Идеята. На 10 февруари 1879 г. в старата българска столица Търново тържествено било открито Учредителното събрание на новоосвободеното Българско Княжество. В заседанието от 13 април Петко Каравелов заявил, че Събранието има особено важен, свещен дълг „тъй като нямаме никакъв паметник на освобождението си да задължим народа нравствено да построи храм в Търново на Чанлъ тепе (днес Царевец), който храм да се посвети на Александър Невски – руски светец и герой”. Думите му били заглушени от продължителни и възторжени възгласи.
След идването на княз Александър Батенберг в София, към средата на 1879 г., той се заинтересувал от решението за издигане на храм-паметник в чест на загиналите за Освобождението с патрон св. Александър Невски, който се смятал за покровител на руските монарси и държава. Младият български княз бил участник в Освободителната руско-турска война, а също и племенник на император Александър ІІ и негов съименник. По всяка вероятност това е било причината Батенберг да прояви голяма загриженост за осъществяването на идеята.
На втората сесия на ІІ Обикновено народно събрание от 17 декември 1880 г., по внушения на княза, Петко Каравелов припомнил решението на Учредителното събрание за строеж на храм-паметник и обявил „заявлението на нашия господар” този храм да се издигне в София, а не в Търново.
Централна комисия.
По случай третата година от Освобождението, 19 февруари 1881 г. (ст. ст.), българският княз Александър І се обърнал към народа с прокламация „да се въздигне в столицата ми великолепен храм в името на св. Александър Невски, в който да се възнасят молитви към Всевишния за благоденствието на Царя-освободител и неговия народ и за упокоение душите на падналите за освобождението на България герои”. В прокламацията жителите на Княжеството били приканени, всеки „да принесе своята лепта за съоружение на честития този храм.... За тази висока цел – всяко деяние благо”.
Седмица след обнародването на прокламацията, на 26 февруари 1881 г. князът поканил в двореца министър-председателя, министри, обществени дейци, Софийския митрополит, столичния кмет и др. Под председателството на Александър Батенберг те създали Централна комисия за върховен надзор и организация по изграждането на храма-паметник. Било решено след една година тържествено да бъде положен основния камък.
Неотложна задача било да се започне събирането на средства за строежа чрез доброволни дарения от целия български народ. За целта предвидили създаването на общински и окръжни комисии, които се задължавали на всеки два месеца да дават отчет за събраните средства. Вниманието и времето на председателя и на членовете от Централната комисия било ангажирано с политическите събития, развиващи се в страната и Европа. Затова едва на 3 февруари 1882 г. Министерският съвет гласувал решението за полагането на основния камък на храм-паметника и определил местоположението му югоизточно от старинната базилика „Св. София”.
Полагане на основния камък.
На 19 февруари 1882 г. София осъмнала в облаци и лек дъждец. Мястото било разчистено и украсено и започнал да се стича многоброен народ. Дошли и официалните лица – членовете на новосъздадения Държавен съвет, офицери, чиновници, духовенство, ученици. Присъствали дипломатическите представители на Русия, Англия и Румъния. Делегираният Левкийски епископ Гервасий, в присъствието на Софийския митрополит Мелетий и цялото столично духовенство отслужил панихида за покойния руски император Александър II. След това той прочел текстовете, които се полагали в основния камък. Първият бил гравиран на метална плоча, а другият изписан на пергамент и подписан от княза, екзарх Йосиф I, министрите, софийския кмет и от представителя на българите от Източна Румелия епископ Гервасий. Паметният текст съобщавал, че храма е паметник за събитията, разиграли се по време на Освободителната война, „които изведоха из порабощение и тъмнина в свобода и светлина злополучений до тогава български народ”.
Пергаментът бил поставен в метална цилиндрична тръба, заедно с няколко златни монети и зазидан в положения основен камък. Князът и министрите символично ударили с чук по камъка, след което той бил зациментиран. След ритуала войските минали в церемониален марш пред княз Александър I. Вечерта обществените и политическите дейци били поканени на пищен банкет в „Славянска беседа”. До започването на строежа, мястото на основния камък било заградено с дървен стобор.
Организиране на Комитет.
По разпореждане на княза към Централната комисия бил създаден и Комитет, чиято главна задача била да организира събирането на средства за изграждане на храма-паметник. За членове на Комитета били назначени видни обществени дейци, като най-деен бил дългогодишният председател иконом поп Тодор Митов. За кратко време въпросният комитет създал мрежа от съмишленици в почти всички области, където живеели българи. Княз Александър I насърчавал инициативите на членовете му и сам се стараел да ускори започването на строежа. Той подарил на фонда твърде голямата за времето си сума от 5000 златни лева. Отзовали се и редица други обществени дейци. Чрез Министерския съвет в Народното събрание било внесено предложение за отпускане от държавния бюджет на ежегодна помощ за строежа. Родила се и идеята в софийските църкви да се поставят кутии за помощи, които да се отварят периодически. Селяните от селата Княжево, Горна баня, Бояна и Драгалевци докарали по една-две волски коли с камъни, като по този начин дали своята лепта за издигането на храма.
