Не помня кога за пръв път съм научил нещо за Грузия, но точно помня първото, което силно привлече вниманието ми – не само ума, но и сърцето – към нейните светци и светини. Това бе статията на архим. Рафаил (Карелин) „Иконата „Славата на Грузинската католическа църква” в която прочутият духовник и богослов в присъщия му увлекателен и въодушевяващ стил разказваше за грузинската святост, използвайки, като „нагледно” пособие нарисуваното от Михаил Сабинин. Споменавам М. Сабинин, понеже второто, което дооформи задочния ми интерес към Грузинската църква, бяха именно „Житията на грузинските светии”, преведена на руски език от този забележителен изследвач и писател, историк и поклонник. А по-горе сложих „нагледно” в кавички, понеже самата икона така и не видях – книгите на архим. Рафаил по правило нямат илюстрации. И тъй минаха няколко години. Когато ми се случваше да си спомня по някакъв повод за грузински светци, аз им се попримолвах „в тайно” – да устроят някак поклонението ми по техните светини. Но както е известно, към тази периодично размирна, а и далечна дестинация туроператорите нямат голям интерес.
Знаейки, обаче, че „невъзможното за човеците е възможно за Бога”, аз си оставах с надежда. А се случиха и други неща, които приех като „знаци” свише: излезе на български Житието на покровителя на Тбилиси – св. мъченик Або, а после в Зографския манастир видях стара репродукция на гореспоменатата икона с всички най-прославени светии на Грузия. Последният „акорд” на този предпоклоннически период бе издаването на книгата „Диадемата на стареца” – за прочутия грузински духовник о. Гавриил (Уребадзе). Именно тя спечели за идеята нашите приятели Кирил и Ралица, а те пък подтикнаха да участва общият ни познат – о. Борис. И да не разтягам повече словото – на 16.VII. 2012 г., удобно наместени в сребрист джип отпътувахме, носени от „попътния вятър” на архиерейските благословение и молитви. Доколкото поради разни причини тръгването ни бе чак в следобеда, то максимумът, който можахме да постигнем в този ден като цел беше Истанбул. Безспорно интересен като място за поклонничество сам по себе си, този път оживеният град ни послужи единствено като място за нощувка. Вечерята с „каквото Бог дал” в стаята на хотел „Далан” беше времето за обсъждане на плановете оттук нататък и, разбира се – за тостове за успеха на начинанието.
На следващия ден не можахме да потеглим много рано, понеже решихме да не пропускаме закуската в хотела, която така и така влизаше в цената. Но спестявайки откъм средства за храна, загубихме повече от час в претоварения сутрешен трафик на мегаполиса. Впрочем от престоя ни в хотелския ресторант имахме и малък „бонус” – запознахме се с някакъв гид – български турчин от Търговищко, който ни даде полезна информация за християнските места във и около Трабзон (някогашния Трапезунд), през който щеше да мине пътят ни. Всъщност международният път пресичаше цяла Северна Турция от Запад на Изток. Карахме с максимално възможна скорост, като спирахме само за обяд и за естествени потребности, които нямаше как да се избегнат.
Пейзажът на няколко пъти се смени – най-интересни бяха ниските скалисти планини от Гереде до Османджък с кръжащите над главите ни египетски лешояди, точно разпознати от завършилия биология Кирил. На него бях възложил събирането от Интернет на цялата възможна информация за по-главните грузински светини, пътища, възможните места за нощувка в Грузия. И трябва да се признае, беше се справил добре – разпечатки на текстове, карти, снимки бяха старателно наредени в найлонови джобове, а те в папка. В дългите часове на пътя из Турция имаше достатъчно време, в което Кирил ни разказваше за най-интересните си открития за тази – оказва се, толкова непозната за нас страна (Грузия) и за нейната Православна църква. И първото, което ме изненада, бе, че самите грузинци не наричат родината си „Грузия”. Така я наричат руснаците, а покрай тях и ние; англоезичният ”свят” я е нарекъл „Джорджия”, а за собствените си жители малката причерноморска държава носи името „Сакартвело”.
Грузинската историография (напр. Иване Джавахишвили) извежда това название от първоначалното име на Араратските планини „Карду” (Карду – Карту – Сакартвело). Както е известно от Библията, на тях засяда Ноевият ковчег (Бит. 8:4). Един от Иафетовите внуци (и правнук на Ной) – Таргамос (в Библията е Тогарма – вж. Бит 10:3) не пожелал да се подчини на Нимрод (строителя на Вавилонската кула) и заедно със семейството си напуснал Вавилон, отправяйки се на север – към Кавказ. Синът на Таргамос - Картлос - е дал името на централната част на Грузия – Картли. А неговият син – Мцхетос - основал древната грузинска столица – Мцхета. От края на IV в. пр. Р.Хр. е известно Картлийското (или Иберийското) царство на цар Парнаваз. Изобщо още много интересни неща могат да се добавят за древната история на Иберия, Колхида, Карталиния и населяващите през вековете тези земи племена, но доколкото това не е исторически очерк, то е достатъчно да обърнем внимание на факта, че малко народи по света могат така точно да проследят родословието си до прастарите времена на Ной.
