Отец Франсис Демогре произхожда от френско-канадско семейство, което в началото на 20 век се премества в САЩ. Роден е в Уистър, щата Масачузетс, през 1941 г. Израснал е в римокатолическо семейство и е възпитан в тези традиции. Учил е в римокатолически училища и в методистки колеж. Завършва висшето си образование в Сан Франциско през 1969 г., след което се завръща в Ню Йорк.
Макар че до 1992 г. има собствен бизнес, животът на о. Франсис преминава предимно в Църквата. Работил в църквата като органист и диригент на хор. В продължение на 12 години работи върху Литургията и музиката в Апостолическата църква. Интересът към музиката и Литургията среща о. Франсис за първи път с Православието. През 1962 г., когато е на 21г., професор от колежа, който в същото време пее в хора на православен храм, кани там о. Франсис за Рождество Христово, на 7 януари, за да чуе хора. Това преживяване променя представата му за християнското богослужение. Ясен спомен оставя в него и Пасхалната нощ в същия православен храм през 1970 г.
Сега отец Франсис определя тези първи срещи с Православието като посято зърно, на което са били нужни години, за да поникне. След години на лични търсения, усърдна молитва, разговори с духовния му наставник и размисъл приема православно кръщение. През 1994 г. е ръкоположен за дякон и след това за свещеник. През 1995 г. преминава на служение към Православната църква във Франция, а през 2005 г. – в Руската епархия към Западноевропейския екзархат, която е под юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Отец Франсис е целибатен свещеник на разположение на епископа, което ще рече, че отива там, където го призове епископът - Париж, Гренобъл, Лион. През есента отива в САЩ, където прекарва 3-4 месеца в дома си в близост до град Олбани, щата Ню Йорк.
- Православната църква в САЩ и Западна Европа води началото си от емигранти от различни православни страни – руснаци, гърци, българи, румънци – започва разговора ни отец Франсис. - Но през последните 30-40 години все повече нараства броят на хора, които идват от други традиции: римокатолици, протестанти, дори юдеи, които приемат православието, като мен например. Тези хора променят характера на православните Църкви в Западна Европа и САЩ. Съставът на Православната Църква се променя и тя вече не е църква на емигранти, а на американци, французи, англичани... В Скандинавия има православни църкви, чиито членове са предимно скандинавци, със скандинавски корени.
Аз 5 години служех в едно паство в Северна Франция, в което повечето енориаши бяха французи, дошли от Римокатолическата църква. Дори в Англия викарият на епископа преди това е бил протестант, който е станал православен……
- Какво намират тези хора в Православието, което не намират в своята традиционна религия?
Това не е само едно нещо. Ние откриваме Православието по различни пътища: чрез богословието, традициите, песнопенията, иконописта, богослужението. Литургията е най-важното преживяване за вярващия християнин, а Православната църква е запазила в пълнота тази свята традиция-предание и пълния смисъл на литургичните действия.
Според мен най-важният фактор е, че духовните хора са търсещи, търсят смисъла на съществуването си в религията и пълнотата в търсенето на Бога. Аз бях такъв. Аз търсех по-пълно себеосъществяване във вярата. Затова избираме да сме православни християни, защото Православната църква ни е дала свидетелство за тази пълнота.
- Какво е да си православен в неправославна страна, в която православните са малцинство?Това, че за вас православието е въпрос на лично решение, прави ли ви по-осъзнати православни, такива, които по-добре познават истините на вярата си?
- Има положителни и негативни страни. Понякога е трудно да живееш според вярата си в неправославна страна. Неудобство е например, че празнуваме Пасха на различна дата, че имаме различни традиции, че ние постим, а хората около нас – не. Нашата вяра изисква повече от нас. Но днес и в страните от Източна Европа: Украйна, Румъния, България, които традиционно са православни, има все повече западно влияние и те стават все по-светски, все повече се отдалечават от вековните си традиции. Така че същите проблеми, които имат православните християни на Запад, ги имат и тук. Все по-малко са хората, които участват в живота на Църквата. Това, че някой е българин или румънец не означава, че е православен, дори ако е бил кръстен. Живеещите вярата си навсякъде в този секуларизиран свят са малцинство.
В САЩ или в Западна Европа от нас не се очаква да бъдем православни, така че, ако вземем такова решение, това означава да започнем да градим живота си по нов начин. В православните страни се предполага, че всеки е православен и човек лесно може да избегне отговорността от вземането на решение. Може би в САЩ, ако изберем да бъдем православни, за нас е по-лесно да следваме православните традиции, защото ги следваме заради взетото решение, а не защото се е случило да се родим в православно семейство. Но и тук да водиш православен живот е въпрос на личен избор.
