богатството на дедите си в своя семеен живот. А на нас, техните деца, „аристократичното” минало не ни е дало нищо, освен лишения – родителите ни, израснали в богати семейства, не се справяха с домашните си задължения, не от нежелание, а от неумение, та нали в тяхното детство всичката работа по дома изпълнявали слуги и слугини.
Както всички в нашето голямо семейство и аз израснах в бедност. Свой дом нямахме и се местехме всеки път, когато свършваше срокът на наема. Удивително е, че макар потомци на крупни земевладелци, живеехме като цигани. Понякога нямахме даже хляб и лягахме да спим буквално на празен стомах. И сега помня каква болка имаше в очите на майка ни, когато нямахме хляб.
Мама беше ревностна мюсюлманка-шиитка и се отнасяше много сериозно към религията. Дори вече стара и немощна, тя задължително извършваше намаза И сега помня, как ставаше в тъмнината, за да се моли към Мека. Тя бе необразована и не познаваше Корана и мюсюлманската теология, но беше възпитана в ислямската традиция, затова изпълняваше всички предписания. Постеше в месеца на Рамадана, както го изисква ислямската традиция. Мама беше проста и сърдечна жена. Макар и ревностна мюсюлманка, тя така ни обичаше, че не налагаше своята вяра. С цялото си сърце зная как силно ни обичаше. Нейната любов винаги ме е подържала.
Баща ни се считаше за мюсюлманин, но се отнасяше лекомислено към религиозните задължения, както и към религията въобще. Той беше общителен човек и обичаше компаниите. Много хора от града го познаваха и почти всички го обичаха. До Ислямската революция през 1979 година почти всичкото си време прекарваше с приятели, а вкъщи почти не се показваше. Някак си не го виждахме по цяла седмица. След Ислямската революция той много се промени. Новата власт забрани строго да се събира и весели. Този порядък, макар и да ограничаваше гражданските права на иранския народ, се отрази благотворно на моето семейство, защото без баща ни беше по-лошо, отколкото без граждански права. Бащините ми привички постепенно се промениха. Започна да ни обръща повече внимание и всички пари носеше у дома. Ние, радвайки се за тези промени, му простихме предишната безотговорност. Сега, като си спомням за татко, изпитвам само любов.
В такова семейство ние, братя и сестри, инстинктивно разбрахме, че трябва да се държим здраво един за друг. По-големите се грижеха за по-малките. Общите лишения ни скрепиха със силни връзки. Много се обичахме. В този смисъл семейството ми беше изключително даже за Изтока, където семействеността е изобщо много развита. Ние живеехме заради близките си. Постепенно по-големите от нас се изучиха, намериха си платена работа и взеха върху себе си грижите за по-малките. Сега разбирам, че не само общите несгоди сплотиха семейството ни. Вярвам, че Господ по своята милост се погрижи в нашата бедност и за утешение разпали в сърцата ни любов един към друг.
Когато избухна Ислямската революция, аз бях на тринадесет. На мен като дете на бедно семейство, много ми харесваше да участвам в уличните демонстрации против шаха. Това беше опасно, полицаите можеше да ни арестуват, да ни бият и даже да ни убият, но за бедни момчета като мен това беше завладяващо развлечение. Почти всеки ден излизах от вкъщи в търсене на демонстрация, към която можеше да се присламча. Ние скандирахме лозунги против шаха. Не знаех що за човек е този шах и защо излизам против него. Просто считах, че имам право да го ненавиждам, защото той е богат, а ние бедни. Участниците в акциите ни се възхищаваха. Приятно беше да изглеждаш герой в очите на околните, протестирайки против шаха, който, по неведоми за мен причини, болшинството от иранци така ненавиждаше.
След революцията се оказах в опозиция спрямо преобладаващата част на обществото. Във времето, когато почти всички иранци обичаха Хомейни, аз се присъединих към левите. Режимът и неговите привърженици някак си не извикваха у мен възторг. Те изхождаха от злобата и ненавистта. Споровете си решаваха със силата на оръжието. Новият режим и последователите му бяха изключително жестоки и нетърпими. През 1981 година всеки ден по телевизора прочитаха списък на .двеста-триста млади хора, екзекутирани за това, че са се „борили против Аллах и неговия посланик”. В своята същност екзекутираните бяха цвета на иранската младеж. Всички престъпления на тези младежи и девойки се състояха в това, че не споделяха официалните възгледи. Когато поддръжниците на режима маршируваха по улиците, във въздуха надвисваше атмосфера на ненавист и разруха. Тя, като проклятие, неумолимо разрушаваше обществото.
Опитвайки от собствен опит как религията, идвайки на власт, осакатява страната, аз се присъединих към левите. В атмосфера, където духовната власт обърна целия народ в роби на ненавистта и насилието, светските идеи на марксизма ми се струваха много привлекателни. Левите бяха по-образовани и културни, отколкото поддръжниците на режима, а и проповядваха привлекателни идеи за соцциално-икономическо равенство.
Аз бях беден, макар че имах някакво образование, и за това в революционната атмосфера на тогавашния Иран също се увлякох по социалистическите идеи за справедливост. Като социалист, станах чужденец в собствената си страна, където болшинството е съставено от мюсюлмани. При все това бях щастлив, макар и да се излагах на опасност. Считах, че се боря за правото дело. Нашето семейство постепенно се измъкна от бедността и вече принадлежахме към средната класа. Някой мои братя и сестри преуспяваха не зле в работа или учение. Аз също имах добро отношение с преподавателите. Обичах своите близки и постоянно усещах тяхната любов. Благодарение на общителността си и веселия си нрав имах и много приятели. Бях доволен от своя живот и от самия себе си.
----------
(1)Хафиз, истинското име е Шамседин Мохамед (1325-1389/90) – персийски поет. В неговата лирика преобладават традиционните теми за вина, любов, мистично озарение, славословие, жалба за тлеността и непознаваемостта на всемира. Хафиз широко използва образи и термини на суфиската поезия.
Следва продължение.
Превод: Иван Иванов