Избор на проект.
Ограничените средства не позволили на организаторите да обявят конкурс за архитектурен проект на храма. След дълги разисквания решили да потърсят помощта на Русия. През 1883 г. Министерството на общите сгради, пътищата и съобщенията (МОСПС) помолило официално кмета на С.-Петербург да им предостави готов проект за храм. По това време там бил приключил конкурс за направата на параклис на мястото, където бил убит император Александър II, за който постъпили няколко предложения. Кметът се оказал особено любезен и изпратил в София снимки и скици от журираните проекти. Те били изложени в тогавашната дървена сграда на Народното събрание, но депутатите предоставили избора на княза и Министерския съвет. Мин.-председателят Драган Цанков подбрал три от изпратените пет проекта и ги представил на Александър Батенберг. На 28 ноември 1883 г. от кабинета на княза уведомили Министерския съвет, че бил одобрен проекта на руския академик архитект Иван Семьонович Богомолов.
По решение на Министерския съвет акад. Богомолов бил поканен от МОСПС да посети София, да направи оглед на терена и да увеличи обема на храма, за да побира вместо 1200 около 3000 богомолци. На 22 април 1884 г. архитектът пристигнал и на 1 май сключили официалния договор с МОСПС. Богомолов се задължавал да изработи всички необходими планове в рамките на 6-8 месеца, като разходите на храма да не надхвърлят 2 милиона лева. Авторският му хонорар бил определен на 8000 рубли, като нямало да ръководи пряко строителството.
Акад. Богомолов не спазил уговорения срок и представял плановете на части чак до месец август 1885 г. Те били прегледани от техническа комисия, която на 16 август 1885 г. решила, че „постройката може да почне”. Но попречила политическата обстановка. Както е известно последвало Съединението на Княжеството с Източна Румелия; след това Сръбско-българската война; през август 1886 г. княз Александър Батенберг бил детрониран, а през ноември били прекъснати дипломатическите отношения с Русия; на 25 юни 1887 г. Великото народно събрание избрало за нов княз Фердинанд Сакс Кобург Готски; новият министерски кабинет бил враждебно настроен към Русия и не поощрил започването на строежа.
През тези години членовете на Комитета се събирали рядко и почти не постъпвали средства за фонда. На 6 декември 1891 г. починал енергичният председател на Комитета поп Тодор Митов и на негово място бил избран по-слабо активния Богдан Горанов. За десетгодишното си съществуване от 1882 до 1892 г. Комитетът успял да събере едва 783 005 лв.
Решение за строеж.
След падането на Стамболовото правителство политическият климат бил разведрен и настъпило помирение с Русия. На 30 юни 1895 г. Министерският съвет взел решение да се възобнови строежа на храм-паметника. По молба на МОСПС арх. Адолф Колар за един месец разработил подробна строителна програма, която представил през месец септември 1895 г. за одобрение. Според нея цялата постройка, без вътрешната украса трябвало да бъде завършена за шест години. Освен това работниците и материалите трябвало да бъдат български. Само „таквиз, каквито нямаме в страната ни могат да се възложат на чужденци майстори”.
Създаване на Строителна комисия.
В началото на 1896 г. Министерският съвет приел строителната програма и възложил върховния надзор за нейното изпълнение на МОСПС. По същото време Софийското градско общинско управление уточнило разширяването на площада около бъдещия строеж, а МОПСП одобрил поемните условия за планирането на терена. На 28 февруари 1896 г. министър Михаил Маджаров назначил членовете на Строителната комисия. От този ден Комитетът на фонда храм-паметник „Св. Александър Невски” бил разпуснат и изграждането му поела Строителната комисия. В работата на тази комисия се наложили с ерудицията и себеотрицанието си Петко Момчилов и Йордан Миланов. Те били архитекти от първата генерация дипломирани български строители.
Понеже предишният архитект акад. Ив. Богомолов бил починал, решили да търсят „един архитект с известност, зналец на църковната руска архитектура и вещ строител”. До намирането на такъв архитект Строителната комисия решила да се изравни терена, да се набавят камъни за зидарията на основите и да се закупи негасена вар. За ръководител на изкопните работи и доставката на материалите с министерско решение бил назначен арх. А. Колар, а корекцията на терена била възложена на строителя Андрей Гергинов.