- Кой и как ви е ръководил вас лично в усвояването на истините на Православието, кой ви е ръководил и наставлявал в духовния ви път?
- Това е Светия Дух в мене - Св. Дух, Който ни води, Който ни храни, който ни прави все повече и повече да бъдем такива, каквито Бог очаква от нас да бъдем. Имаме и светиите, които са свидетелство за вярата. Имаме и Литургията, чрез която по-добре разбираме същността на вярата, по време на която се срещаме с ангелите и светиите, с цялата Небесна църква и се възсъединяваме с Христа. Светият Дух ни предоставя и добри учители, отците на Църквата, светите отци през вековете и днес. Специално за 20 в. мога да спомена двама учители, които са ми повлияли – отец Александър Шмеман и отец Йоан Майендорф от Семинарията “Св. Владимир”, но след това имаше още толкова много други – св. Йоан Кронщадски, св. Йоан Максимович, всички хора, които са били свидетели на вярата, всеки по специфичен начин е повлиял на някой при взеането на решения, относно вярата.
- Мнозина наши съвременници гледат на Православието като на отживелица, като на нещо , което по-скоро се отнася до миналото, отколкото към настоящето и бъдещето. Според вас има ли място православният светоглед и начин на живот в съвременния свят и в бъдещето?
- Не само е възможно, а е необходимо и това е предизвикателство за нас. Ние можем винаги да гледаме в миналото към историческия опит на Църквата, към традицията, но трябва да живеем като християни днес и да работим за бъдещето. В това е мисията на Църквата и най-голямото предизвикателство за нас като православни християни. Ние обичаме да използваме думата „предание”. „Преданието” ни дава усещането за нещо отминало, но в действителност традицията е нещо, което се предава. Думата идва от латинската дума ….., която означава “да предам”, “да дам на някой друг”. Така че традицията е животът на Църквата в миналото, който е жив днес и е предназначен за бъдещето. Ние приемаме Преданието като даденост, но ако не живеем според него, няма да сме в състояние да го предадем на следващото поколение и то ще се загуби.
- Какво бихте отговорили на хората, които твърдят, че всички религии са еднакви, че различните религии са просто различни пътища, водещи към Бога?
- Ако погледнем историята на Римската империя, имало е такива, които са били сигурни, че Римската империя е толкова могъща, че никога няма да падне и са казвали, че „всички пътища водят до Рим”. Да, но не всички пътища водят до Рим. Пътищата в живота ни водят в различни посоки. Ние като православни християни вярваме, че целта на живота ни е все повече и повече да придобиваме Божия образ и подобие. Затова се кръщаваме в Христа, затова живеем живот в Христа, за да придобиваме все повече и повече Божия образ и подобие. Словото стана плът, Христос живя между нас и ние вярваме, че Той е Пътят и Той е Единственият Път. Нашите решения трябва да ни доближават все по-близо и по-близо до Бога. Не можем просто да си казваме, че стига да живеем добре, ни е все едно какви сме и в какво вярваме.
Църквата никога не е осъждала хората, ако те не познават Пътя, ако някой се стреми да живее благочестиво, но никога не е имал възможността да познае християнската вяра. Ние вярваме в Божията милост и се надяваме всички хора да достигнат до Христос Спасителя, Сина на вечния Бог. Да разпознаят в Него Пътя. За това се молим.
Но ако някой е бил на Пътя и е отпаднал от Него, то аз мисля, че трябва да гледаме на него като на попадащ под осъждане.
- Иисус Христос казва “Аз съм Пътят” и ние като християни се стремим според силите си да следваме този Път. Въпреки тази наша решимост, ние постоянно повече или по-малко се отклоняваме от Пътя, който е Христос. Има ли според вас такова отклонение, такова отдалечаване от Пътя, от което не можем да се завърнем, което би било фатално за нашето спасение?