Някъде в по-късния следобед пътят осезаемо се заспуска сред умножаваща се зеленина, за да се досетим, че наближаваме морския бряг – южния бряг на същото това „наше” Черно море. Разбира се, виждахме го и по картата, и по GPS-а. Все пак „приказка бързо се разказва, работа бавно се върши”. Макар и да излязохме на шосето Самсун – Трабзон, до последния оставаха доста километри, а лятната вечер бавно се спускаше. Провеждайки съвещание, приехме предложението на о. Борис да не пътуваме в тези непознати места по тъмно, свърнахме в гр. Фатса и след малко лутане намерихме един хотел. Администраторът не знаеше друг език освен турски, та се наложи „пазарлъкът” за цената да се води с лист и химикал в ръка.
Отвън до входа обаче, отецът шофьор се заговори с някакъв турчин, който знаеше малко руски. Като разбрал закъде сме тръгнали, местният безпощадно изрекъл: „Жал ми е за вас!”
Ние, обаче, напротив, се обнадеждавахме, виждайки по картата, че „многото мина, малко остана”. За следващата сутрин (18.VII) си изпросихме по-ранна закуска, след която отново с „Отче наш” и молитва преди път потеглихме. Беше ми интересно да разглеждам този край на Черно море. Със сигурност доста се отличаваше от нашето крайбрежие. Планинските склонове, покрити с ниски, но гъсти гори, се спускаха почти до водата. А плажове, особено пясъчни, имаше много рядко и сравнително малки. Вероятно и затова тук туристическата „индустрия” не е тъй процъфтяваща като в Западна Турция. Малко след тръгването, навлизайки в гр. Орду, о. Борис забеляза силует на църква на една скала вдясно над пътя. Това, разбира се, ни заинтригува и спряхме. Не че имахме прекалено големи очаквания… Първото, което забелязахме, приближавайки я бе, че на купола няма кръст. Вече до входа табела ни информира, че сградата е наистина православен храм, строен през 1853 г. от местни гърци. По-късно построената, с масивни стени от безупречно издялани камъни, е послужила за надежден затвор и от 2000 г. – за културен център към местния университет. В притвора беше работно място на млад човек, който сигурно малко се постресна, като ни видя (едва ли често свещеник идва тук), но все пак разреши да влезем в наоса – сега конферентна зала – с условието да не снимаме.
Прекрачихме прага с малко вълнение и повече тъга – в средата на издигнатия олтар имаше сцена със спусната завеса, вляво висеше турският флаг, а вдясно – портрет на турския „идол” (Мустафа Кемал Ататюрк). Иначе трикорабната църква и отвътре (както и отвън) бе красива и просторна. Прекръстихме се, а аз макар и полугласно, се реших да изпея „Спаси, Господи, люди Твоя …” Очаквах всеки момент пазачът да влезе вътре и да ни изгони, но слава Богу – нищо особено не се случи. Продължихме. Минахме Трабзон, като по пътя се радвахме отдалече на древния храм „Света София” – една от историческите забележителности на големия град, която се зарекохме да посетим на връщане. Лешникови „плантации” покриваха много крайморски склонове, а по-нататък ги смениха чаени храсти – не е тайна, че в Турция се пие много повече черен чай, отколкото „турско” кафе. В ранния следобед наближихме КПП „Сарп”. Там обаче ни чакаше много неприятна изненада – колона от над 100 автомобила, която едва-едва напредваше на всеки 15 минути.
Плановете ни за достигане в същия ден на Тбилиси рухнаха. Тук можеше да чакаме и до следващата сутрин. Отец Борис обаче не беше човек, който ще си остави „конете в калта” и след като разпореди: „Отче, слагай си шапката; Ралица, тръгвай…” поведе импровизираната ни делегация към митницата. По пътя горещо се молех на всички грузински светии да ни помогнат по-скоро да стигнем до светите им места. Ралица пък после разказа, че тя е „безпокоила” със същата молба Божията Майка, чийто първи жребий (когато с апостолите решавали кой къде ще проповядва) е именно Иверия (Грузия). Митничарите отдалеч забелязали нашата уверено крачеща групичка и един от тях излезе насреща ни. След като о. Борис се увери, че граничният служител говори английски, отново изкомандва: „Ралица, превеждай!”. А след това накратко обясни, че отиваме в Грузия „с мисия”, а на утрешния ден „имаме среща” в Тбилиси. В някакъв смисъл това беше вярно, понеже мисията ни беше „поклонението”, а за „срещата” имаше предвид, че отецът шофьор гореше от желание да вземе благословение от грузинския католикос (патриарх) и наистина се надяваше да се срещне с него. Отговорът беше кратък като прошението: „Имате ли кола?… Дайте я тук!” Минахме за 10-15 минути! Сега вече благодарих мислено на грузинските светии, с радост гледайки към първата църква зад граничната черта, построена непосредствено до КПП-то от грузинска страна. Когато видяхме и първия железен кръст забит по пътя, бяхме сигурни – вече сме на „наша” земя!
Следва