Избор на нов проектант.
През пролетта на 1896 г. за коронясването на руския император Николай ІІ за С.-Петербург отпътувала българска делегация. В състава й влизал видният обществен деец Найден Геров, който бил замолен от МОПСП да потърси вещ архитект. Геров съвестно изпълнил молбата и препоръчал проф. Александър Никанорович Померанцев, преподавател по архитектура в Императорската художествена академия в руската столица. От МОПСП му отправили официална покана, той я приел и в началото на септември 1896 г. пристигнал в София, за да проучи внимателно строителните условия. При направените сондажи се установило, че почвата е глинесто песъчлива, а на дълбочина 9-10 м има обилни подпочвени води. На 11 септември 1896 г. се провело заседание на Строителната комисия с участието на архитекта. Било взето решение храмът да бъде съборен, катедрален, с обем за около 5000 богомолци. Приели предложенията на проф. Померанцев да се разширят околните улици, материалите да бъдат доставени члез търг, а изпълнението да става по стопански начин. Бил сключен и договор с архитекта, който се съгласил да доработи проекта, като храма се разшири обемно, но стойността му да не надхвърля 2 млн. лева. Възнаграждението за проекта и за ръководството на строежа било 10 процента от стойността на постройката.
Последвали няколко години на недоразумения, пререкания, безконечна размяна на писма, телеграми, молби и пр. Архитектът обещавал, а нищо не изпълнявал, а същевременно бил и доста ангажиран. През тези години се сменили няколко правителства и нямало време да се занимават със строежа на храма. Преговорите за подписването на договор с проф. Ал. Померанцев продължили да се точат до 1904 г., главно поради заетост на архитекта. Едва на 31 март 1904 г. бил подписан прословутия договор, който задължавал Померанцев да преработи проекта, представен през 1885 г. от акад. Ив. Богомолов, като увеличи размерите му и проектира галерии, съгласно предложената от него скица, одобрена от Министерския съвет на 25 април 1898 г. Храм-паметникът трябвало да се вмести по разходи в сумата от 3,5 млн. лева, но без живописната украса.
Строителни операции 1904 – 1913 г.
От пролетта на 1904 г. започнал нов период в историята на строежа. През месец май с. г. в София било организирано Строително бюро, оглавявано от арх. Александър Ник. Смирнов като „завеждащ строежа” и постоянен представител на главния архитект. Негови членове били и арх. Ал. Ал. Яковлев, двама надзиратели и един писар. През месец юли 1904 г. бил обявен търг за изкопните операции, който бил спечелен от Никола Дишков и сътрудниците му инж. Хр. Станишев и Т. Огненов. На 9 август 1904 г. била направена първата копка и така след толкова години протакане най-сетне започнало строителството на храм-паметника. През ноември с. г. започнало изливането на бетонния слой за изграждане на основите. Поради настъпилата зима изливането на основите завършило чак на 27 май 1905 г.
След търг започнало строителството на каменната основа и надосновната зидария. Поради недостиг на тухли строежът почти спрял и едва на 16 май 1906 г. каменната основа и цокълът били готови. Градежът на стените започнал доста ускорено. Корпусът на храма бил изпълнен изцяло от тухли без използването на бетон. Зидарските работи продължили само през строителния сезон от март до октомври или ноември на 1906 – 1908 г. През месец май 1908 г. стените на храма вече се издигали на 20 м над цокъла. Започнали зидането на куполните барабани.
С напредването на строежа се засилвали и споровете между Строителната комисия и Строителното бюро, заради промените, които непрекъснато правели руските архитекти. Породили се спорове между главния архитект проф. Померанцев и Строителната комисия в навечерието на изтичането на шестгодишния му договор през март 1910 г., когато според първоначалния проект трябвало да бъде завършен и строежа. Постройката обаче била далеч от приключване и участието на главния архитект било наложително. Ето защо се наложило да се удължи договора му с още две години.
Вътрешна украса.
През 1910 – 1912 г. работниците на предприемача Георги Савов поставяли вътрешната мазилка. На тякои места, където стените били вече изсъхнали започнали да работят художниците. Особено внимание и старание било отделено на украсата на интериора. Многобройните операции по изготвянето на иконостаса от мрамор и останалите части от естествен мрамор, албастър и оникс, различните метални декорации, десетките кавалетни икони, които заели местата си по иконостасите и кивотите и най-вече огромната площ на стените, която трябвало да се покрие със стенописи, изисквало изключителен професионализъм от проектантите, художествен вкус, чувство за хармонична връзка с архитектурната украса. Нужно било голямо напрежение на силите на членовете на Строителната комисия, за да подготвели договорите със специалистите, които изпълнявали поръчките, да се наблюдава спазването на сроковете и навреме да се изплащат договорните възнаграждения.