- В Евангелието Господ Иисус Христос ни е дал недвусмислени послания, че колкото и да се отдалечим от Него, вратата на покаянието, чрез която можем да се завърнем, е винаги отворена за нас. Дори ако като Блудния син разпилеем всичко ценно, което Бог ни е дал: като качества, възможности, милости…, заминем в чужда, далечна страна и заменим благата от бащиния дом със скотски живот и храна за свини, колкото и далече да сме отишли от него и назначението си, колкото и да сме наскърбили любящото му бащино сърце, обятията Му винаги ще останат отворени за нас. Нещо повече, с притчата за Добрия пастир, който оставя стадото и тръгва да търси загубената овца, Господ ни казва, че ако се заблудим и се отдалечим от Него, Той сам, като добър Пастир ще ни подири. Ние само трябва да се отзовем на гласа Му. Колкото и да сме съгрешили, колкото и да сме се отдалечили от Пътя, никога не е късно да се върнем обратно. Спомнете си двамата разбойници, разпънати заедно с Христос-Безгрешния. Единият от тях се разкайва за греховете си и изповядва Христос като Бог в последните мигове от живота си, след като цял живот не е познавал Бога и дори тогава, в последните мигове на живота му се оказва, че не е късно за искреното му покаяние. “Още днес ще бъдеш с мене в рая”, му казва Христос. Божията милост е безкрайна. Бог е Любов, а любещият прощава 70 пъти по 7, т. е. безкрайно.
- При толкова различни пътища и начин на живот, на служение на Бога, кой е онзи елемент, който според вас прави човека православен независимо от житейския му път, независимо от това къде живеем: в пустинята или в света, сами, в семейство или в монашеска общност, кой е онзи елемент, който ни прави Христови, православни където и да сме?
- Изборът на житейско поприще, на “начин за служение на Бога” трябва да е резултат от молитва. Изборът е резултат от нашето духовно развитие, от духовния ни опит. Колкото повече се молим и си задаваме въпроса: ”защо съм сътворен, кои съм аз, и къде най-добре можем да отговорим на Божията воля да се уподобим на Него?” - Толкова по-вероятно е наистина да намерим своето призвание, попрището, в което ще сме най-полезни, най-добре ще използваме дарбите, които притежаваме и съответно ще чувстваме най-много лично удовлетворение.
Ние постоянно се питаме дали следваме Неговата воля. “Дали като православен християни следвам по най-добрия начин пътя, който Бог ми е отредил?” Разбира се, поради нашата немощ, и като отделни индивиди, и като част от Църквата понякога не сме сигурни, колебаем се дали пътя, който следваме е верният, пътят, който води към пълнотата.
Но в крайна сметка, каквито и да сме, каквото и да е нашето поприще, ние имаме Образа на Христос, който трябва да отобразяваме в себе си, с живота си. Христос, Който живя сред нас – Бог, Който винаги ще е с нас. Имаме и Евангелието, в него Иисус ни е казал всичко, от което се нуждаем като указания: как да живеем и какви да бъдем. Това, което трябва да правим, е да четем и да разбираме, и да живеем според Евангелието. Тогава ще бъдем в състояние да вземаме много по-лесно и правилно решения. Иисус казва: не само слушайте Словото, но го изпълнявайте. Ние слушаме Словото седмица след седмица по време на Литургията, но какво правим, за да изпълним прочетеното? Много малко.
- Ако човек има решимостта да следва Божията воля в своя живот, как да сме сигурни, че онова, което ни води в житейските ни избори, е Божията воля, а не нашата лична воля?Кое наше желание и решение е от Бога и кое - проява на гордост и своеволие?
Не можем да бъдем сигурни, че всеки избор, който правим в живота си е най-добрият избор за нас. Понякога взимаме решения, за които по-късно разбираме, че не са били най-правилните. Но ако водим живот в молитва, ако водим дисциплиниран живот, на личен аскетизъм, то Светият Дух ще ни води и ще ни изправя дори ако сгрешим или падаме. Никой не е съвършен и не винаги живеем онзи живот, за който сме призовани, но ние имаме сигурен пътеводител – Евангелието.
- Как трябва да възприемаме твърдения като тези “аз не искам да бъда християнин, православен, част от това общество, защото онези, които заявяват себе си като такива, не са каквито трябва да бъдат, според моето разбиране”? Като призив да се променим или като извинение, което хората си намират, за да оправдаят своята духовна леност? Човек избира да бъде християнин заради Христа, а не заради хората, които са решили да Го следват?