Изписването на иконите на страничните два иконостаса било възложено на А. Митов и Ив. Мърквичка, а на централния иконостас на руските художници Виктор М. Васнецов, Николай Ал. Бруни, Александър Ал. Киселев, Сергей Т. Шелковий, Васили Ев. Савински и Александър Н. Новосколцев. Техните изпълнения били едни от най-добрите образци на късната християнска живопис в периода на нейния упадък. Върхове в иконописното майсторство в храма били безспорно двете икони на В. М. Васнецов „Иисус Христос” и „Св. Богородица”. Според специалистите те можели достойно да се наредят сред най-добрите образци на източноправославното църковно изкуство. Голяма художествена стойност имали и иконите на двамата български художници А. Митов и Ив. Мърквичка.
При украсяването на храма със стенописи участвали 13 руски и 11 български художници. В монументалната живописна украса били съблюдавани основните догматични условия в източно-православния канон. В горните части на храма е разкрита общата космогоническа идея за началото и края на света, а в ниските пояси – сцени от Стария и Новия завет. В украсата е подчертан българския характер на паметника. Идеята за възникването и утвърждаването на Българската църква, създаването на славянската писменост и култура, благодарност към жертвите на руския народ, паднали за свободата, били развити в доволно широки мащаби.
Камбаните.
Търгът за изработката на камбаните бил проведен на 30 април 1910 г. и го спечелил Павел Н. Финландски от Москва с възлагателен срок от 5 месеца. Камбаните обаче били завършени през месец юни 1911 г. и превозени по море от Одеса до Варна, а оттам по железницата до София. От Централна гара до храма те били прекарани със специална волска кола, изработена и докарана от Русия. Тя издържала товар над 15 тона и била теглена от впрягове на прочутите „дразмахленски волове”.
Монтирането на камбаните станало под надзора на Анисим М. Лиски от Москва. При тогавашната техника издигането на изключително тежките камбани до камбанарийната площадка на 45 м височина било извънредно трудна операция. През октомври 1911 г. започнало окачването на тритонната камбана чрез макара, скрипец и телено въже. При издигането една от камбаните тя се откъснала и паднала, като убила трима работници. Монтирането било спряно, докато се набавят по-здрави въжета и се обезопаси мястото. Окачването продължило около седмица.
Камбаните били 12 на брой като най-голямата тежала 11 758 кг, а най-малката едва 10, 2 кг. Най-големите камбани били украсени с релефни изображения и икони на Иисус Христос, Св. Богородица, св. Александър Невски, св. Цар Борис Покръстител, св. Иван Рилски и др. На всяка от тях била означена датата на отливането и тежестта й.
Вместо епилог.
Постройката на храма била приета за завършена през 1912 г., въпреки че някои довършителни операции в криптата, по засводяването и отоплителната инсталация продължили и през 1913 г. Завършил, тъй нареченият условно, строителен етап в историята на храм-паметника. Изграждането му продължило вместо планираните шест, цели девет години и включвало 185 предприятия – главни, второстепенни и спомагателни. Застроената площ била 3160 квадратни метра, а общата кубатура на храма възлизала на около 86 000 кубически метра. Стойността на построеният храм възлизала на рекордната за онова време сума от 5, 669 699, 89 златни лева!
Тържественият звън на най-голямата храмова камбана огласил София и околността й на 13 март 1913 г., възвестявайки победата на българските войни при превземането на здравата крепост на Одрин през Балканската война.
Освещаването на храм-паметника било насрочено за 2 август 1912 г., когато трябвало да честват 25-годишния юбилей от възшествието на цар Фердинанд на българския престол. Тържествата били отложени за месец октомври, но поради започване на Балканската война било обявена всеобща мобилизация. Последвали Междусъюзническата и Първата световна войни. Така освещаването на храма се проточило през годините. Тъй като имало три престола, тяхното освещаване станало чак на 12, 13 и 14 септември 1924 г.
Така най-рано замисленият да увековечи Освобождението на България от турско робство български паметник бил завършен един от последните. Почти половин век от решението на Учредителното събрание в Търново до освещаването през септември 1924 г., той се строял, украсявал, изчаквал по-благоприятен момент да изпълни основното си предназначение на молитвен дом. Бурите на политическите събития връхлитали една след друга, но не прекършили решението да се издигне този толкова импозантен, великолепен по украсата си и скъп паметник на българската благодарност. Днес той се нарежда сред приматите на източноправославната архитектура на Балканите в ново време.