- Първо, трябва да си признаем, че всички ние сме грешници и всички ние се проваляме в намерението си да като добри християни и проваляйки се, ние сме лош пример за тези, които биха ни последвали. Да, има причини в Църквата, поради които хората биха я напуснали. Разбира се, има свещеници, които не са съвършени и са се провалили по различни начини, има и много такива миряни. Аз като пастир на хора сигурно с несъвършенството си съм отвърнал някои хора от вярата. Но това е едната страна на монетата. От друга страна, ние не може да използваме греховността на човешката природа като извинение за липсата на желание и достатъчно воля да следваме пътя на Христа. В живота ни като християни ние сме склонни да си търсим всякакви извинения вън от личността ни, да се съсредоточаваме върху всички и всичко, което ни пречи да бъдем добри християни, но причината да привеждаме тези извинения е, че чисто и просто, че ние не искаме да поемем отговорността, която сме длъжни да поемем. В крайна сметка Църквата не е общност от спасени, а от такива, които имат нужда да бъдат спасени, от спасяващи се. Църквата, от която сме част, не е приют за здрави хора, а лечебница за грешници. От друга страна не може да използваме падението на хората като извинение за нашето решение да не следваме пътя по най-добрия възможен начин.
Ние като човешки същества понякога не сме в състояние да живеем съобразно висотата на вярата си, ние като индивиди и Земната Църква като цяло, но това не намалява стойността на Истината, която ни е дадена и която сме призовани да следваме. Наша лична отговорност и отговорност на църковната общност като цяло е, колкото е възможно по-добре да живеем вярата, за да не отблъскваме хората от нея, да не ставаме повод за укори и твърдения: ”Виждаш ли, всички те грешат”. Това е много трудно. Подобни твърдения ме карат да мисля, че вина имаме всички ние, които съставляваме Църквата: духовници и миряни. Ние трябва всички да имаме такъв начин на живот, с който да свидетелстваме за това, за вярата си и да породим у другите желание и те да живеят по същия начин.
- Имам деца, които искам да възпитавам като християни, но в същото време не искам да бъдат аутсайдери сред своите връстници,искам да са адекватни в света и времето, в което живеят? От една страна, ние знаем, че християните не са от този свят, че трябва да сме различни от хората от света. Как хем да бъдем “не от този свят”, да бъдем Христови, хем да живеем и да бъдем приети от хората около нас?
- В САЩ животът е много натоварен. Има семейства с 3-4 деца и едно дете има уроци по музика, друго по танци, друго тренира гимнастика. Такива семейства казват: “Не можем да ходим на църква, защото сме много заети.” Отговорът на този въпрос е: родителите трябва да определят приоритетите, кои неща са важни. И християнският живот е част от този избор. Ако оставим впечатление у детето, че ходенето на църква не е важно, или че изучаването на Писанията не е важно или вземането на решение да служиш в Църквата не е важно, то и детето ще реши, че „това не е важно”. Ние обичаме да казваме: “искам детето ми да стане доктор”, “искам детето ми да стане адвокат”, “искам детето ми да бъде собственик на голяма компания”. Дали обаче някога казваме: “искам детето ми да стане свещеник?” Или: “искам детето ми да изучава богословие и да поучава”? Не, това винаги е последният вариант за избор. Мисля, че най-важната отговорност на родителите е да живеят, да постъпват и да мислят като добри християни. Децата ни ще разберат, че вярата е важно нещо, определяща постъпките и живота ни във всичките му аспекти и тя ще стане важна и за тях. Ние не учим децата като сочим с пръст – ти трябва да научиш това и това, трябва да правиш това и това. Ние учим децата с начина си на живот, това възприемат те – примера ни.
В 21 век обществото поставя Църквата и вярата в ъгъла, но за нас вярата трябва да е център на живота ни и път, който да ни заведе до Небето. Вярата трябва да е център и на живота на семейството ни и така тя ще стане център и на живота на нашите деца. Каквото и поприще да изберат те в бъдеще.
- Може би, ако съумяваме да изпълняваме най-важната заповед, която Господ ни е дал - заповедта за любовта, няма да имаме от какво да се боим и от какво да се притесняваме?
- Любовта трябва да е в основата на всичко, което правим. Любовта е най-ценният дар, който можем да дадем на Бога и на ближните си. И като отдаваме душите си, целите себе си, хората, виждайки нашия пример, ще правят същото. В посланието на св. ап. Йоан Богослов се казва: “Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” и “нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога”. Св. ап. Павел казва, че вярата, надеждата и любовта са три велики, важни неща, но по-голяма от тях е любовта. И още: „ако любов нямам, нищо не съм”. Ако Църквата не може да живее живот, изпълнен с любов, ако вярващият не може да живее живот, изпълнен с любов, ако не живеем в пълно себеотдаване, то ние не следваме повелята на Евангелието. Може да си мислим, че го следваме, но сме далече от него, от духа му.